Лусинда Райли
Седемте сестри (10) (Историята на Мая)

9.

Заради петчасовата времева разлика стъпих на бразилска почва в шест на следващата сутрин. Очаквах веднага да се озова под жаркото южноамериканско слънце, но за мое разочарование ме посрещна облачно небе. И нищо чудно — все пак пристигах по време на зимата им и макар че температурите не спадаха под двайсет градуса, тропическата жега, която си бях представяла, я нямаше. Като влязох в салона за пристигащи пасажери, видях мъж, вдигнал табела с моето име.

— Olá, eu sou Senhorita D’Apliése. Como você está? — попитах шофьора на португалски и изненадата по лицето му ми достави голямо удоволствие.

Той ме отведе до колата си и потеглихме към Рио, а аз не можах да отлепя очи от прозореца. Това беше родният ми град — или поне така предполагах. Бях посещавала Бразилия по време на втората ми година в университета, но седалището на програмата за студентски обмен се намираше в университета на Сао Пауло и пътешествията ми ме бяха отвели само до старата столица Салвадор. Подочутите истории за престъпността, мизерията и дивия нощен живот на Рио ме бяха възпрели да го посетя, особено като сама жена. Но сега правех точно това и ако информацията на Татко Солт беше вярна, аз бях част от ДНК-то на града и той — от моето.

Шофьорът, доволен от рядката възможност да вози чужденка, говореща свободно португалски, ме попита откъде съм.

— Оттук. Родена съм тук — отвърнах аз.

Той ме проучи в огледалото за задно виждане.

— Ама разбира се! Сега забелязвам бразилските ви черти! Но фамилията ви е Д’Аплиез, затова реших, че сте французойка. Гостувате на роднини ли?

— Да, може да се каже — отвърнах аз и истинността на думите отекна в мозъка ми.

— Погледнете. — Шофьорът посочи нагоре, към висока планина, на чийто връх се издигаше бяла статуя с разперени ръце, сякаш прегърнала града. — Ето го нашия Христос Спасителя. Като го видя, винаги усещам, че съм си у дома.

Вдигнах поглед към светлата, изящно изваяна фигура, която сякаш се рееше сред облаците като ангелско привидение. Макар че и аз като всички останали бях виждала снимки на статуята, на живо ме оставяше без дъх, разчувстваше ме с изненадваща сила.

— Ходихте ли да го посетите? — попита ме шофьорът.

— Не, още не съм.

— Значи наистина сте местен жител на Рио — кариока! — възкликна той с широка усмивка. — Макар че статуята на Исус е едно от Седемте чудеса на света, ние от Рио я приемаме за даденост. Само туристите се роят край нея.

— На всяка цена ще я посетя — обещах му.

В следващия момент влязохме в тунел и статуята на Христос Спасителя изчезна от погледа ми.

Четирийсет минути по-късно спряхме пред „Цезар Парк Хотел“. Отвъд широкия булевард се намираше плажът Ипанема, пустеещ заради ранния час, но безкрайно живописен и ширнал се чак до хоризонта.

— Това е визитката ми, сеньорита Д’Аплиез. Казвам се Пиетро и съм на ваше разположение винаги когато ви се прииска разходка из града.

— Obrigada — благодарих му на португалски и му дадох бакшиш от няколко реала, преди да последвам портиера до рецепцията във фоайето.

След няколко минути бях настанена в просторен апартамент с големи прозорци, предлагащи разкошен изглед към плажа Ипанема. Цената му ми се стори безбожна, но не можеха да ми предложат стая без предварителна резервация. Пък и като се имаше предвид, че рядко харчех пари от хонорарите си, изобщо не се чувствах гузна. Ако нещата през идните няколко дни се развиеха така, че да реша да остана за по-дълго, просто щях да си наема апартамент от някоя брокерска агенция.

Но какво точно очаквах да се случи през идните няколко дни?

