Лусинда Райли
Седемте сестри (43) (Историята на Мая)

42.

— Къде ще ходиш днес, meu amor? — попита Густаво с усмивка, докато си сипваше още кафе от сребърната кана на масата за закуска.

— Отивам на последната ми проба в ателието на мадам Дюшен преди началото на новия сезон — усмихна се ярко Бел. — Надявам се дрехите да са готови до края на седмицата.

— Чудесно — коментира той.

— И ако нямаш нищо против, ще пропусна обяда, за да навестя баща ми. Обадих се у дома и Габриела ми каза, че дори не се е облякъл и не възнамерявал да ходи в офиса днес. — Лицето на Бел се сбърчи в горестна гримаса. — Много се притеснявам за психическото му състояние.

— Разбира се — отвърна Густаво. — Аз отивам с баща ми в Сената. Президентът Уошингтън Луис е свикал спешно събрание с всички кафеени барони, за да обсъдят кризата в Америка.

— Нали баща ти вече няма желание да се занимава с бранша? — учуди се Бел.

— Няма, но като старши член на комитета в Рио, трябва да присъства.

— В такъв случай не е ли редно и баща ми да е там?

— Да, разбира се. Положението се влошава с всеки изминал ден. Но му кажи, че на драго сърце ще му предам разговора ни. Ще се видим преди вечеря, керида.

Густаво я целуна нежно по бузата и стана от масата.

След като съпругът й тръгна с баща си към сената, Луиза се затвори в кухнята с готвачката, за да обсъдят менюто за идната седмица, Бел изтича до горния етаж да вземе тефтера си с телефонни номера. После изтича обратно по стълбището, вдигна с разтреперани ръце слушалката на телефона във фоайето и помоли да я свържат с номера, който Лоран й беше дал.

— Моля те, бъди си у дома — прошепна тя, като чу сигнал свободно в другия край на линията.

— Ici Лоран Бруи.

Гласът му накара стомахът й да се преобърне от притеснение.

— Обажда се Изабела Айрес Кабрал — отговори тя, за да не заподозре нещо Луиза, ако случайно излезе от кухнята. — Възможно ли е да ме приемете в два часа днес?

След кратка пауза Лоран отвърна:

— Мадам, мисля, че мога да го уредя. Тук ли ще дойдете?

— Да.

— Ще ви очаквам с нетърпение.

Бел почти чуваше дяволитата усмивка в гласа му.

— Довиждане.

— À bientôt, ma chérie — прошепна той и Бел побърза да затвори.

Пръстите й покръжаха над слушалката няколко секунди, докато се чудеше дали да се обади на мадам Дюшен, за да си запише час при нея като алиби, но нямаше смелост да изтърпи втренчения й поглед върху заобления корем и клюките, които щеше да разпространи. Затова уговори пробата за след два дни. След това грабна шапката си, съобщи на Луиза, че отива първо при баща си, а после при шивачката и се качи в колата, заръчвайки на Жорж да я откара до Мансао да Принсеза.

 

 

Още преди да е изкачила стълбите, Габриела се появи на входната врата с угрижено лице.

— Как е той? — попита Бел на влизане в къщата.

— Още е в леглото. Твърди, че няма сили да стане. Да му съобщя ли, че сте дошла, сеньора?

— Не, аз ще се кача при него.

Почука на вратата на баща си, а като не получи отговор, я отвори и влезе в стаята. Кепенците бяха плътно затворени, изолирайки помещението от яркото обедно слънце, и Бел едвам видя фигурата, свита под завивките.

— Паи, аз съм, Изабела. Зле ли ти е?

Откъм леглото се чу гърлен стон и нищо друго.

— Ще отворя кепенците, за да те виждам — обяви Бел и отвори широко прозорците.

Като се обърна, видя, че баща й се прави на заспал, затова отиде до леглото и седна на ръба му.

— Паи, моля те, кажи ми, какво ти има?

