Лусинда Райли
Седемте сестри (36) (Историята на Мая)

35.

Когато Лоран се събуди след първата си нощ на твърда земя от шест седмици насам, и той, и чаршафите му бяха подгизнали от пот. Дори през най-горещите дни в Монпарнас не бе усещал жега като тази в Рио.

Довлачи се до масата, където прислужницата му беше оставила гарафа с вода, и я изгълта до дъно, за да утоли жаждата си. После влезе в малката баня, пусна студената вода и пъхна главата си под струята. Накрая уви голото си тяло с кърпа и малко поосвежен се върна в стаята си и отиде да отвори кепенците.

Миналата нощ, когато пристигна в хотела, където Еитор му бе препоръчал да остане, докато му намери квартира, вече минаваше полунощ и беше твърде тъмно, за да види къде се намира. Но лежейки в леглото си, чуваше как вълните се разбиват в брега и това му подсказа, че е някъде в близост до морето.

А тази сутрин… каква гледка го посрещаше! От другата страна на улицата, докъдето се простираше погледът му, се стелеше най-великолепният плаж, който някога бе виждал. Километри чист бял пясък, пустеещ в този ранен час, и двуметрови вълни, бушуващи неумолимо в драматична стихия от бяла пяна.

Дори самата гледка охлаждаше кръвта му; Лоран открай време обожаваше да плува в Средиземно море, когато семейството му посещаваше лятната им вила до Сен Рафаел, и сега копнееше да изхвърчи от хотела, да прехвърли в галоп улицата и да се гмурне в пенливата вода. Но първо трябваше да попита дали тукашните води са безопасни; кой знае — можеше да гъмжат от акули или човекоядни риби. Преди да замине от Париж го бяха предупредили, че по тропиците трябва да си предпазлив.

Дори миризмата на въздуха му се струваше нова и екзотична. И той като много от френските си сънародници, които се радваха на всички сезони в родината си — от вълнуващите заснежени склонове на Алпите до приказната Южна Франция с чудните й пейзажи и климат — досега не се беше изкушавал да пътува в чужбина.

Но стоейки тук, започваше да се срамува от доскорошното си убеждение, че никоя друга страна не можеше да му предложи повече.

Искаше му се да опознае Рио, но преди това трябваше да се срещне с ръководителя на проекта на мосю Да Силва Коста, Еитор Леви, който му беше оставил бележка на хотелската рецепция, за да го уведоми, че ще мине да го вземе в единайсет същата сутрин. Главата и ръцете на статуята бяха разтоварени от кораба вчера, преди да акостира на главното пристанище, и сега се намираха на открито, в малката ферма на мосю Леви. Лоран се надяваше крехките парчета гипс да са оцелели по време на дългото пътуване. Беше ги проверявал по четири пъти на ден и сега се молеше да не са пострадали при разтоварването.

Започна да се облича, забелязвайки, че краката му са покрити с малки червени точки. Той ги почеса и нахлузи панталона си; някой гладен бразилски комар явно беше пирувал с кръвта му изминалата нощ.

Като слезе на долния етаж за закуска и намери трапезарията, видя дълга маса за гостите на хотела, отрупана с всевъзможни екзотични плодове. Повечето дори не познаваше, но опита от всеки, решен да опознае новата култура, в която попадаше; освен това опита и парче от някакъв ароматен сладкиш, все още топъл от фурната. Една сервитьорка му поднесе горещо силно кафе и той го изпи с облекчение, доволен, че поне някои неща бяха същите като у дома.

В единайсет се отправи към рецепцията и видя един мъж да проверява часовника си. Предположи, че това е мосю Леви и отиде да му се представи.

— Добре дошъл в Рио, сеньор Бруи. Как пътувахте? — поинтересува се мъжът на сносен френски.

— Повече от удобно, благодаря. Научих доста видове игри на карти и мръсни вицове от съпасажерите ми — отвърна с усмивка Лоран.

— Чудесно. Е, колата ми е отвън. Потегляме към фазендата ми.