Последното денонощие мина във вихрушката около паническото ми бягство от Швейцария и не бях имала време да размишлявам какво ще правя след пристигането си. Сега обаче, след неспокойния сън на самолета и изтощението от миналите няколко дни, реших да закача табелата „Не безпокойте“ на вратата, после се пъхнах между свежите ароматни чаршафи и заспах.

 

 

Като се събудих след няколко часа, установих, че съм гладна, но и нетърпелива да разгледам града, затова взех асансьора до ресторанта на най-горния етаж. Седнах на малката тераса с прекрасен изглед към морето и планината и си поръчах салата Цезар с чаша бяло вино. Облаците се бяха разнесли като спомен и плажът под мен вече гъмжеше от бронзови тела, припичащи се на слънце.

След като хапнах, мозъкът ми се избистри достатъчно, че да помисля върху следващата си стъпка. Погледнах отново адреса от координатите, който бях прехвърлила в мобилния си телефон, и стигнах до заключението, че не се знае дали същото семейство все още обитава къщата. Пък и не знаех нито имената им, нито каквото и да било друго за тях. При мисълта да се появя на прага им с обявлението, че издирвам отдавна загубеното си семейство, от гърдите ми се изтръгна нервен смях.

Но в желанието си да почета цитата, който татко ми беше оставил върху армиларната сфера, установих, че в най-лошия вариант просто щяха да затръшнат вратата в лицето ми. Явно чашата вино и умората вследствие на часовата разлика ми даваха необичайна доза кураж. Затова се върнах в апартамента си и преди да съм размислила, звъннах на рецепцията, за да проверя дали Пиетро, шофьорът от летището, е свободен да ме откара до онзи адрес.

— Разбира се — отвърна рецепционистката. — Веднага ли да извикаме колата?

— Да.

И така, десетина минути по-късно отново се возех на задната седалка в колата на Пиетро, този път към периферията на града.

— Май знам тази къща, А Каса дас Оркидеас — коментира той.

— А аз не — признах си.

— Ами, ако е онази, която си мисля, определено е интересна. Много е стара и някога в нея живееше богато португалско семейство — обясни той и за пореден път спря колата рязко в ужасяващото задръстване, което по негови думи никога не секваше.

— Значи може да има нови собственици — замислих се аз.

— Така е. — Той ме погледна в огледалото за задно виждане и несъмнено усети напрежението ми. — Някой ваш роднина ли издирвате?

— Да — отговорих искрено, а като вдигнах поглед, статуята на Христос Спасителя се извисяваше точно над мен.

Макар и да не бях особено религиозна, незнайно защо в този момент изпитах странно облекчение от широко отворените му обятия.

— Скоро ще минем покрай адреса, който ми дадохте — обяви Пиетро петнайсетина минути по-късно. — Едва ли ще видите много от улицата, защото къщата е обградена с висок жив плет. Някога този квартал съдържаше само охолни имения, но сега за жалост е потънал в ново строителство.

Улицата наистина беше обточена с индустриални сгради и жилищни блокове.

— Ето я къщата, сеньорита.

Погледнах накъде ми сочи Пиетро и видях дълъг неподдържан жив плет, сред чиито клонки и листа стърчаха красивите, но унищожителни глави на диви цветя. В сравнение със старателно обгрижваната ни градина в Женева, тази като че ли не беше докосвана от много време.

Над плета се виждаха само два старовремски комина, чиито червени тухли бяха почернени от дългогодишни сажди.

— Може би никой не живее вътре — сви рамене Пиетро, и той забелязал занемарения външен вид на къщата.

— Може би — съгласих се аз.

— Да спра ли? — попита той, намалявайки скоростта, и отби встрани на няколко метра от адреса.

— Ако обичаш.

Той паркира, изгаси двигателя и се обърна към мен.

— Ще ви чакам тук. Успех, сеньорита Д’Аплиез.

— Благодаря.

