Лусинда Райли
Седемте сестри (47) (Историята на Мая)

46.

Когато Яра се умълча, задържах погледа си върху нея още миг, преди да го вдигна към портрета на Изабела, окачен на стената над камината, замислена върху тежкия избор, който баба ми е била принудена да направи. Нямах представа как бих постъпила аз на нейно място. Макар и да бе живяла в различна епоха, в съвсем друга култура, основните житейски дилеми като че ли си оставаха същите и днес, особено за жените…

— А Густаво споменал ли е някога пред Бел, че е открил писмото й? — попитах Яра.

— Не, никога. Но макар да не е изговорил думите на глас, според майка ми болката си е личала в очите му. Особено погледнел ли дъщеря си.

— Сеньора Карвальо? Първото й име е Беатриз, нали?

— Да. Спомням си как веднъж, когато двете с нея бяхме на по десет или единайсет години, сеньор Густаво влезе в гостната и впери поглед в дъщеря си, сякаш беше непозната. Тогава не ми направи особено впечатление, но сега като се замисля, сигурно се е мъчил да прецени дали е възможно да бъде негова кръв. Сеньора Беатриз е със зелени очи, а майка ми веднъж каза, че такива били и на сеньор Лоран.

— Значи майка ти е подозирала, че той е бил биологичният баща на Беатриз?

— Като ми разказа тази история на смъртния си одър, заяви, че никога не се е съмнявала — обясни Яра. — По нейни думи сеньора Беатриз била същинско копие на сеньор Бруи, а и била наследила артистичния му талант. Нарисувала е онзи портрет на Изабела едва в юношеска възраст. — Яра посочи картината над камината. — На мен ми е казвала, че го е нарисувала в памет на скъпата си покойна майка.

— Изабела е починала когато Беатриз още е била дете?

— Да — кимна Яра. — И двете сме били само на по осемнайсет месеца; през 1931-а, когато освещавали статуята на Христос. В Рио плъзнала жълта треска и нас двете със сеньора Беатриз не ни извеждали от къщата. Сеньора Изабела обаче държала да гледа церемонията по откриването на Спасителя. Явно е имала голяма стойност за нея предвид миналото й. Три дни по-късно треската я повалила. Била само на двайсет и една.

Сърцето ми се сви. Въпреки че Флориано ми беше показал датите на раждането и смъртта й в регистрите, тогава не ми направи такова впечатление.

— След толкова грижи и мъки да умре толкова млада — пророних умислено.

— Да. И все пак… прости ми, боже, че говоря така — прекръсти се Яра, — но единственото хубаво нещо е било, че треската взела и сеньора Луиза след няколко дни. Организирали им общо погребение и ги сложили заедно в семейния мавзолей.

— Божичко, горката Бел, обречена да прекара вечността до онази жена — промълвих аз.

— А момиченцето й останало без майка и трябвало да живее само с мъже — добави Яра. — От чутото дотук вероятно си представяш колко съкрушен е бил баща й след смъртта на съпругата си. Продължавал да я обича, независимо от всичко. И както се досещаш, сеньор Густаво посегнал към бутилката за утеха и започнал да потъва все по-надълбоко в себе си. Сеньор Маурицио правеше всичко по силите си да отглежда добре внучка си — поначало бил добър човек, но след смъртта на съпругата си станал още по-мил — и поне нае учител, който да преподава на сеньора Беатриз, защото баща й дори това не успяваше да направи.

— А ти тук, в имението ли си живяла през това време?

— Да. Когато майка ми казала на сеньора Изабела, че и тя е бременна и помолила да я прехвърли във фазендата, за да живее с баща ми, Изабела не можела да си представи, че ще се разделят. Затова уредила Бруно, баща ми, да се премести тук и да работи като помощник и шофьор на семейството, тъй като Жорж наближавал пенсионна възраст. И аз съм отраснала в имението — каза умислено Яра. — Но смятам, че аз съм имала много повече щастливи мигове в него, отколкото господарката ми.