— Не мога да живея без нея — простена Антонио. — Какъв е смисълът да правя каквото и да било, ако нея я няма?

— Паи, на смъртния й одър обеща, че няма да се предаваш. Сигурно сега те гледа от рая и ти крещи да станеш!

— Не вярвам в рая, нито в господ — изръмжа унило той. — Що за божество би взело от този свят скъпоценната ми Карла, която цял живот не е сторила никому нищо лошо?

— Е, тя вярваше в Бог. Аз също — не отстъпи Бел. — И двете знаехме, че подобни събития не се случват с причина. С маи прекарахте двайсет и две прекрасни години заедно. Трябва да си благодарен за тях. И да изпълниш желанието й, като продължиш да живееш в нейна памет.

Баща й не отвърна, затова Бел избра друг път.

— Паи, знаеш ли какво се случва в Америка? Снощи Маурицио ми каза, че всеки момент очакват още един срив на Уолстрийт. В Сената се провежда спешно събрание, на което ще обсъждат влиянието на фондовата криза върху Бразилия. Всички големи производители на кафе ще присъстват. Не смяташ ли, че и ти трябва да си там?

— Не, Бел, твърде късно е — въздъхна Антонио. — Не продадох акциите ни навреме, защото си мислех, че всички останали се плашат излишно. Вчера, след като ти си тръгна, борсовият ми посредник се обади да ми съобщи, че пазарът се е сринал и голяма част от акциите ми вече не струват пукната пара. Според него днес ще стане още по-страшно. Изабела, повечето от парите ни бяха инвестирани на Уолстрийт. Загубих всичко.

— Паи, не ми се вярва да е така. Дори да си загубил акциите си, все пак притежаваш много ферми, които сигурно струват много. Дори пазарът на кафе да изпадне в дългосрочна криза, имотите си остават твои, нали така?

— Изабела — въздъхна тихо Антонио, — моля те, не се мъчи да разбереш света на бизнеса. Заех пари от банките, за да купя тези земи. И те с готовност ми ги дадоха, когато продукцията и продажните цени на кафето стигаха до небето. Откакто цените спаднаха, едвам плащам вноските. Банките искаха да се подсигурят допълнително, затова се наложи да им дам къщата ни като гаранция в случай на неизпълнение на задълженията ми към тях. Разбираш ли какво ти казвам, Изабела? Сега ще вземат всичко, което притежавам, за да покрият дълговете ми. Ако и акциите ми в Америка се обезценят, ще остана без нищичко, дори без покрив над главата си.

Бел слушаше поразена изповедта на баща си, мъмрейки се задето не разбираше от финанси. Ако беше наясно с тези въпроси, вероятно все някак щеше да вдъхне на Антонио надеждата, от която така се нуждаеше.

— Но, паи, не смяташ ли, че именно затова трябва да присъстваш на днешното събрание в Сената? Не си единственият, изпаднал в такова положение, а и си ми казвал, че бразилската икономика се крепи на производството на кафе. Нима правителството би допуснало да рухне?

— Керида, уравнението е съвсем просто: ако никой няма пари да купува продукцията ни, никое правителство не може да ни помогне. А мога да те уверя, че американците ще мислят само за собственото си оцеляване, а не за ароматна чаша кафе. — Антонио потри гневно челото си. — Разбира се, от Сената държат да се преструват, че се борят с кризата. Но всичките му членове вече знаят, че е твърде късно. Затова ти благодаря, че ме уведомяваш за събранието, но трябва да знаеш, че това е само фарс.

— В такъв случай поне ще попитам Маурицио какво са обсъждали — заяви решително Бел. — Пък и дори да си прав, дори да си останал без нищо, не забравяй, че фазендата е моя собственост. Няма да си бездомник, скъпи паи. А и като се има предвид колко беше щедър с Густаво след сватбата ни, той несъмнено ще се погрижи да не умреш от глад.

— И какво ще правя сам-самичък във фазендата? — попита горчиво Антонио. — Без бизнес и компанията на безценната ми съпруга?