Слязох от колата и затворих вратата с повече сила, отколкото беше нужно, подготвяйки се за предстоящото. Докато вървях по паважа, си повтарях, че каквото и да се случеше през следващите няколко минути от живота ми, всъщност не беше от особено значение. Винаги бях имала любещ баща, жена, която можех да нарека своя майка, и пет сестри. И в интерес на истината причината да дойда тук имаше по-малко общо със скритото зад живия плет, отколкото с инстинктивното ми бягство от нещо коренно различно.

Тази мисъл ми даде нужната увереност, за да вляза през огромните отворени порти от ковано желязо и така за пръв път видях къщата, в която бе започнала историята ми според онези координати.

Попаднах пред елегантно имение от осемнайсети век, чиито квадратна форма и бели хоросанови стени, украсени с естетични гипсови конзоли и корнизи, напомняха за колониалното минало на Бразилия. Но с всяка следваща стъпка ми правеше впечатление, че мазилката е стара и напукана, а боята по касите на десетките високи прозорци се лющеше, разкривайки вехтото дърво отдолу.

Здраво стиснала куража си, продължих напред по входната алея, покрай основата на красиво изваян мраморен фонтан, в който някога бяха бликали струйки вода. Забелязах, че кепенците на повечето прозорци бяха плътно затворени и ми стана чудно дали Пиетро не беше прав в предположението си, че къщата пустееше.

Изкачих широкото стълбище към входната врата и натиснах античния звънец. Но той не издаде звук. След като опитах още два пъти, почуках на вратата колкото можах по-уверено. Изчаках отговор, но от другата страна не се чуха приближаващи стъпки. Затова реших да почукам по-силно.

След като постоях на прага още няколко минути, осъзнах, че е безполезно и никой няма да ми отвори. Погледнах нагоре и затворените кепенци на стаите от горния етаж ме убедиха, че къщата навярно е необитаема.

Слязох по стълбището, умувайки дали да се върна при Пиетро и да забравя за цялата си налудничава идея, или да се поразходя наоколо и поне да надникна през някоя пукнатина в кепенците на долния етаж. В крайна сметка се спрях на втория вариант и тръгнах към едната страна на къщата.

Чак сега осъзнавах, че всъщност сградата е доста по-дълга, отколкото широка, а пътят ми покрай страничната стена ме водеше към градина, вероятно красяла имението някога. Продължих напред, но за жалост така и не открих пролука, през която да надникна във вътрешността на къщата. Като достигнах ъгъла, се озовах на потънала в мъх тераса.

Погледът ми веднага попадна върху каменната статуя на млада жена в далечния й край, заобиколена от спукани глинени саксии. Беше в седнало положение и се взираше право напред. И макар че като я доближих, установих, че носът й е отчупен, чистите, класически черти на лицето й бяха смайващо красиви.

Тъкмо се канех да огледам задната част на къщата, когато нечия фигура, седнала под едно от дърветата в градината, привлече очите ми.

Сърцето ми затуптя в ушите ми и бързо долепих гръб до страничната стена, надничайки иззад ъгъла, за да огледам по-добре фигурата. От такова разстояние беше трудно да й дам точно физическо описание; от седежа й върху стола можех да определя единствено, че е жена, и то много възрастна.

Гледката запрати хиляди мисли през синапсите ми. Вярна на типичната си нерешителност, останах скрита, наблюдавайки с половин око старицата, която може и да ми беше роднина.

Вдигна поглед към небесата и нещо ме наведе на мисълта, че татко никога не се бе изплъзвал от подобни моменти. И за пръв път в живота ми аз също нямах намерение да го правя.

Излязох пред полезрението на жената и тръгнах към нея. Тя не обърна глава към мен дори като я доближих. От такова разстояние се виждаше, че очите й са затворени и навярно спи.

А това ми даде възможността да огледам лицето й по-внимателно. Чудех се дали няма да открия по него черти от своето, но знаех, че не беше изключено да няма никаква връзка с мен — просто жена, обитавала къщата през трийсет и трите години, в които аз бях живяла другаде.