— Изненадана съм, че Густаво е приел искането на Изабела Лоен да остане тук. Все пак тя е била единственият друг човек, запознат с истината — замислих се аз.

— Може би не е имал друг избор. — Яра я гледаше многозначително. — С тайната, която само двамата знаели, всеки от тях имал власт над другия, нищо че били господар и прислужница.

— Значи с Беатриз сте отраснали заедно?

— Да, ако не е по-правилно да кажем, че тя отрасна с нас. Прекарваше повече време в малката ни къщичка, която сеньора Изабела настояла да построят за родителите ми и мен в единия край на градината, отколкото в имението. Моето семейство стана и нейно. Беше толкова мило момиче, грижовно и приветливо. Но и толкова самотно — добави печално Яра. — В пиянството си баща й забравяше, че съществува. Или пък я игнорираше умишлено, защото непрестанно му напомняше за съмненията, които таеше относно покойната си съпруга. Май стана добре, че почина, когато сеньора Беатриз беше на седемнайсет. Тя наследи имението и акциите на семейството. Дотогава сеньор Густаво все й отказваше да развива артистичните си дарби, но след като си отиде, нямаше какво да я спира — обясни Яра.

— Разбирам защо Густаво не е подкрепял творческите й способности. Сигурно е било като да втрива сол в открита рана. Всъщност, Яра, донякъде му съчувствам — признах си.

— Той не беше лош човек, сеньорита Мая, просто слабохарактерен — съгласи се Яра. — И така, когато Беатриз навърши осемнайсет, заяви на дядо си, че отива в Париж, за да се запише във Френската академия за изящни изкуства, както бе направила майка й преди нея. Задържа се в Париж повече от пет години и се прибра в Рио чак когато дядо й Маурицио почина. Мен ако питаш, добре си е прекарала там — усмихна се носталгично Яра. — И много се радвах за нея.

Картината, нарисувана от Яра за жената, която бях срещнала преди пет дни тук, в градината, беше толкова различна от собствените ми представи за нея. Осъзнах, че я бях възприемала като човек от типа на Луиза. Но явно това се дължеше на факта, че беше стара и решена да не откликне на молбата ми.

— А какво стана с Антонио? — попитах.

— О, възстанови се, както предсказваше майка ми — отвърна усмивка Яра. — Заживя във фазенда „Санта Тереза“, а с малката сума пари, която Густаво му беше отстъпил, за да започне отначало, си купи доматена плантация. По-рано ти споменах, че доматите са финансовата опора на Пати до Алферес. Благодарение на бизнесменския му нюх до деня на смъртта му вече ръководеше доматена империя и притежаваше повечето ферми край фазендата. Спомням си, че и сеньора Беатриз като майка си обичаше да ходи там. Дядо й я обожаваше и я учеше да язди и плува. Завеща плантациите си на нея и именно с тях се издържа, откакто съпругът й почина. Приходите не са кой знае колко, но й стигат.

— Кой е бил съпругът на Беатриз и мой дядо? — попитах аз.

— Евандро Карвальо, много талантлив пианист. И добър човек, сеньорита Мая. Обичаха се истински. След тежкото детство на сеньора Беатриз, семейството ни толкова се радваше да я види щастлива. А и имението сякаш оживя отново. Беатриз и Евандро често организираха соарета за творческата общност на Рио. Освен това създадоха благотворителен фонд за набиране на средства за фавелите. Уверявам те, сеньорита Мая, макар старостта и болката да си казват своето сега, когато краят й наближава, беше голяма красавица като млада. Всички нейни познати я тачеха и обичаха.

— Съжалявам, че не ми се е отдала възможност да опозная тази й страна — отвърнах умислено.

— Да… — въздъхна тежко Яра. — Но смъртта прибира всички ни рано или късно.