— Паи, стига! Както сам каза, много хора ще бъдат засегнати от създалата се ситуация, някои ще мизерстват дори, и ти трябва да си щастлив, че няма да си един от тях. Само на четирийсет и осем години си. Имаш предостатъчно време да започнеш отначало.

— Изабела, репутацията ми е съсипана. Дори да реша да започна отначало, никоя бразилска банка няма да ми отпусне парите, които ще са ми необходими за целта. Свършено е с мен.

Баща й отново затвори очи и Бел си спомни как едва преди няколко месеца я бе съпроводил гордо до олтара. Макар и винаги да бе ненавиждала безочливия начин, по който Антонио парадираше с новопридобитото си богатство, от все сърце й се искаше да му го върне някак. Чак сега осъзнаваше, че цялото му самочувствие се крепеше на него. А сега бе загубил и обичната си съпруга. Нищо чудно, че беше толкова покрусен.

— Паи, аз си оставам твоя дъщеря — пророни тихо. — И имам нужда от теб. Моля те, повярвай ми, не ме е грижа дали имаш всичко, или нищо. Винаги ще те обичам и уважавам като свой баща.

Този път, когато Антонио отвори очи, Бел видя искрица надежда в тях.

— Да, права си — съгласи се той. — А ти, принсеза, си единственото нещо в живота ми, с което истински се гордея.

— В такъв случай ми се довери, като ти казвам, че не е свършено с теб. Маи би го потвърдила. Моля те, паи, стани от леглото и заедно ще решим какво да правим. Ще ти помогна с каквото мога. Имам бижута, а и маи ми завеща нейните. Ако ги продадем, ще съберем достатъчно пари, които да вложиш в нов бизнес.

— Ако изобщо някой може да купува нещо след тази финансова касапница — коментира ядосано Антонио. — Е, Изабела, благодаря ти, че се отби и се срамувам, че ме виждаш такъв. Обещавам ти, че ще стана от леглото веднага щом си тръгнеш. Но сега искам просто да остана насаме с мислите си.

— Обещаваш ли, паи? Предупреждавам те, по-късно ще се обадя на Габриела, за да проверя дали си удържал на думата си. А утре ще се върна, за да видя как си.

Бел се наведе да го целуне и той й се усмихна.

— Благодаря ти, принсеза. До утре.

Бел си поговори с Габриела и й каза, че ще й звънне по-късно, после се качи в чакащата я кола и помоли Жорж да я откара до ателието на мадам Дюшен в Ипанема. Както обикновено, му заръча да се върне в шест и отново се престори, че чака пред вратата, докато колата не свърна зад ъгъла, след което тръгна с бърза крачка към блока на Лоран.

— Chérie! — възкликна Лоран и я издърпа през прага си, за да я прегърне, обсипвайки лицето и врата й с целувки. — Нямаш представа колко ми липсваше.

Разтопена от облекчение в прегръдката му, Бел не възрази, когато я грабна на ръце и я отнесе в спалнята. И за няколко скъпоценни минути всички ужасяващи мисли в главата й сякаш се изпариха от екстаза на единението им.

След това, сгушена в него сред оплетените чаршафи, Бел отговори на множеството внимателни въпроси за изминалите седмици, които Лоран й зададе.

— Ами ти, Лоран? — попита тя накрая. — Намираше ли си работа?

— За жалост след Алесандра Силвейра не съм намирал друг клиент. Всички са разтревожени около кафеената индустрия в Бразилия и фондовата борса в Ню Йорк. Вече не харчат пари по прищевки като скулптурата. Затова през последния месец единствено ям, пия и плувам в океана. Изабела — подхвана Лоран със сериозно изражение на лице, — дори положението в Бразилия да не се влошаваше с всеки изминал ден, чувствам, че повече не мога да стоя тук. Франция ми липсва и е време да спра да тъпча на едно място. Chérie, прости ми, но трябва да се върна у дома. — Той хвана ръката й и я целуна. — Въпросът е ти искаш ли да дойдеш с мен?

