Лусинда Райли
Седемте сестри (3) (Историята на Мая)

2.

Като стъпих на кея, Марина ме прегърна ласкаво през раменете. Тръгнахме безмълвно през дърветата и прекосихме широката, полегата ливада, която водеше към къщата. През юни домът ни беше най-красив. Пищните градини цъфтяха буйно, примамвайки обитателите му да изследват всяка скрита пътечка, всяка тайна пещера.

Самата къща, построена в края на осемнайсети век в стил Луи XV, излъчваше изтънчено великолепие. Имаше четири етажа, по масивните й бледорозови стени се редяха високи прозорци, а червеният й покрив беше стръмен, с кули в двата ъгъла. Отвътре радваше окото с луксозни, съвременни мебели, дебели килими и меки дивани. Със сестрите ми спяхме на най-горния етаж, който предлагаше възхитителен, открит изглед към горичката и езерото отвъд нея. Апартаментът на Марина също се намираше при нас.

Погледнах я и умореният й вид ме притесни. Приветливите й кафяви очи бяха обградени от дълбоки сенки, а на мястото на вечната й усмивка имаше напрегнато изражение. Въпреки това, макар и на шейсет и няколко, изглеждаше по-млада. Високото й тяло и ясно изразени, орлови черти й придаваха завидна елегантност, която подчертаваше с изисканото си облекло, а вродената й изтънченост сякаш отразяваше френските й корени. В детството ми носеше копринената си тъмна коса разпусната, но сега я прибираше в шиньон на тила си.

Хиляда въпроса се надпреварваха в ума ми, ала само един от тях успя да вземе първото място.

— Защо не ми съобщи веднага след инфаркта на татко? — попитах, като прекрачихме прага и влязохме в просторната гостна с излаз към огромна каменна тераса, обточена с живописни червени и златисти латинки.

— Повярвай ми, Мая, умолявах го да ми позволи да се свържа с вас, с всичките му дъщери, но той така се разстрои, че трябваше да изпълня желанието му.

Разбирах, че ако татко й беше забранил да ни се обади, нямаше как да му се опълчи. Той беше кралят, а Марина — просто най-доверената му придворна дама или дори негова слугиня, длъжна да се подчини на волята му.

— Къде е сега? — попитах. — Още ли е в спалнята си? Мога ли да се кача?

— Не, chérie, не е в спалнята си. Искаш ли да ти разкажа останалото на по чаша чай? — предложи тя.

— Ако трябва да съм откровена, май един джин с тоник би ми се отразил по-добре — признах си аз, стоварвайки се върху големия диван.

— Ще помоля Клаудия да ти приготви. А май и аз ще си позволя едно питие.

Марина напусна стаята да търси Клаудия, икономката ни, която живееше в Атлантис от също толкова дълго, колкото и тя. Строгият й немски вид криеше златно сърце и никой не се съмняваше в пълната й всеотдайност към господаря й. Внезапно се замислих какво очакваше двете им с Марина. И какво очакваше Атлантис сега, когато Татко Солт вече го нямаше.

Думите продължаваха да ми звучат нетипично в този контекст. Татко никога го нямаше — вечно пътуваше по работа, макар че нито персоналът, нито семейството му имахме ясна представа с какво точно се занимава. Реших, че трябва да го попитам, когато приятелката ми Джени ни дойде на гости по време на училищната ваканция и не спря да се диви на разкоша, в който живеехме.

— Баща ти сигурно е страшно богат — прошепна възхитено тя, като слязохме от частния му самолет на летище „Ла Мол“ в Сен Тропе. Шофьорът чакаше да ни отведе до пристанището, откъдето щяхме да се качим на „Титан“, семейната яхта с десет каюти, и да отплаваме на ежегодния си средиземноморски круиз до избрана от Татко Солт дестинация.

Като всяко дете, богато или бедно, израснало в своята си среда, начинът ни на живот никога не ми се беше струвал необичаен. Като по-малки ни бяха обучавали частни учители и чак когато заминах за пансионната гимназия на тринайсет, започнах да осъзнавах колко различно живеехме от повечето други хора.

Веднъж попитах татко как точно осигурява всеки възможен лукс на семейството ни, той ме изгледа по характерния си потаен начин и ми се усмихна.

— Занимавам се с нещо като магьосничество.

Което, разбира се, далеч не отговаряше на въпроса ми.

С годините започнах да се убеждавам, че Татко Солт наистина е майстор илюзионист и при него нищо не е такова, каквото изглежда.