— И… — Събрах смелост да задам въпроса, прогарящ мозъка ми през последните десет минути. — На Беатриз и Евандро им се е родило дете, нали?

Очите на Яра зашариха колебливо из стаята.

— Да.

— Само едно?

— Имаше и второ, момче, но почина невръстно. Така че да — съгласи се тя. — Само едно.

— Момиче?

— Да.

— И се е казвала Кристина?

— Да, сеньорита Мая. Помагах с отглеждането й.

Умълчах се, несигурна какво да кажа. Думите, бликали от Яра като бълбукащо поточе през последния час, също бяха пресъхнали. Погледнах я с очакване, приканвайки я да продължи.

— Сеньорита, не смятам, че съм навредила някому, като ти разкрих миналото, но… — Тя въздъхна. — Нямам право да продължа. Останалото не бива да чувате от мен.

— От кого тогава? — настоях аз.

— От сеньора Беатриз.

Колкото и да ми се искаше да изкопча още информация от нея, забелязах, че вече наднича тревожно към часовника на стената.

— Имам нещо за теб — обяви тя, бръкна в един от големите си джобове и ми подаде четири писма. Сякаш ми се реваншираше, задето не можеше да продължи с историята си. — Това са писмата, които Лоран Бруи е изпратил на сеньора Изабела чрез майка ми по време на престоя им във фазендата през последните дни на сеньора Карла. Те ще ти разкрият по-добре от мен какви чувства съществуваха между двама им.

— Благодаря ти — отвърнах аз и тя стана.

Толкова благодарна бях, че най-сетне научавах откъде произхождах и трагичната история зад корените ми, че внезапно ми се прииска да я прегърна, но се сдържах.

— Трябва да се връщам при сеньора Беатриз — обяви Яра.

— Разбира се — отвърнах аз и също станах, скована от напрегнатата ми поза, докато се бях опитвала да уловя всяка нейна дума.

— Ще те изпратя, сеньорита — каза тя.

— С удоволствие ще те откараме до манастира — предложих й, докато вървяхме по коридора и прекосявахме фоайето. Яра отвори вратата. — Навън ме чака кола.

— Благодаря, но имам още работа тук.

Аз се поколебах до нея и тя ме изгледа с очакване.

— Благодаря ти за всичко, което ми разказа. Позволяваш ли да ти задам един последен въпрос?

— Зависи какъв — отвърна тя и усетих как очите й ме подканват да прекрача прага и да си тръгна.

— Жива ли е още майка ми?

— Не знам, сеньорита Мая — въздъхна Яра. — И това е самата истина.

Усетих, че срещата ни е приключила и няма да чуя повече от нея.

— Довиждане, Яра. — Тръгнах неохотно надолу по стълбището. — Моля те, предай най-сърдечните ми поздрави на сеньора Беатриз.

Тя не отвърна веднага, а чак когато подминавах рушащия се каменен фонтан.

— Ще говоря с нея, сеньорита. Довиждане.

Продължих надолу по входната алея, а Яра заключи вратата зад мен. Докоснах нагорещеното желязо на ръждивата входна врата, минах през нея и тръгнах през улицата, вдигайки поглед към натежалото небе, където се мътеше буря.

— Как мина?

Флориано се беше принудил да седне на сянка върху една тревна ивица. Виждах купчина фасове до него.

— Научих много — отвърнах аз, а той стана да отключи колата.

— Радвам се.

Качихме се във фиата и той запали двигателя, а после потегли към Ипанема, без да ме разпитва повече, навярно усетил, че ми трябва малко време да се завърна от миналото. Аз мълчах и размишлявах върху историята, която току-що бях научила. Като пристигнахме пред хотела ми, Флориано се обърна към мен.

— Сигурно си уморена и искаш да останеш сама. Знаеш къде съм, ако по-късно изпиташ нужда от храна и компания. И обещавам тази вечер аз да готвя, не дъщеря ми — намигна ми той.

