Лусинда Райли
Седемте сестри (29) (Историята на Мая)

28.

Като се събудих на следващата сутрин, извадих писмата на Яра от сейфа и препрочетох онези, които Бел беше изпратила на Лоен от Париж. Но този път вместо да издирвам отчаяно улики към собственото си минало, ги разгледах през очите на Флориано — историкът. И разбрах защо са го впечатлили толкова. Оставих ги и се отпуснах на възглавницата, замислена за него и красивата му дъщеря и за майката, която поне на мен ми се беше сторила на двайсет и няколко.

Незнайно защо се изненадвах, че Флориано е избрал толкова млада жена за своя партньорка. И откровено казано, изпитах лека ревност, когато майката и дъщерята се появиха в апартамента му снощи. Понякога имах чувството, че целият свят е влюбен, с изключение на мен.

Изкъпах се, облякох се и слязох във фоайето, където имахме среща с Флориано. За пръв път не беше подранил, затова седнах да го изчакам. Той пристигна с петнайсет минути закъснение и нетипично угрижено лице.

— Извинявай, Мая. Родителската среща продължи по-дълго от очакваното.

— Няма нищо — уверих го, докато се качвахме във фиата му. — Добре ли мина?

— Ако да научиш, че скъпоценното ти дете има здравословен проблем, може да мине „добре“ — въздъхна той. — Поне откриваме дислексията й в ранна възраст, така че се надявам да успеем да й помогнем. Но е тъжно и иронично детето на писател цял живот да се мъчи с думите.

— Сигурно ти е тежко. Съжалявам — пророних, тъй като не знаех какво друго да кажа.

— Толкова добро момиче е, а животът й досега далеч не беше лек.

— Е, ако съдя по видяното снощи, поне си има двама любещи родители.

— Един любещ родител — поправи ме Флориано. — За жалост съпругата ми почина още когато Валентина беше бебе. Постъпи в болницата за най-обикновена операция, но като се върна след два дни, раната се инфектира. Естествено, веднага потърсихме медицинска помощ и ни увериха, че с времето ще оздравее. Две седмици по-късно Андреа почина от отравяне на кръвта. Можеш да предположиш защо плюя толкова бразилското здравеопазване.

— Много съжалявам, Флориано. Снощи реших, че…

— Че Петра е майка й? — Флориано стрелна поглед към мен и изражението му се поотпусна. — Мая, та тя няма даже двайсет, но все пак съм поласкан, че според теб дъртак като мен е способен да омае такава млада красавица.

— О — изчервих се аз. — Извинявай.

— Петра е студентка и ползва една от стаите в апартамента ми в замяна на грижи за детето, най-вече по време училищните ваканции. За щастие бабата и дядото на Валентина живеят наблизо и често я взимат, особено когато пиша. След смъртта на съпругата ми дори предложиха да я приемат за постоянно в дома си, но аз отказах. Понякога е доста трудно, но като че ли се справяме някак. Пък и тя е много добро дете.

Погледнах на Флориано с нови очи и осъзнах, че мъжът пред мен вечно успява да ме изненада. Освен това се замислих колко празен беше моят живот в сравнение с неговата заплетена съдба.

— Ти имаш ли деца, Мая? — попита ме той.

— Не — отвърнах рязко.

— А един ден?

— Съмнявам се. Нямам човек в живота си, който да ме дари с деца.

— А била ли си влюбена някога?

— Веднъж, но не се получи.

— Сигурен съм, че ще се появи някой. Трудно е да живееш сам. Макар че си имам Валентина, пак ми е тежко понякога.

— Поне е по-спокойно — промърморих, преди да се възпра.

— Спокойно? — стрелна ми учуден поглед той. — Meu Deus, Мая! Преживял съм много болка, особено когато жена ми почина. Но никога не съм се стремил към „спокойствие“.

— Нямах това предвид — побързах да го уверя аз, изчервявайки се от срам.

