Лусинда Райли
Седемте сестри (54) (Историята на Мая)

Благодарности

Първо бих искала да благодаря на Мила и Фернандо Баракини и синът им Гий, тъй като именно на тяхната маса в Рибейрао Прето ми хрумна идеята да напиша история, чието действие се развива в Бразилия. И на прекрасната Мария Изабел Сеабра де Нороня, правнучката на Еитор да Силва Коста, архитектът и инженер, създател на статуята Христос Спасителя, задето така великодушно сподели с мен времето и познанията си, както и документалния си филм „De Braços Abertos“ („Широко отворени ръце“), а след това беше така добра да прочете ръкописа ми, за да провери дали всички подробности отговарят на истината. Но все пак в ръцете си държите художествено произведение, макар и изградено около реални исторически фигури. Затова персонажите на Пол Ландовски и семейство Да Силва Коста се основават по-скоро на въображението ми, вместо на реални факти. Благодаря и на Валерия и Луиз Аугусто Рибейро, задето ми отстъпиха фазендата си в планината над Рио по време на писането — изобщо не исках да си тръгвам — и особено на Ваня и Ивон Силва за сладкишите и още много. На Сузана Перл за безкрайното търпение, с което ми обясняваше за Рио и историята му, на Пиетро и Едуардо, прекрасните ни шофьори, на Карла Ортели за невероятната организация — никога от нищо не се оплака, и на Андрея Ферейра, задето винаги ми се отзоваваше по телефона, имах ли нужда от преводач.

Освен това бих искала да благодаря на издателите си по целия свят за подкрепата и насърчението, когато им обявих, че възнамерявам да започна писането на поредица от седем книги за Седемте сестри от Плеядите. Най-вече на Джез Треватан и Катрин Ричардс, Георг Раухлайн и Клаудия Негеле, Петер Борланд и Джудит Кър, Кнут Гьорбел, Джорид Матиасен и Пип Хален.

На Валери Брошанд, съседката ми в Южна Франция, която беше така добра да посети музея на Ландовски в Булон Биянкур вместо мен и да направи стотици снимки. На Адриана Хънтър, която преведе огромната биография на Ландовски и отся най-важното. На Дейвид Хербър и екипа му, които ми помогнаха да разбера устройството на армиларната сфера.

На отзивчивата ми майка Жанет, сестра ми Джорджия и деветгодишния й син Рейф, който използва „Среднощна роза“ за училищен проект! На Рита Калагейт, задето ми каза, че ще замина за Бразилия вечерта, преди да получа предложение от издателството, и на Изабел Латър, която страшно ми помагаше в Норфък и слушаше брътвежите ми, докато опитните й ръце нежно прогонваха болките от тялото ми, прелетяло хиляди километра до другия край на света, или стояло прегърбено над ръкописа цяло денонощие.

На Сюзън Мос, най-добрата ми приятелка и вече съучастник в престъпленията с работата си по книгата ми, на Жаклин Хеслоп, моята „сестричка“ в някой друг живот, и на моята лична асистентка Оливия Райли, която по някакво чудо успява да дешифрира почерка ми — от нея научих за армиларната сфера.

Идеята за алегоричната история на седемте митични сестри ми хрумна в една звездна януарска нощ на 2013-а. Свиках семейния съвет край огъня и с едвам сдържано вълнение им обясних какво съм си наумила. Честно казано, ми се издигнаха в очите, защото никой от тях не заяви, че съм луда — макар че вероятно съм звучала доста умопомрачено, докато идеите са изскачали в главата ми. Затова на тях дължа най-голяма признателност. На скъпия ми съпруг и посредник Стивън — през последната година си спретнахме вълнуващо пътешествие и двамата научихме много. На фантастичните ми деца: на Хари, който прави всичките ми прекрасни филмчета; на Леонора, която измисли най-първата анаграма — „Татко Солт“; на Кит, най-малкия, който винаги е способен да ме разсмее; и разбира се, на Изабела Роуз, удивителното ми високоволтово бебче на осемнайсет, на което посвещавам тази книга.