— Благодаря ти — отвърнах и слязох от колата. — За всичко — добавих, а той ми кимна и изкара колата на улицата.

Влизайки в хотела, не можех да си обясня защо чувствах краката си като два дълбоко вкоренени дънера, които трябваше да изтръгвам от земята всеки път, за да пристъпя напред. Прекосих бавно фоайето, хванах асансьора до горния етаж и закрачих с почти пиянска стъпка към апартамента ми. След като изразходих и последната си капка енергия в отключването на вратата, влязох в стаята, стоварих се в леглото и така заспах.

 

 

Събудих се след два часа с жестоко главоболие като от махмурлук и изпих един ибупрофен с голяма глътка вода. Останах в леглото, заслушана в злокобния тътен на приближаващата буря, докато облаците се скупчваха в сивосинкавото небе. Твърде изтощена, за да стана, отново потънах в сън и се свестих час по-късно, тъкмо когато бурята се развихряше с пълна мощ. Назъбени светкавици раздираха мътното небе над бушуващите вълни, а в ушите ми кънтяха гръмотевици, каквито не бях чувала досега.

Когато първите дъждовни капки затрополяха по тесния перваз, надникнах към часовника си и видях, че е почти седем вечерта. Издърпах един стол пред прозореца и седнах да се полюбувам на могъщата хала. Косият дъжд беше толкова силен, че отскачаше от всяка твърда повърхност в прави ъгли, заливайки паважа под мен с буйни, бълбукащи потоци. Плъзнах прозореца, за да подам глава навън, и хладните бистри капки моментално наквасиха косата и раменете ми.

Прихнах в спонтанен смях, почти в еуфория от величието на природните сили. В този миг се почувствах като част от стихията, неразривно свързана и с небето, и със земята; не разбирах чудото на сътворението й, но мисълта, че й принадлежах, ме караше да се вълнувам до мозъка на костите си.

След като осъзнах, че ако не затворя прозореца и не прибера горната част на тялото си, дъждът ще ме удави, хукнах към банята, пръскайки капки вода по килима, и влязох под душа. Като се върнах в стаята, главоболието вече го нямаше и се чувствах свежа като пречистения от бурята въздух около мен. Легнах на леглото, погледнах към писмата, които Яра ми беше дала, и опитах да навържа в главата си всичко, чуто по-рано от нея. Мислите ми обаче постоянно се връщаха към Флориано, към търпението, с което ме беше чакал цял следобед, и тактичността, която бе проявил след това. И осъзнах, че каквото и да съдържаха пликовете пред мен, исках — наистина исках — да го споделя с него. Взех мобилния си телефон и намерих номера му.

— Olá, Флориано, Мая се обажда — казах, когато ми отговори.

— Мая, как си?

— Гледам бурята. Не съм виждала такова нещо досега.

— Ние, кариоките^[1], определено можем да се похвалим с това — съгласи се той. — Искаш ли да дойдеш за вечеря? Съвсем обикновена е, но си добре дошла.

— Ако дъждът спре, с удоволствие.

— Като гледам небето, му давам още девет минути. Така че предлагам да се видим след двайсет, става ли?

— Да, благодаря ти, Флориано.

— Приятно газене из локвите. — Дочух усмивката в гласа му. — Tchau.

Точно след девет минути хванах асансьора до фоайето и излязох навън. Джапанките и глезените ми потънаха в реките от дъждовна вода, които още шуртяха по паважа и се стичаха в недостатъчното канавки. Въздухът беше пропит с разкошна свежест и местните лека-полека започваха да се връщат по улиците.

— Качвай се — извика Флориано, когато позвъних на домофона му.

Като изкачих стълбището до вратата му, той ме посрещна с показалец до устните си.

— Току-що сложих Валентина в леглото. Ако разбере, че си тук, веднага ще скочи — прошепна той.

Аз кимнах мълчаливо и го последвах до терасата, която по едно чудо бе останала суха и уютна под полегатия покрив.