Докато караха през улиците на града, Лоран с изненада установи колко съвременен облик има. Ландовски очевидно се бе шегувал с него, когато му беше обяснил, че жителите на Рио били туземци, които търчали голи по улиците, мятали копия и ядели бебета, защото градът всъщност изглеждаше не по-малко цивилизован и западняшки от много френски такива.

Въпреки това му се стори странно, че мургавите бразилци се обличаха в абсолютни копия на модните в неговата родина тоалети. Докато пътуваха през покрайнините на Рио, Лоран видя огромно гето от дясната си страна.

— Наричаме такива места фавели — обясни Леви, проследил погледа на Лоран. — И, за жалост, имат твърде много жители.

Лоран се замисли за Париж, където бедните бяха почти незабележими. Тук богатството и бедността като че ли се бяха разделили напълно.

— Да, сеньор Бруи — сякаш прочете мислите му Леви. — Тук, в Бразилия, богатите са много богати, а бедните… гладуват — сви рамене той.

— Вие португалец ли сте, мосю?

— Не. Майка ми е италианка, а баща ми — германец. А аз съм евреин. Тук, в Бразилия, се смесват множество различни националности, макар че португалците се считат за истинските бразилци. Имаме имигранти от Италия и Испания и да не забравяме африканците, които португалците докарали като роби, за да обработват кафеените им плантации. Напоследък в Рио нахлува и голяма вълна японци. Всеки идва в страната ни да търси късмета си. Някои го намират, но други за зла участ не успяват и попадат във фавелите.

— Във Франция е съвсем различно. Повечето ми сънародници са чисти французи — коментира Лоран.

— Но това е Новият свят, сеньор Бруи — отбеляза Леви, — и всички ние го правим такъв, какъвто е, независимо откъде идваме.

Лоран нямаше да забрави до края на живота си колко чудновато изглеждаше гигантската гипсова глава на Христос насред полето. Кокошки кълвяха земята около нея, а един млад петел чоплеше перата си върху носа на Спасителя.

— Сеньор Да Силва Коста ми се обади в пет часа сутринта, нетърпелив да разбере дали безценната му статуя е пристигнала невредима. Затова реших да сглобя парчетата още тук, за да се уверя, че няма транспортни щети. Дотук всичко е наред — каза Леви.

При вида на главата, която за последно бе видял цяла в ателието на Ландовски, а сега откриваше на хиляди километра оттам, в Рио, в гърлото му заседна бучка.

— Струва ми се, че е оцелял по време на дългото си пътуване. Сигурно Всевишният го е закрилял — отбеляза Леви, също запленен от гледката. — Още няма да сглобявам ръцете, но ги проверих и ми се струва, че те също са се разминали без драскотина. Някой от работниците ми ще направи снимка, за да запечати момента. Ще я изпратя и на сеньор Да Силва Коста, и на професор Ландовски, разбира се.

След като позира за снимката и огледа внимателно главата и ръцете, за да изпрати успокоително писмо на Ландовски, Лоран се замисли за статуята на Бел, която сега се намираше в сандък някъде из главното пристанище.

Колкото и да се измъчваше при мисълта да я продаде, Лоран в крайна сметка прие съвета на професора и реши да се възползва от предложението на сеньор Айрес Кабрал за две и половина хиляди франка. Ландовски имаше право: винаги можеше да направи нова статуя, а такава сума не се отказваше, каквото и да криеше бъдещето му.

— Е, главната ви мисия е завършена успешно, макар че несъмнено имате желание да посетите строителната площадка на върха на Корковадо — продължи Леви. — Гледката наистина е впечатляваща. Аз самият направо живея горе с работниците, тъй като разполагаме с доста кратко време да завършим проекта.

— Много ще се радвам да видя докъде сте стигнали — потвърди ентусиазирано Лоран. — Не мога да си представя как се издига подобна грамада на планински връх.

— С всички ни е така — призна флегматично Леви. — Но бъдете спокоен, ще се случи. И така, сеньор Да Силва Коста ми каза, че ви трябва квартира за престоя ви тук. Помоли ме да ви помогна с намирането й, тъй като едва ли говорите португалски.