Марина се върна в гостната с две чаши джин и тоник върху поднос, а аз внезапно осъзнах, че след цели трийсет и три години, още нямах представа кой е бил баща ми в света извън Атлантис. И ми стана чудно дали има шанс най-сетне да разбера.

— Заповядай — каза Марина, оставяйки едната чаша пред мен. — Да пием за баща ти — вдигна после своята. — Дано почива в мир.

— Да, за Татко Солт. Да почива в мир.

Марина отпи солидна глътка, върна чашата си върху масата и взе ръцете ми в своите.

— Мая, преди да обсъдим каквото и да било друго, трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — учудих се аз, поглеждайки към сбърченото й от тревога чело.

— Преди малко ме попита дали баща ти още е в къщата. Истината е, че вече е погребан. Желанието му беше никоя от вас да не присъства.

Загледах я, сякаш беше загубила ума си.

— Но, Мама, преди няколко часа ми каза, че е починал в малките часове тази сутрин! Как е възможно да уредите погребението толкова бързо? И защо?

— Мая, баща ти настоя веднага след смъртта му да качим тялото му на самолета и да го отнесем до яхтата му. На борда й трябваше да го сложим в оловен ковчег, който очевидно бе стоял в багажното отделение на „Титан“ години наред. След това държеше да го отведем в открито море. От любов към водата искаше да прекара вечността в океана. И не желаеше дъщерите му да стават свидетели на… такова събитие.

— О, боже — пророних, изтръпнала от думите на Марина. — Но не му ли е хрумнало, че ще искаме да се сбогуваме с него? Как е могъл? Какво да кажа на сестрите ми? Това е…

— Chérie, двете с теб живеем в тази къща от най-отдавна и отлично знаем, че животът на баща ти винаги е тънел в мистерия. Предполагам — продължи тихо тя, — е искал да се раздели с този свят както е живял в него: потайно.

— И с пълен контрол — добавих, внезапно споходена от огнен гняв. — Имам чувството, че не е вярвал на най-близките си да направят каквото е нужно за него.

— Каквито и причини да е имал — отвърна Марина, — се надявам с времето да ви остане само споменът за това колко прекрасен баща ви беше. Единствено нещо, което знам със сигурност, е, че вие, момичета, бяхте всичко за него.

— Но нима някоя от нас го познаваше? — попитах с ядни сълзи в очите. — Извикахте ли доктор да потвърди смъртта му? Би трябвало да има смъртен акт. Може ли да го видя?

— Докторът ме попита за личните му данни, например място и година на раждане. Аз му отговорих, че съм просто служител и не притежавам подобна информация. Свързах го с Георг Хофман, адвокатът на баща ти.

— Но защо е цялата тази потайност, Мама? Днес в самолета си мислех, че не помня някога да е водил приятели в Атлантис. В редки случаи си уреждаше срещи с бизнес съдружници в кабинета му на яхтата, но така и не го видяхме да общува истински с хора.

— Държеше да не смесва семейния си живот с бизнеса, за да може поне докато е вкъщи, цялото му внимание да е за дъщерите му.

— Дъщерите, които осинови от всички краища на света. Но защо, Мама, защо?

Марина ме погледна безмълвно, но мъдрите й спокойни очи не издаваха дали знае отговора, или не.

— Като деца всички приемаме начина си на живот за нормален — продължих аз. — Но и двете знаем, че е доста необичайно — направо странно — необвързан мъж на средна възраст да осинови шест момиченца и да ги приеме под покрива на швейцарското си имение.

— Баща ти в действителност беше необичаен човек — съгласи се Марина. — Но нима приютяването на изпаднали в беда сирачета е нещо лошо? — изтъкна тя. — Много богаташи осиновяват деца, ако си нямат свои.

— Но обикновено са женени — заявих безцеремонно. — Мама, знаеш ли дали Татко Солт някога си е имал приятелка? Възлюбена? Познавах го цели трийсет и три години, но нито веднъж не го видях с жена.

— Chérie, нормално е след внезапната смърт на баща ти да осъзнаеш, че множеството въпроси, които си искала да му отправиш, ще останат без отговор, но не мога да ти помогна. Пък и сега не му е времето — добави с нежен глас. — Сега трябва да ознаменуваме присъствието му в животите ни и да си го спомним като благородния, любящ човек, когото всички от Атлантис познавахме. Не забравяй, че баща ти отдавна бе надхвърлил осемдесетте. Изживял си е дните.

— Но едва преди три седмици плаваше с ветроходната лодка и щъкаше из нея като млад мъж — спомних си аз. — Трудно ми е да приема, че онзи човек е бил с единия крак в гроба.