— Сипи си вино, а аз ще сляза да подготвя вечерята.

Налях си малка чаша червено вино, мъмрейки се, задето бях дошла без подарък, и реших следващия път да водя Флориано на вечеря, за да му се отплатя за гостоприемството. На масата горяха свещи, тъй като вече се смрачаваше, а от скритите под стрехите колони се носеше тиха джаз музика. Атмосферата беше изненадващо спокойна за пъпа на толкова оживен град.

— Енчилади с всички екстри — обяви той, появявайки се с поднос в ръце. — Преди няколко години ходих в Мексико и се влюбих в кухнята им.

Станах и му помогнах да сервира чиниите с горещи енчилади и купичките с гуакамоле, сметана и салса. Стана ми чудно дали обикновено вечеря така.

— Заповядай — покани ме той, като седна.

Ядох лакомо, впечатлена от готварските му заложби. Едва ли аз самата можех да сервирам дори толкова елементарно ястие с неговата лекота. Всъщност, замислих се горестно, не бях канила никого на вечеря, откакто се преместих в белведера в Женева преди цели тринайсет години.

— Е — подхвана Флориано, като приключихме с вечерята и запали цигара, — научи ли всичко, което те интересуваше, днес?

— Научих много неща, но за жалост не и онова, заради което дойдох в Бразилия.

— Говориш за майка си, предполагам?

— Да. Яра каза, че не било редно тя да ми разказва.

— Права е. Особено ако майка ти е сред живите — съгласи се Флориано.

— Яра ме увери, че не знаела. И май й вярвам.

— В такъв случай… — Флориано ме гледаше заинтригувано. — Оттук накъде?

— Не знам. Доколкото си спомням, ти каза, че не си успял да намериш смъртен акт за Кристина в градските регистри.

— Така е, не намерих, но пък може да е напуснала Бразилия. Мая, ще ти е трудно ли да ми предадеш историята, която Яра ти е разказала днес? — попита той. — Да ти призная, страшно ми е любопитно.

— Ако обещаеш, че няма да изпълниш заканата си да я използваш в някой от следващите си романи? — отвърнах не съвсем на шега.

— Романите ми са художествена измислица, Мая. Това е реалността и имаш думата ми.

През следващия половин час предадох на Флориано колкото можах да си спомня от разказа на Яра. После извадих от чантата си четирите плика, които ми беше дала като тръгвах.

— Още не съм ги отваряла. Сигурно се притеснявам, както Густаво, когато е трябвало да отвори писмото, взето от Лоен — заключих и му подадох пликовете. — Яра ми обясни, че Лоран ги е писал на Изабела, докато се е грижила за майка си във фазендата. Искам ти да прочетеш първото.

— С радост — отвърна той и очите му грейнаха, както бях очаквала да стане, видеше ли вещественото доказателство, което му носех, за поредното парче от историческия ми пъзел.

Той извади пожълтелия лист от първия пощенски плик и зачете. Накрая вдигна поглед към мен, видимо развълнуван от прочетеното.

— Е, мосю Лоран Бруи може да е бил велик скулптор, но ако съдя по това писмо, е бил и майстор на словото. — Флориано кимна глава настрани. — Защо ли всичко, написано на френски, звучи много по-поетично? Ето. — Той й подаде писмото. — Прочети го и ти, докато аз преборвам следващото с помощта на ученическите ми познания по френски.

— Meu Deus, тези писма едва не разплакаха стария циник в мен — възкликна Флориано след няколко минути, сякаш прочел мислите ми.

— Нали? Макар че знам от Яра колко са се обичали Бел и Лоран, неговите собствени думи някак съживяват историята — пророних. — Знам, че краят е трагичен, но донякъде завиждам на Бел — признах му, докато си наливах още една чаша вино.

— Влюбвала ли си се някога? — попита Флориано с обичайната си безцеремонност.

— Да, веднъж. Май ти споменах — побързах да добавя. — Споменах ти и че не се получи.