— Не, мосю, не говоря.

— Е, по една щастлива случайност в момента имам свободен апартамент. Намира се в Ипанема, недалеч от плажа Копакабана, където сте отседнали сега. Купих го в ергенските си години, но сърце не ми даде да се разделя с него след сватбата ми. С радост ще ви го отстъпя. Разбира се, сеньор Да Силва Коста ще поеме всичките ви разходи, както сте се уговорили във Франция. Мисля, че ще ви допадне; има невероятен изглед и е много светъл. Идеален за скулптор като вас — добави той.

— Благодаря ви, мосю Леви. Щедростта ви ме трогва.

— Ще отидем да го видите. Ако ви хареса, може да се нанесете още днес.

До късния следобед Лоран вече беше горд обитател на просторен, проветрив апартамент на третия етаж в красива жилищна сграда край плажа Ипанема. Елегантните високи стаи бяха обзаведени с вкус, а сенчестата тераса предлагаше изглед към плажа. Топлият вятър носеше със себе си свежия аромат на океана.

След като взеха багажа му от хотела, Леви го остави да се настани в апартамента, обещавайки да се върне по-късно, за да го запознае с прислужницата, която щеше да му готви и чисти по време на престоя му.

Лоран обиколи стаите с възхищение. Не можеше да повярва, че разполага с толкова пространство на фона на мизерната таванска стаичка в Монпарнас, а отгоре на всичко щяха да му прислужват. Седна на огромното махагоново легло и се отпусна назад, наслаждавайки се на полъха от таванския вентилатор, който сякаш милваше лицето му с нежни крилца. Той въздъхна доволно и бързо се унесе в сън.

Същата вечер, както му беше обещал, Леви доведе Моника, африканка на средна възраст.

— Предупредих я, че не говорите португалски, но ако сте съгласен, мосю Бруи, тя ще чисти апартамента, ще пазарува вместо вас и ще ви готви. Ако имате нужда от нещо друго, използвайте телефона в гостната. Моля, не се колебайте да ми звъннете по всяко време.

— Наистина не знам как ви се отблагодаря, мосю Леви — отвърна признателно Лоран.

— Вие сте наш почетен гост тук, в Бразилия, и не бива да докладвате на сеньор Ландовски и цял Париж, че живеем като диваци — усмихна се Леви, вдигайки многозначително вежда.

— В никакъв случай, мосю. От видяното дотук, бих казал, че сте по-цивилизовани от парижани.

— Между другото, пристигна ли вашата скулптура? — поинтересува се Леви.

— Да, на пристанището е. Морските власти ще уведомят купувача и ще уредят транспортирането й.

— Но Айрес Кабрал несъмнено са заминали на медения си месец. Омъжиха се едва вчера.

Лоран впери смаян поглед в Леви.

— Мадмоазел Изабела се е омъжила вчера?

— Да. Сватбената им снимка е на първата страница на всички днешни вестници. Била е прелестна булка. Всички големци в Рио са присъствали на събитието. Явно музата ви си е уредила живота.

На Лоран буквално му прилоша от новината. Иронията да пристигне в Рио в деня на сватбата й беше непоносима.

— Е, трябва да вървя. Лека нощ, сеньор Бруи.

Леви си тръгна, напомняйки му, че ще го вземе в понеделник в два часа, за да го води до строителната площадка на върха на Корковадо. Моника тропаше с разни съдове в кухнята и оттам се носеха неустоими аромати.

Тъй като имаше нужда от питие, Лоран извади бутилка френско вино от куфара си, отвори я и я занесе на терасата. Вдигна краката си на масата, наля си чаша и отпи. Вкусът моментално му напомни за дома. После погледа с натежало сърце как слънцето залязва зад планините.

— Изабела — прошепна на въздуха. — Тук съм, в красивата ти родина. Идвам толкова отдалече, за да те намеря, а вече е твърде късно.