Бел не намери думи да му отговори. Остана мълчалива в прегръдката му, стиснала очи с чувството, че всички елементи, съставляващи живота й, се извисяваха до непоносимо кресчендо.

— Сеньор Да Силва Коста ми е купил билет за един параход, заминаващ в петък — продължи той с напрегнат глас. — Трябва да се възползвам, тъй като много от корабните компании са собственост на американци. Ако финансовата ситуация се влоши още повече, е възможно пристанищата на Рио месеци наред да са в застой.

Слушайки Лоран, Бел най-сетне осъзнаваше колко тежка беше всъщност кризата в Америка.

— Потегляш в петък? След три дни? — намери сили да прошепне накрая.

— Да. И те умолявам, mon amour, ела с мен. Мисля, че е време ти да ме последваш — прикани я той. — Колкото и да те обичам, тук няма нищо за мен: няма живот, не и с теб, предвид обстоятелствата. Неудобно ми е, че те карам да вземеш такова решение толкова скоро след смъртта на скъпата ти maman. Но дано разбираш защо трябва да си тръгна оттук.

Очите му претърсиха лицето й за отговор.

— Да, чака ме достатъчно дълго време. — Бел се надигна в леглото и придърпа чаршафа върху голите си гърди. — Лоран, трябва да ти кажа нещо…

 

 

Густаво излезе с облекчение от претъпканата сграда на Сената. Вътре и температурата, и напрежението бяха достигнали точката на кипене — отчаяните производители на кафе настояваха да разберат как възнамерява да им помогне правителството. Имаше дори кавги — цивилизовани мъже прибягваха до насилие при мисълта, че богатствата им се бяха изпарили за нула време.

Беше издържал колкото можа, готов да демонстрира подкрепата си, но и сигурен, че няма с какъв съвет да помогне. Повече от всякога му се пийваше нещо. Тръгна в посока на клуба, направи няколко крачки, но бързо се овладя.

Не. Трябваше да устои на изкушението, или отново щеше да влезе в онзи омагьосан кръг, а едва снощи се беше заклел на Изабела, че е напълно променен.

Тогава си спомни, че на закуска му беше казала за часа си при шивачката в Ипанема. Ателието се намираше само на десет минути път пеша от сградата на сената и внезапно му се прииска да я изненада. Можеше след това да се разходят по крайбрежния булевард, да седнат в някое от кафенетата с изглед към океана и просто да погледат как светът се върти край тях. Нали така правеха брачните двойки, които обичаха да прекарват време заедно?

Той свърна наляво и тръгна към Ипанема.

Петнайсет минути по-късно Густаво излезе объркан от ателието на мадам Дюшен. Можеше да се закълне, че по-рано Изабела му беше казала, че идва насам след срещата с баща си, но шивачката не знаеше жена му да си е запазвала час при нея. Густаво сви рамене и си хвана такси за дома.

 

 

Лоран се взираше смаяно в нея.

— Сигурна ли си, че бебето е мое?

— Обмислях и премислях всички случаи, в които би могло да се е случило с Густаво, но както ти каза, ако няма истинско… проникване, е невъзможно да зачена. — Бел се изчервяваше от срам говорейки за интимните си отношения със съпруга си. — А в двата месеца, преди да замина за фазендата с майка ми, нямаше… нямаше нищо подобно. Не че на Густаво му правеше впечатление — добави тя.

— Смяташ, че си бременна в третия месец?

— Може да е и повече, но няма как да знам със сигурност. Не исках да ходя при семейния ни доктор, без да съм говорила с теб.

— Позволяваш ли да видя?

— Да, макар че още не се вижда много.

Лоран отметна чаршафа от голото й тяло и докосна нежно с ръка малката изпъкналост. Очите му напуснаха корема й и се изкачиха до нейните.

— И можеш да ми се закълнеш, че според теб детето е мое?