— А, да, и очевидно това изживяване те е белязало за цял живот.

— Беше малко по-сложно, отколкото предполагаш — казах отбранително.

— Тези неща винаги са сложни. Вземи Бел и Лоран например. Ако само прочетеш писмата, вероятно ще решиш, че са просто влюбена двойка.

— Е, точно така започна първата ми любов, но другояче приключи. — Свих рамене, а той се пресегна за още една цигара. — Може ли и аз да запаля?

— Разбира се. Заповядай — предложи ми пакета си той.

Запалих цигара, вдишах дима и му се усмихнах.

— Не съм пушила от университета.

— Ще ми се и аз да можех да кажа същото. Валентина вечно се мъчи да ме откаже от цигарите. И вероятно един ден ще успее — отбеляза той, дръпвайки от своята. — Та, искаш ли да ми разкажеш за този твой любим, разбил сърцето ти?

След четиринайсет години мълчание по темата и избягването й на всяка цена, се чудех как, за бога, се канех да разкажа всичко на мъж от Рио, когато едва познавах.

— Виж, Мая, не си длъжна — отстъпи Флориано, зърнал страха в очите ми.

Но вътре в себе си знаех, че именно заради това бях дошла при него тази вечер. Историята, която разучавах през изминалите няколко дни — съчетана със смъртта на Татко Солт — бе отприщила болката и чувството ми на вина за стореното преди толкова години. Естествено, роля в това имаше и Флориано, чийто живот сякаш поставяше плашещо огледало пред моето собствено самотно съществувание.

— Ще ти разкажа — изстрелях, преди да съм размислила. — Когато бях в университета, срещнах един човек. Беше с няколко години по-голям от мен и се запознахме в последния семестър на втората ми година. Той тъкмо завършваше. Влюбих се в него и постъпих лекомислено. Като се прибрах у дома за лятната ваканция, открих, че съм бременна. Но вече беше твърде късно да направя нещо по въпроса. Затова… — въздъхнах, съзнавайки, че трябваше да разкажа историята бързо и да стигна до края й, преди да съм рухнала. — Марина, жената, за която ти казах, че ни отгледа с петте ми сестри, уреди да замина и да родя детето другаде. А веднага след това… — спрях, събирайки всяка капка смелост, за да изрека думите — … го дадох за осиновяване.

Отпих голяма глътка вино и затърках очите си с юмруци, за да възпра потока, който заплашваше да се излее от тях.

— Мая, няма нищо, поплачи си. Разбирам напълно — каза нежно той.

— Просто… не съм го споделяла с никого — признах си, усещайки бурния бяг на сърцето си. — И толкова се срамувам… толкова много…

Сълзите рукнаха, колкото и да се мъчех да ги удържа. Флориано седна до мен на дивана и ме прегърна. Замилва косата ми, докато аз бърборех несвързано, че е трябвало да проявя повече воля и да задържа детето независимо от всичко. И че откакто взеха детето ми, само няколко минути след като го родих, всеки божи ден изживявам онзи ужасяващ момент.

— Дори не ми позволиха да видя лицето му… — простенах. — Казаха, че така било по-добре.

Флориано не изказа състрадание, нито ме обсипа с изтърканите утешителни фрази, докато и последната частица отчаяние не ме напусна като крайната струйка въздух от спукан балон и тялото ми не увисна от изтощение. Останах мълчаливо сгушена в гърдите му, чудейки се какво, за бога, ме беше накарало да му призная потресаващата си тайна.

Флориано не продумваше. Накрая не се стърпях и попитах:

— Не си ли шокиран?

— Не, разбира се, че не. Защо да съм шокиран?

— Защо не си?

— Защото — въздъхна горчиво той — си постъпила както си сметнала за редно предвид обстоятелствата. И това не е престъпление.

— Вероятно и убийците оправдават собствените си действия — парирах го мрачно.