— Напротив, и това е много тъжно. Няма смисъл човек да се крие от света, защото всяка сутрин вижда себе си в огледалото. Сигурно изобщо не те бива в хазартните игри. — Той се усмихна внезапно, усетил напрежението ми. — Е, как ще действаме, като стигнем до хосписа?

— Какво предлагаш? — попитах, все още афектирана от разговора.

— Може да попитаме дали са приемали баба ти. Останалото ще мислим в движение.

— Добре.

Продължихме пътя си в мълчание, през което време съжалявах за инстинктивния си коментар и обмислях с горчивина реакцията на Флориано. Надникнах през прозореца; отдалечавахме се от града и пътят започваше да се изкачва.

Накрая свърнахме по лъкатушеща чакълеста пътека и спряхме пред голяма, строга на вид каменна сграда. Женският манастир „Сао Себастиао“, светецът покровител на Рио, бе построен преди двеста години и ако съдех по вида му, оттогава не беше осъвременяван особено.

— Готова ли си? — попита ме Флориано и стисна окуражително ръката ми.

— Да — отвърнах.

Двамата слязохме от колата и тръгнахме към входа.

Влязохме и се озовахме в голям, еклив коридор. Беше съвършено пуст и аз обърнах въпросителен поглед към Флориано.

— Тъй като това е действащ манастир, а не просто хоспис, вероятно има болнично крило от едната си страна. А, да опитаме с това.

Спряхме пред старовремски бакелитен звънец, монтиран на стената до вратата. Той натисна копчето и някъде от вътрешността на сградата се чу силно дрънчене. След няколко секунди една монахиня се появи във вестибюла и тръгна към нас.

— Мога ли да ви помогна?

— Да. Мислим, че бабата на съпругата ми се е настанила в манастира — обясни Флориано. — Не очаквахме да дойде толкова скоро и естествено се притесняваме за здравето й.

— Как се казва пациентката?

— Сеньора Беатриз Карвальо — отвърна Флориано. — Може да е дошла с прислужницата си Яра.

Монахинята ни огледа и накрая кимна.

— Да, двете с прислужницата й са при нас. Но сега не е моментът за свиждания, а и сеньора Карвальо не желае да я безпокоят. Предполага се, че знаете колко е болна.

— Разбира се — съгласи се спокойно Флориано. — Не искаме да притесняваме сеньора Карвальо, но ще може ли да говорим с Яра, за да я попитаме дали господарката й се нуждае от нещо? Ще й донесем каквото трябва.

— Изчакайте тук. Ще я потърся.

Монахинята тръгна нанякъде, а аз изгледах с възхищение Флориано.

— Добра работа — похвалих го.

— Е, да видим дали Яра ще се съгласи да говори с нас, защото, повярвай ми, предпочитам да се изправя пред шайка въоръжени разбойници, отколкото пред група монахини, бранещи една от посестримите си в последните й дни на земята.

— Поне вече знаем къде е.

— Да. Виждаш ли, Мая? — насърчи ме той. — Доверяваш ли се на инстинктите си, те рядко те предават.

За да се разсея докато чакахме, излязох навън и седнах на една пейка, разположена на място с красив изглед към Рио. Оживените му улици ми се струваха като далечен сън от толкова високо, а докато ги съзерцавах, молитвената камбана удари пладне, свиквайки монахините за молитва. Мирната атмосфера на манастира ми действаше успокояващо и осъзнах, че аз също бих се радвала да прекарам последните си дни тук. Имах чувството, че светото място е увиснало някъде между земята и небесата.

Нечия ръка ме потупа по рамото, изтръгвайки ме от унеса ми. Завъртях се и видях Флориано да стои с Яра, видимо притеснена.

— Ще ви оставя да си поговорите насаме, дами — обяви дипломатично Флориано и се отдалечи през градината.

Аз станах от пейката.

— Здравейте. Благодаря ви, че дойдохте.