— Лоран — Бел задържа погледа му, — нямам никакво съмнение. Ако имах, просто нямаше да съм тук.

— Да. Е… — въздъхна той. — Предвид обстоятелствата, които обсъждахме преди да ми съобщиш новината, е още по-важно да тръгнем заедно за Париж възможно най-скоро.

— Тоест искаш детето ни?

— Искам теб, скъпа ми Изабел. А ако това — той посочи към заобления й корем — е част от теб, колкото и неочаквана, то да, искам го.

Сълзи замъглиха погледа на Бел.

— Страхувах се да не го отхвърлиш. Приготвях се психически за това.

— Откровено казано, ако се роди с вид на пор, вероятно ще размисля, но разбира се, че ти вярвам, Бел. Не се сещам за причина да ме излъжеш, като се има предвид какъв живот мога да предложа на детето ти и какъв може да ти предложи Густаво. — Лоран сведе поглед с въздишка. — Трябва да си наясно, че нямам представа как ще оцеляваме. Дори аз осъзнавам, че не можем да отглеждаме дете в таванската ми стаичка в Монпарнас.

— Имам бижута, които бихме могли да продадем — предложи Бел за втори път в един ден. — И малко пари за начало.

Лоран я изгледа смаяно.

— Mon Dieu! Вече си мислила по въпроса.

— Всяка минута, откакто научих със сигурност — призна си тя. — Но…

— Винаги има „но“. — Той врътна очи. — Какво е твоето?

— Видях се с баща ми, преди да дойда при теб. В толкова дълбока депресия е потънал, че не иска да стане от леглото. Каза ми, че е загубил всичко на американската фондова борса. Фалитът и загубата на майка ми го съсипват.

— Тоест вече ти е съвестно да напуснеш не само съпруга си, но и баща си?

— Разбира се! — възмути се Бел, задето Лоран като че ли не проумяваше колко тежко решение е паднало върху плещите й. — Ако замина с теб, паи наистина ще реши, че не му е останало нищо.

— А ако не заминеш с мен, бебето ни ще загуби баща си. А ние с теб — един друг — парира я Лоран. — Chérie, не мога да ти помогна с това решение. Мога единствено да ти напомня, че пропътувах половината свят, за да бъда с теб, и от девет месеца кисна в този апартамент, само и само да те виждам от време на време. Естествено, ще разбера, ако решиш да останеш тук, но ми се струва, че вечно си намираш причина да не помислиш за собственото си щастие.

— Толкова много обичах майка си и продължавам да обичам баща си. Моля те, не забравяй, че докато бях в Париж, Густаво не ме е карал да се връщам в Рио — отвърна с парещи от сълзи очи. — Не исках да разбивам сърцата на родителите ми.

— Струва ми се, Изабела, че ти трябва малко повече време за размисъл. — Лоран вдигна брадичката й към себе си и я целуна нежно по устните. — Вземеш ли решение, няма връщане назад.

— Признавам, че в момента не знам коя посока да избера.

— За жалост, ме съмнява в бъдеще да има по-добър „момент“ за подобен избор. Никога няма. И все пак — въздъхна той — предлагам да се срещнем тук след два дни. Тогава ще ми съобщиш окончателното си решение и ще измислим какво да правим.

Бел беше станала от леглото и вече се обличаше. Закачи шапката си и кимна.

— Каквото и да става, керида, ще те чакам тук в два часа в четвъртък.

 

 

Като се прибра в имението, Бел звънна на Габриела, за да попита как е баща й. Прислужницата я уведоми, че наистина е станал от леглото и е излязъл от къщата, съобщавайки й, че отива в офиса. Облекчена, Бел реши вместо да се качва на горния етаж, да помоли Лоен да й донесе малко сок от манго на терасата, за да се полюбува на приятното вечерно слънце.

— Искаш ли нещо друго, сеньора Бел? — попита Лоен, като остави чаша и кана със сок на масата до господарката си.