— Мая, била си много млада и уплашена и предполагам таткото се е измъкнал от задълженията си? Не ти е предложил брак, нито подкрепа?

— Правилно предполагаш. — Потреперих при спомена за последния ни разговор със Зед в края на лятната ваканция. — В неговите очи не бях нищо повече от забежка. Тъкмо се дипломираше и бъдещето го чакаше. Заяви ми, че според него връзките от разстояние рядко се получавали и че му било забавно с мен, но всичко трябвало да приключи възможно най-скоро. Докато още сме били приятели — добавих с безрадостен смях.

— И не си му казала, че си бременна?

— Не знаех със сигурност, докато не се прибрах у дома и Марина не ме заведе на доктор. Дотогава вече беше твърде късно за друго, освен да родя. Бях толкова наивна, толкова глупава — охулих младините си. — И толкова влюбена, че бях готова да направя всичко за него.

— Включително да не разваляш удоволствието му с контрацептиви?

— Да — скрих срама си в ризата му. — Но трябваше… можех да се пазя повече. Все пак не бях дете, но явно просто вярвах, че няма да се случи точно на мен.

— С много неопитни млади жени е така, Мая. Особено при първата среща с любовта. Сподели ли с баща си? — попита той. — Струва ми се, че двамата сте били много близки.

— Бяхме, но не и в това отношение. Не знам как да ти го обясня, но аз бях неговото малко момиченце, първото му дете. И той хранеше толкова големи надежди за мен. Предстоеше ми да постъпя в Сорбоната и всички очакваха да получа първокласна диплома оттам. Откровено казано, предпочитах да умра, вместо да му призная за глупавата си постъпка.

— Ами Марина? Не опита ли да те склони да кажеш на баща си?

— Да, опита, но аз държах да го пазим в тайна. Иначе щях да разбия сърцето му.

— Затова си разбила своето — каза Флориано.

— Това беше най-допустимият вариант за момента.

— Разбирам.

Поседяхме в мълчание, а аз гледах свещта, мъждукаща в мрака, изживявайки наново болката от съдбовното ми решение.

— Сигурно ти е хрумнало в даден момент, че след като баща ти е осиновил шест момичета — подхвана внезапно Флориано, — вероятно би ти влязъл в положение?

— Не и тогава. — Раменете ми увиснаха от нова вълна на отчаяние. — Но откакто почина, не мога да спра да мисля за това. И все пак не знам как да опиша истинското му място в живота ми. Боготворях го и вечно преследвах одобрението му.

— Повече от помощта му — поясни Флориано.

— Вината не беше негова, а моя — изрекох жестоката истина. — Нямах му доверие, не вярвах, че ме обича. А сега съм сигурна, че ако му бях казала, щеше да ме подкрепи, щеше… — Гласът ми заглъхна до шепот и нови сълзи заляха очите ми. — Като се замисля, че и вие двамата с Валентина сте в подобно положение, осъзнавам какъв е можел да бъде животът ми сега, ако бях проявила смелост, каква грешка съм направила.

— Всички правим неща, за които съжаляваме после, Мая — отбеляза тъжно Флориано. — Всеки ден ми се ще да бях по-твърд с докторите, които ми казаха да взема жена си от болницата, при положение че аз самият усещах колко е зле. Ако бях по-настоятелен, може би сега дъщеря ми щеше да си има майка, а аз — съпруга. Но какво печелим със самообвинения? — въздъхна той. — Нищо.

— И все пак да се откажеш от детето си, особено по съвършено егоистични причини, а не заради бедност или война, вероятно е най-тежкото престъпление — заявих аз.

— Всеки от нас смята, че собствените ни грешки са най-непростими, защото ние сме ги допуснали. Всички живеем с чувство на вина заради действията ни, Мая. Особено ако толкова време сме ги пазили в тайна. В момента единствено ти съчувствам, не те коря. И наистина вярвам, че всеки, който чуе историята ти, би изпитвал същото. Само ти се виниш. Не разбираш ли?