— Да, и слава богу, не си отиде бавно и мъчително като много негови връстници. Прекрасно е, че със сестрите ти ще го запомните като пъргав, бодър и здрав — рече окуражително Марина. — Несъмнено точно това е искал.

— Не е страдал накрая, нали? — попитах я колебливо, съзнавайки, че дори да беше, Марина за нищо на света нямаше да ми каже.

— Не. Знаеше какво го очаква, Мая, и като че ли се беше примирил със съдбата си. Мисля, че си отиде щастлив.

— Как, за бога, да съобщя на сестрите си, че баща им вече го няма? — оплаках й се аз. — И че дори не могат да го погребат? И те като мен ще останат с чувството, че просто се е изпарил.

— Баща ти е помислил за това. Георг Хофман, адвокатът му, се свърза с мен по-рано днес. Повярвай ми, че всяка от вас ще има своя шанс да се сбогува с него.

— Татко контролира всичко дори от оня свят — въздъхнах отчаяно. — Между другото оставих съобщения на сестрите ми, но още никоя не ми е отговорила.

— Е, Георг Хофман е в готовност да дойде веднага щом всички се съберете. Моля те, Мая, не ме питай какво има да ви казва, защото нямам ни най-малка представа. Така, помолих Клаудия да ти сготви супа. Сигурно не си яла от сутринта. В белведера ли ще хапнеш, или предпочиташ да останеш в къщата тази вечер?

— Ще хапна тук, после, ако нямаш нищо против, ще се прибера у дома. Имам нужда да остана сама.

— Разбира се. — Марина се пресегна към мен и ме прегърна. — Представям си колко ти е тежко. И съжалявам, че за пореден път на теб се полага да поемеш отговорността за останалите момичета, но баща ти държеше ти да научиш първа. Дано намираш поне малка утеха в това. Е, да помоля ли Клаудия да стопли супата? Май и двете имаме нужда от малко успокояваща храна.

След като се нахранихме, казах на Марина да си ляга и я целунах за лека нощ, защото си личеше колко е уморена. Преди да напусна къщата, изкачих множеството стълби до най-горния етаж и надникнах в стаите на всяка от сестрите ми. Стояха си същите като в деня, в който обитателките им бяха хукнали по избраните им пътища и сякаш излагаха на показ различните им характери. Винаги когато се завръщахме като гълъбици в родното гнездо, никоя от нас не проявяваше интерес да внася каквито и да било промени.

Отворих вратата на някогашната си стая и веднага отидох до рафта, където още държах най-скъпоценните си притежания от детинство. Взех старата порцеланова кукла, която татко ми беше подарил преди много, много години. Както винаги, беше оплел чудна магическа история около нея — някога принадлежала на млада руска графиня, но когато господарката й пораснала и я забравила, останала самотна в заснежения си московски дворец. Казвала се Леонора и имала нужда от нова любеща стопанка.

Върнах куклата на мястото й и взех кутийката с подаръка от татко за шестнайсетия ми рожден ден; отворих я и извадих колието.

— Това е лунен камък, Мая — беше ми обяснил, докато оглеждах чудноватия млечно-синкав минерал, обграден от ситни диамантчета. — По-стар е дори от мен и има много увлекателна история. — Спомням си как се поколеба, сякаш претегляше нещо в съзнанието си. — Може би някой ден ще ти я разкажа — продължи после. — Самото колие ми се струва малко неподходящо за младо момиче, но един ден ще ти пасне чудесно.

Татко Солт знаеше какво говори. По онова време и аз като всичките ми съученички се кичех с евтини сребърни гривни и големи кръстове, окачени на кожени върви около врата ми. Нито веднъж не сложих лунния камък и още от рождения ми ден си стоеше забравен на рафта.

Сега обаче щях да си го сложа.

Отидох до огледалото, щракнах малката закопчалка на фината златна верижка върху тила си и се огледах. Може би си въобразявах, но камъкът като че ли грейна ярко при допира с кожата ми. Докоснах го инстинктивно с пръсти и надникнах през прозореца към блещукащите светлинки на Женевското езеро.

— Почивай в мир, скъпи Татко Солт — прошепнах.

И преди да съм потънала в още повече спомени, напуснах някогашната си стая, излязох на двора и тръгнах по тясната пътека към настоящия ми дом, разположен на двестатина метра от самата къща.

Входната врата на закрития белведер никога не се заключваше; все пак охранителната система на цялото имение беше първокласна и нямаше опасност някой да открадне малкото ми притежания.

Влязох вътре и видях, че Клаудия вече е светнала лампите във всекидневната. Стоварих се на дивана и се отдадох на отчаяние.

Аз бях сестрата, която така и не отлетя от гнездото.