Бел се изкуши да й сподели за ужасното затруднение, в което беше изпаднала, но знаеше, че колкото и близка приятелка да й беше Лоен, не биваше да я обременява с истината.

— Не, благодаря ти, Лоен. Би ли ми приготвила ваната след десетина минути? След малко ще се кача в стаята си.

Бел погледа как прислужницата й изчезва зад ъгъла на къщата. Сега, когато майка й вече я нямаше, трябваше да вземе това решение сама. Отпи от сока и се впусна в размишления. Макар и Густаво да се държеше значително по-добре през последното денонощие, ако съдеше по миналото му, очакваше подобрението да е временно. Независимо от обещанието си, не вярваше съпругът й да прояви куража да се опълчи на Луиза.

А по-важното беше, че не изпитваше нищо към него — дори чувството на вина се беше изпарило напълно. Пък и ако го напуснеше, майка му вече имаше резервен план за него. Бракът щеше да бъде анулиран и Густаво щеше да е свободен да си търси по-подходяща съпруга. Бел не се съмняваше, че този път майка му щеше да избере булката вместо него.

Но с баща й беше съвсем друго. Мъчеше я мисълта, че майка й никога не би й простила, ако оставеше Антонио в най-тежкия момент. Спомни си думите й на смъртния й одър — че последваше ли сърцето си към Лоран, щеше да пожъне единствено страдание.

А сега вече в живота й имаше и нов човек, за когото трябваше да помисли. Трябваше да реши кое е най-доброто за рожбата в утробата й. Ако останеше с Густаво, можеше да подсигури на бебето си сигурност и фамилно име, което щеше да му е изгодно цял живот. Пък и можеше да си представи колко щеше да се зарадва баща й, ако му съобщеше, че очаква първото си внуче. Това несъмнено щеше да му даде причина да живее.

Но беше ли склонна детето й да отрасне в студената, строга атмосфера под покрива на Айрес Кабрал? Върху крехките му плещи щеше да натежи съдбата на майка, която щеше да прекара остатъка от живота си в съжаления, че е останала, и тайни блянове за един друг, отдавна изоставен свят. И баща, с когото дори нямаше да споделя една кръв…

Бел въздъхна отчаяно. Откъдето и да погледнеше нещата, не успяваше да измисли решение.

— Здравей, Изабела. — Густаво се появи на терасата иззад ъгъла на къщата. — Какво правиш навън?

— Любувам се на прохладната вечер — отвърна рязко тя, усещайки как се изчервява заради мислите, населявали главата й преди миг.

— Да — съгласи се той и седна. — Днес в Сената определено се разгорещихме. На Уолстрийт наричали днешния ден Черния четвъртък. От вчера индексът Дау Джоунс е спаднал с още трийсет пункта и семейство Рокфелер изкупува огромни количества акции, за да стимулира пазара. Едва ли се е получило, но чак утре ще разберем със сигурност какви са загубите. Както и да е, поне баща ми, за разлика от много други, май постъпвал разумно през изминалите няколко месеца. Как се чувства баща ти? — поинтересува се той.

— Ужасно. Мисля, че е един от онези, за които говориш. Заложил е много и е загубил.

— Е, няма нищо срамно. Множество бизнесмени паднаха в същия трап. Не е имало как да знаят.

Бел се обърна към него, утешена от спокойните му, мъдри думи.

— Би ли отишъл да поговориш с баща ми? Да му разкажеш всичко това, което току-що разказа на мен?

— Разбира се.

— Почти седем е и ваната ми изстива — обяви тя, ставайки от пейката. — Благодаря ти, Густаво.

— За какво?

— Че ме разбираш.

Бел понечи да тръгне към входа на къщата.

— Между другото, как мина пробата ти при шивачката? — попита той.

Думите му я спряха на място и Густаво впери поглед в гърба й.

— Успешно, благодаря.

Тя се обърна да му се усмихне, преди да се скрие зад ъгъла на къщата.