— Вероятно е така, но нима мога да направя нещо по въпроса?

— Прости си. Само това можеш да направиш. В противен случай няма как да продължиш напред с живота си. Знам го от личен опит.

— Всеки божи ден се питам къде ли е синът ми, дали е щастлив и дали приемните му родители го обичат достатъчно. Понякога го чувам да плаче за мен в сънищата ми, но никога не успявам да го намеря…

— Разбирам, но не забравяй, керида, че ти също си осиновена. Е, страдала ли си? — попита ме Флориано.

— Не, защото само този живот познавах.

— Именно — потвърди той. — Току-що отговори на собствения си въпрос. Веднъж ми каза, че според теб не е важно кой ще отгледа едно дете, стига то да се чувства обичано. Същото е и със сина ти, където и да се намира. Готов съм да се обзаложа, че единственият човек, който страда заради всичко това, си ти. Е, струва ми се, че едно бренди би ми се отразило добре. — Той ме пусна и отиде до една тясна полица за бутилката. — Ти искаш ли? — предложи ми, наливайки малко количество в чашата си.

— Не, благодаря.

Той отиде до парапета на терасата, запали цигара и впери поглед в тъмнината наоколо. След малко, отново обзета от чувство на уязвимост, отидох при него.

— Вероятно съзнаваш — подхвана пръв той, — че всички тези разкрития за собственото ти минало те карат да мислиш още повече за сина си?

— Да — съгласих се аз. — Все пак Татко Солт предостави шанс на всичките си осиновени дъщери да научат откъде произхождат. Нима моето дете не заслужава същото?

— Е, поне правото да реши дали иска да научи — поправи ме Флориано. — Сама каза, че първоначално не си имала желание да се ровиш из миналото си. Пък и всички вие още от самото начало сте знаели, че сте осиновени. Синът ти може да не подозира. Напълно възможно е да живее в неведение.

— Просто ми се иска да го видя поне веднъж, да се уверя, че е добре… щастлив.

— Съвсем нормално. Но може би трябва да помислиш първо за него и да проумееш, че не е изключено така да му навредиш — посъветва ме внимателно той. — Виж какво, минава един сутринта, а трябва да ставам рано заради малката сеньорита на долния етаж.

— Разбира се. — Веднага се обърнах, прекосих терасата и взех чантата си от под масата. — Тръгвам.

— Всъщност, Мая, щях да ти предложа да останеш тук. Не мисля, че е добре да си сама точно тази нощ.

— Ще се справя — уверих го аз, смутена от предложението му, и закрачих към вратата.

— Почакай. — Флориано ме настигна с тихо кискане. — Нямах предвид да останеш при мен. Можеш да спиш в стаята на Петра. Тази седмица е при семейството си в Салвадор. Моля те, остани. Иначе ще се тревожа за теб.

— Добре — склоних, твърде изтощена, за да споря. — Благодаря.

Флориано духна свещите и изключи компютъра си, а после двамата слязохме по стълбите и той ме упъти към стаята на Петра.

— Да знаеш, че след като Петра замина, смених чаршафите и изчистих с прахосмукачка, така че стаята й е доста спретната за разнообразие. Банята е по коридора вдясно. Първо дамите. Лека нощ, Мая. — Той ме доближи и ме целуна нежно по челото. — Сладки сънища.

После ми махна и отново се качи на горния етаж, а аз влязох в банята. След няколко минути вече бях в стаята на Петра и оглеждах учебниците по биология, наредени по рафтовете над бюрото й, козметиките, разхвърляни по тоалетната масичка, и дънките, метнати небрежно върху един стол. Съблякох се по тениска и легнах в тясното легло, спомняйки си, че някога и аз бях безгрижна студентка с целия живот пред себе си — чисто бяло платно, готово да нарисувам съдбата си по него — докато не открих, че съм бременна.

И с тази мисъл се унесох в сън.