— Как ни намерихте? — изсъска Яра, сякаш господарката й, заточена някъде сред дебелите стени на манастира, можеше да я чуе. — Сеньора Карвальо ще се ядоса, ако разбере, че сте тук.

— Ще поседнете ли за малко? — поканих я на пейката.

— Мога да остана само няколко минути, защото ако сеньора Карвальо разбере, че съм говорила с вас…

— Обещавам да оставя и двете ви на мира възможно най-скоро. Но, Яра, несъмнено сте чела писмата, които ми дадохте, и сигурно разбирате защо искам да ви видя отново.

Тя благоволи да седне на пейката.

— Да — въздъхна. — Още щом ви ги дадох, съжалих.

— Тогава защо ми ги дадохте?

— Защото… — Яра сви кокалестите си рамене. — Нещо ме накара. Но трябва да разберете, че господарката ми не знае почти нищо за миналото на майка си. Баща й го скри от нея, след като…

Тя заглади полата си с треперливи жилести ръце.

— След какво? — настоях аз.

Прислужницата поклати глава.

— Не бива да говорим тук. Моля ви, не разбирате нищо. Сеньора Карвальо дойде тук да умре. Много е болна и й остава малко време. Трябва да я оставите на спокойствие.

— Добре, сеньора, но моля ви, кажете ми, ако знаете какво се е случило с Изабела Бонифацио, след като се е върнала от Париж?

— Омъжила се е за прадядо ти, Густаво Айрес Кабрал.

— Това го знам, но какво е станало с Лоран Бруи? Знам, че е идвал в Бразилия. Видях негова снимка в Рио със статуята на Христос. И…

— Тихо! — спря ме Яра, оглеждайки се тревожно наоколо. — Моля ви! Не бива да говорим за това точно тук.

— Къде тогава? И кога? — подканих я, тъй като виждах, че се разкъсва между предаността към господарката си и желанието да ми разкаже. — Моля те, Яра, кълна ти се, нямам намерение да ви създавам неприятности, просто искам да знам откъде идвам. Всяко човешко същество има това право. Затова, ако знаеш, умолявам те, кажи ми. Обещавам, че после ще те оставя на мира.

Тя отправи поглед в далечината, към Христос Спасителя, чиито глава и ръце сега бяха забулени в плътен облак.

— Добре. Но не тук. Утре трябва да се върна в имението, за да взема някои неща на сеньора Карвальо. Ще те чакам там в два часа. А сега си върви!

Яра стана и аз последвах примера й.

— Благодаря ти — провикнах се след нея, а тя побърза да се отдалечи от мен и влезе в манастира.

Видях, че Флориано ме чака облегнат на колата си и тръгнах към него.

— Имаме ли резултат? — попита той.

— Имаме среща в имението утре следобед — обявих, докато се настанявах на пасажерската седалка.

— Страхотна новина, Мая — зарадва се той, запали двигателя и потегли бързо.

Като наближихме центъра на града, осъзнах, че в очите ми парят сълзи.

— Добре ли си? — загрижи се Флориано, когато спря пред хотела ми.

— Да, благодаря — отвърнах рязко. Нямах си доверие да му кажа друго, защото долавях трепета в гласа си.

— Искаш ли да ми дойдеш на гости довечера? Валентина е решила да ми сготви вечеря. Добре дошла си.

— О, не искам да ви се натрапвам.

— Нищо подобно. Всъщност днес е рожденият ми ден — сви рамене той. — Както и да е, добре дошла си.

— Честит рожден ден — поздравих го аз, необяснимо гузна, задето не бях знаела, или засегната, че не ми беше казал по-рано. Нямах представа кое от двете.

— Благодаря. Е, ако нямаш желание да ми гостуваш тази вечер, какво ще кажеш да те взема утре, за да те откарам до имението?

— Флориано, вече ми помогна предостатъчно. Мога да си взема такси.

— Мая, моля те, за мен ще е удоволствие — увери ме той. — Виждам, че си разстроена. Искаш ли да поговорим?

— Не. Просто трябва да се наспя.