— Desculpe? Мога ли да ви помогна, сеньорита?

Уплашена до смърт, се завъртях рязко към тихия глас зад мен. Тънка като вейка стара африканка с посивяла къдрава коса и старовремска прислужническа униформа ме наблюдаваше подозрително.

— Съжалявам — казах бързо. — Никой не ми отвори входната врата и…

Жената долепи показалец до устните си.

— Тихо. Господарката спи. Какво търсите тук?

— Ами… — Как, за бога, можех да събера истината в няколко прошепнати думи? — Наскоро научих, че имам връзка с тази къща и бих искала да говоря със собственика.

Тя плъзна преценяваш поглед по мен и когато очите й достигнаха врата ми, в тях просветна нещо.

— Сеньора Карвальо не е в състояние да говори с никого. Тежко болна е и много страда.

— В такъв случай ще бъдете ли така добра да й предадете, че съм наминала? — Отворих чантата си, извадих една визитка я и подадох на прислужницата. — Отседнала съм в „Цезар Парк Хотел“. Ще й предадете ли, че имам голямо желание да говоря с нея?

— Да, но едва ли ще е от значение — отсече прислужницата.

— Мога ли да попитам от колко време господарката ви обитава тази къща?

— Цял живот. А сега ще ви изпратя.

От думите й ме побиха тръпки и хвърлих един последен поглед към старицата в стола. Ако Татко Солт беше прав, значи имаше някаква връзка с мен. Обърнах се и прислужницата тръгна да ме изпрати. Наближавахме ъгъла на къщата, когато ни застигна слаб женски глас.

— Кое е момичето?

Двете спряхме и се обърнахме. В очите на прислужницата проблесна страх.

— Простете, сеньора Карвальо, не исках да ви безпокоим — отвърна тя.

— Не ме безпокоите. Гледам ви от пет минути. Доведи я при мен. Не можем да проведем нормален разговор от сто метра разстояние.

Прислужницата се подчини и неохотно ме съпроводи през терасата и надолу по стълбите към градината. Заведе ме пред старицата и прочете на глас визитната ми картичка.

— Това е сеньорита Мая Д’Аплиез, преводачка.

Лице в лице с жената, виждах колко е съсухрена; кожата й беше мъртвешки сива, сякаш жизнената й сила бавно чезнеше. Но когато пронизителните й очи ме обходиха от глава до пети и за миг в тях просветна същинско изумление, установих, че поне разсъдъкът й си е на мястото.

— Защо си дошла? — попита старицата.

— Дълга история.

— Какво искаш?

— Нищо, просто…

— Сеньорита Д’Аплиез ми каза, че имала връзка с тази къща — обясни прислужницата с почти окуражителен тон.

— Така ли? И каква точно?

— Наскоро научих, че тук съм се родила — обявих аз.

— Е, съжалявам, че ще ви разочаровам, сеньорита, но под този покрив не се е раждало друго дете, освен моето преди цели петдесет и пет години. Нали така, Яра? — поиска потвърждение от прислужницата тя.

— Sim, сеньора.

— Кой ви даде тази информация? Някой, който иска да намери връзка с мен, за да наследи къщата ми, когато си отида?

— Не, сеньора, уверявам ви, че не идвам за пари. Причината е съвсем друга — заявих категорично.

— Тогава, ако обичате, разяснете ми каква е.

— Причината е, че… осиновена съм като бебе. Приемният ми баща почина миналата седмица и ми остави писмо, в което ме известяваше, че семейството ми някога е живяло именно в тази къща.

Вперих поглед в нея с надеждата да види истината в очите ми.

— Разбирам. — Старицата отново ме огледа и като че ли се поколеба, преди да отвърне: — В такъв случай трябва да ви информирам, че баща ви е допуснал грешка и само сте пропилели времето си. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече. Довиждане.

Позволих на прислужницата да ме изпрати до вратата, макар и да знаех с абсолютна сигурност, че старицата лъже.