Понечих да отворя пасажерската врата, но той докосна нежно китката ми.

— Не забравяй, че още скърбиш. Загубила си баща си едва преди няколко седмици, а това… пътешествие назад в миналото ти сигурно те натоварва още повече. Не бъди толкова жестока със себе си, Мая — добави грижовно той. — Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря ти.

Слязох от колата, прекосих с бърза крачка хотелското фоайе и взех асансьора до моя етаж. След като се затворих в стаята си, дадох воля на напиращите сълзи. Макар и да нямах никаква представа за какво точно плача.

 

 

Накрая успях да заспя и се събудих поотпусната. Минаваше четири часът, затова отидох на плажа и поплувах в буйните вълни на Атлантическия океан. На връщане към хотела се замислих за Флориано и рождения му ден. Толкова ми беше помогнал, че най-малкото, което можех да направя за него, беше да му занеса бутилка вино като подарък.

Докато отмивах солената вода от тялото си, си представих как Валентина, шестгодишната дъщеря на Флориано, му приготвя празнична вечеря. Картината беше толкова ярка, че едвам я понесох. Флориано я беше отгледал почти сам, въпреки че лесно можеше да я предаде на баба й и дядо й.

Съзнавах, че именно видимата любов между баща и дъщеря ме беше разстроила по-рано. Както и проницателните коментари на Флориано за мен на път към манастира.

„Мая, трябва да се вземеш в ръце“, смъмрих се, защото знаех, че всичко, което ми се беше случило и което ми се случваше сега, ме караше да се чувствам сякаш защитната ми обвивка се пропуква бавно, разкривайки уязвимата ми вътрешност. А беше крайно време да се преборя с това чувство.

След като се облякох, за пръв път от три дни прослушах съобщенията в гласовата поща на телефона си. Тиги и Али очевидно бяха чули от Мама за внезапното ми заминаване и искаха да им се обадя, за да разберат къде съм изчезнала. Реших да им се обадя след утрешната си среща с Яра, за да им разкажа със сигурност каква работа имам в Рио.

Писах им, че съм добре и скоро ще им изпратя имейл с повече информация, а после, подплатявайки одевешните си мисли с решително действие, напуснах хотела и тръгнах към сърцето на Ипанема. Намерих един супермаркет, откъдето купих две бутилки от най-доброто им червено вино и шоколадови бонбони за Валентина. Прекосих оживения площад, чийто вечерен пазар привличаше тълпи от местни жители, и се отправих към улицата на Флориано.

Като изкачих стълбището, се озовах пред пет звънеца. Натиснах първия и не получих отговор, затова пробвах втория и третия. Когато и от последния ми отвърна тишина, реших, че трябва да се предам и да се върна по обратния път, но ме спря вик откъм високите етажи на сградата.

— Ей, Мая! Натисни най-горния звънец и ще те пусна.

— Добре — провикнах се нагоре.

Няколко секунди по-късно вече стоях пред отворената врата на апартамента му.

— В кухнята сме — извика той. — Качи се на терасата, ей сега идвам.

Подчиних се, усещайки миризмата на изгоряла храна из стаите на долния етаж. Застанах до парапета на терасата и погледах как слънцето залязва зад хълма, приютил фавелата. Накрая Флориано се появи леко изпотен.

— Извинявай. Валентина настоя да претопли спагетите, които Петра й е помогнала да направят по-рано за празничната ни вечеря. За жалост е включила газовия котлон на пълна мощност и се опасявам, че ще ядем въглени. Оставих я в кухнята да сипва по чиниите, защото ме изпрати да те питам дали и ти ще хапнеш с нас. Май ще ми трябва помощ с дъвченето — призна той.

— Ако сте сигурни, че има достатъчно, да, с радост бих останала.

— О, има предостатъчно — отвърна той и очите му попаднаха върху виното и шоколадовите бонбони.

— За рождения ти ден — обясних аз. — И като благодарност за всичката ти помощ.

— Много мило от твоя страна, Мая, оценявам го. Ще отида да взема още една чаша и да проверя как се справя готвачката. Ще й съобщя, че имаме гост за вечеря. Заповядай, седни.

Той посочи масата на тръгване и видях, че е застлана с бяла дантелена покривка и старателно сервирана за двама. На почетно място в центъра й стоеше голяма саморъчно изработена картичка с детински нарисувано човече и надпис „Feliz Aniversario Papai!“.

Флориано се върна с поднос с една чаша за вино, допълнителен комплект прибори и две чинии с храна.

— Валентина ни нареди да започваме — обясни той, сервирайки съдържанието на подноса върху масата, и се зае да отваря една от бутилките, които бях донесла.

— Благодаря — казах, като ми донесе стол. — Наистина се надявам да не ви се натрапвам. И Валентина да не ми се сърди, че идвам без покана на тържествената вечеря с татко й.

— Точно обратното; безкрайно щастлива е. Но нека те предупредя, че най-упорито те нарича мое гадже. Просто не й обръщай внимание; вечно се опитва да сватоса клетия си стар папаи! Sáude! — обясни той и вдигна чаша към моята.

— Sáude. За рожденика — вдигнах тост аз.

Валентина се появи с още една чиния, която остави свенливо на масата пред мен.

— Здравей — поздрави ме тя. — Папаи каза, че името ти е Мая; много е хубаво. Ти също си хубава, не смяташ ли? — добави тя, обръщайки се към баща си, преди да седне между двама ни.

— Мисля, че Мая наистина е много хубава — съгласи се кавалерски Флориано. — Вечерята изглежда превъзходно. Благодаря ти, querida.

— Папаи, и двамата знаем, че е прегорена и ще има ужасен вкус. Нямам нищо против да я изхвърлим на боклука и да вечеряме шоколад — отвърна прагматично Валентина, надничайки към подаръка, който й бях донесла. — Още не съм станала добра готвачка — сви рамене тя, обръщайки тъмните си очи към мен. — Омъжена ли си? — попита ме, когато всички вдигнахме колебливо вилици, за да опитаме храната.

— Не, не съм, Валентина.

Едвам устисках да не се засмея на безцеремонния й разпит.

— А имаш ли си приятел? — продължи тя.

— Не, в момента нямам.

— Ами тогава защо папаи не ти стане приятел? — предложи тя, после пъхна малко спагети в устата си, сдъвка ги и най-нехайно ги изплю в чинията си.

— Валентина! Това беше ужасно! — нахока я строго Флориано.

— Това също — посочи храната в чинията си тя.

— Е, на мен пък ми харесва. Винаги съм обичала барбекю — смигнах й аз.

— Много съжалявам. Не се чувствайте длъжни да ядете. Поне си имаме хубав десерт. Ти защо си тук, Мая? — попита ме тя, сменяйки темата, без дори да си поеме дъх. — Помагаш на папаи с работата ли?

— Да. Преведох книгата му на френски.

— Не звучиш като французойка, а и приличаш на бразилка. Нали, папаи?

— Да, права си — съгласи се Флориано.

— А в Париж ли живееш? — попита Валентина.

— Не, в Швейцария, на брега на едно много голямо езеро.

Валентина опря длани под брадичката си.

— Никога не съм излизала от Бразилия. Ще ми разкажеш ли за мястото, където живееш?

Постарах се да й опиша Швейцария възможно най-образно. Като споменах снега, който се сипеше тежко през зимата, очите на малката засияха.

— Виждала съм сняг само на снимки. Може ли някой ден да ти дойда на гости и да правим от онези снежни ангели, които казваш, че сте правили със сестрите ти като малки?

— Валентина, много невъзпитано е да се самопоканваш в нечий дом. Пък и май е време да отсервираме. — Флориано посочи недоядените чинии с храна.

— Да, папаи. Не се притеснявай, аз ще го направя. Ти остани да си поприказвате с приятелката ти.

Тя намигна дяволито на двама ни, събра трите чинии върху подноса и тръгна надолу по стълбището с опасно дрънчене на порцелан.

— Извинявай — каза Флориано, стана от масата и се облегна на стената, за да запали цигара. — Боя се, че порасна преждевременно. Сигурно защото е единствено дете.

— Няма нужда да се извиняваш. Задава въпроси, защото е умна и любопитна да опознае света около себе си. Пък и от личен опит знам — добавих, — че не само „единствените“ деца порастват преждевременно. Имам пет сестри и най-малката определено е доказателство. Дъщеря ти е прекрасна.

— Тревожа се, че ще я разглезя, понеже й обръщам твърде много внимание заради липсата на майка — въздъхна Флориано. — А каквото и да е съвременното схващане по въпроса, мъжете чисто и просто не се раждат с майчинския инстинкт на жените. Макар че полагам големи старания — додаде той.

— Аз лично смятам, че няма значение кой те отглежда, мъж или жена, биологичен или приемен родител, стига детето да се чувства обичано. Но какво друго да каже човек като мен? — свих рамене.

— Е, така е. Ако съдя по историята, която току-що разказа на Валентина, определено си имала необичайно детство, Мая. Сигурно освен всички привилегии е имало и доста трудни моменти.

— И още как — усмихнах се горчиво аз.

— Ще ми е приятно да чуя повече по въпроса. Особено за баща ти. Май е бил интригуваща личност.

— Така е.

— Е, кажи ми, поуспокои ли се от тази сутрин? — попита ме той внимателно.

— Да. И имаш право, че шокът от загубата на най-обичния ми човек на света чак сега започва да ми се отразява. Тук ми е по-лесно, защото още мога да си представя татко у дома. Но откровено казано, мисълта да се върна към реалността, където него вече го няма, след като си тръгна от Рио, преобръща стомаха ми.

— Тогава остани по-дълго — поощри ме той.

— Е, ще видим какво ще стане при утрешната ми среща с Яра — отвърнах аз, отблъсквайки предложението му. — Но ако разговорът ни не ми изясни нищо, няма да се боря за истината повече. Все пак сеньора Карвальо ми даде да разбера, че не иска да ме вижда повече, независимо от това дали съм й внучка или не.

— Разбирам защо мислиш така. Но, Мая, още не знаеш какво е станало в миналото, за да се отнесе така към теб — изтъкна Флориано. — Нито пък какво е било нейното детство.

— Мая — Валентина подаде глава през вратата, — ще дойдеш ли да ми помогнеш, ако обичаш? — изшушука звучно тя.

— Разбира се.

Станах от масата и я последвах до кухнята на долния етаж. Където сред хаоса от загорели тенджери стоеше торта със свещи. Валентина я взе внимателно.

— Ще запалиш ли свещичките? Папаи не ми дава да използвам кибрит. Наредих двайсет и две, защото не знам на колко години е.

— Струва ми се, че и двайсет и две ще свършат работа — усмихнах й се аз. — Да ги запалим на горния етаж, за да не угаснат по стълбището.

Като изкачихме стълбите, запалих внимателно свещичките, усещайки очите на Валентина върху себе си. Беше наследила проницателния поглед на баща си.

— Благодаря, Мая — каза ми, като запалих и последната. Като се подготви да влезе през вратата, вдигна усмихнато лице към мен. — Радвам се, че си тук.

— Аз също — отвърнах. И осъзнах, че наистина е така.

 

 

Тръгнах си след половин час, тъй като Валентина започна да се прозява и да си иска приказка за лека нощ от Флориано.

— Е, аз ли ще те карам утре, или предпочиташ да отидеш сама в имението? — попита ме той, отваряйки вратата на апартамента.

— Много бих се радвала да дойдеш — признах откровено аз. — Май ще ми е нужна подкрепата ти.

— Чудесно. Тогава ще се видим в един часа. — Флориано ме целуна невинно по двете бузи. — Лека нощ, Мая.