Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (38)

38. Мечти за раздяла

Поисках да я защитя, но ми я отне смъртта…

Карлос Гардел — Алфредо Лепера

В безценната книга на живота смъртта е труден за поглъщане и четене пасаж. Обикновено вниманието се отвлича от нея и я забравя, докато тя не изтръгне с едно движение ненужните издънки. Това е като да се опиташ да победиш в игра на шах, изгубена още в началото. Но дори да се осъзнае тази скрита маневра, хипертекстът се възстановява с необичайна лекота и в пълно спокойствие.

Защо казваме, че тишината се „нарушава“, а не я освобождаваме?

В почти всички приказки по света, в легендите и в историите, човешкият род поставя сред големите гиганти в душата си страха от смъртта, а също и войнствения и потаен импулс да убие някого чрез страха от обещаното божествено наказание. Всичко това поражда объркване в чувствата около човешката преходност.

Общество, което измисля отвличането като форма за изнудване и облагодетелстване, демонстрира пред света наченки на саморазрушение. Качеството на живота на дадена общност може да се наблюдава в защитата на децата, в грижите към възрастните и в помощта към умиращите.

Иля Мечников, получил Нобелова награда по медицина през 1908 година, въвежда термина „танатология“, който произхожда от гръцката дума танатос — смърт, като научна дисциплина, занимаваща се с откриването на приемлив смисъл в сбогуването с телесната обвивка.

Елизабет Кюблер-Рос посвещава целия си живот да помага на болните в терминален стадий да живеят спокойно и безболезнено, според етичните им изисквания. Когато се научаваме да умираме, се научаваме и да живеем.

Марта С. Салвадор, поетеса от Мар дел Плата, в сборника си „Срещу светлината“ може би става говорител на тези, които през живота си поемат отговорността да се учат от собствената си смърт:

… да умра ще е добре, Господи, но остави ме да избера начина, по който да го сторя, защото и без това за всички ни е задължение да се отдалечим от живота. Поне ме посъветвай по кой начин да го сторя… и отдалеч ще избегна този преходен свят и ще се насладя на чуждата болка от любовта към съществуването; хвани ме за ръка, приеми ме като приятел, който гали с времето страните ми… остави ме да играя до последния си миг, без да ставам свидетел на някоя агония.

Понякога има много по-трудноизпълними желания, като това на поета Рамон Гомес де ла Серна: „Когато умра, искам да ме оплачат всички кариатиди на Буенос Айрес“.

Достойната смърт

Страхът да не страдаме повече в бъдеще е болезнена проекция, която ни предупреждава за злините, съществуващи единствено във въображението ни. Така се поражда състояние на колективен страх, което се превръща в постоянно, сякаш съответства на естествената, но не и на културната същност на човека.

Салвадор Паникер, писател и президент на асоциацията „Право на достойна смърт“, отстоява твърдението, че доброволната евтаназия е инструмент за освобождаване, който се вписва в контекста на многовековното и разногласно общество, в което се уважават различните гледни точки.

Всеки може да решава сам за себе си в светлината на пълните си юридически и умствени качества или в случай на нещастие — чрез предварително подготвено завещание, в което е описал дали иска, или не иска да продължи да живее.

Темата не е нова. Животът не е абсолютен принцип и трябва да се свърже с ценностите на качеството и достойнството. Когато те деградират отвъд определени граници, на човек трябва да му бъде оказано правото да се откаже, макар малцина да показват желание да отбележат тази неизбежна глава в съдържанието на живота.

В действителност палиативните грижи и евтаназията не си противоречат, а се допълват. Не би трябвало да се помага в умирането без предварителни медицински указания или да се прилага евтаназия без палиативни грижи, нито да има грижи без възможност за евтаназия. Ако болният знае, че винаги разполага с възможността да напусне доброволно живота, петициите за евтаназия видимо ще се стопят. Защото тази „отворена врата“ ще произведе парадоксален ефект на успокояване; всеки ще знае, че при определени граници ужасът може да бъде контролиран.

В обществото все още съществува голямо объркване относно видовете евтаназия и кои от тях са законово достъпни.

Медицинската деонтология съветва да се взема под внимание волята на болния. Така наречената пасивна евтаназия не е нищо повече от адекватна медицинска помощ. Тук е добре да се изясни, че в случаите на активна евтаназия алтернативата не е между живота и смъртта, а между два вида смърт: бърза и сладка или бавна и мъчителна.

От друга страна, там, където има прозрачност на информацията, като в Холандия например, има и по-малко злоупотреби. За съжаление голямо мълчание все още покрива случаите на нелегална и недоброволна евтаназия в по-голямата част от страните.

Много интересно и значимо е представянето на евтаназията в съвременната кинематография. Сякаш всички уважават достойнството и волята на болните. Дори има и биоетичен принцип, който предписва това. Добре, но как може да се задължи някой болен да живее против волята си? Какво правят с достойнството говорителите на идеологичната борба срещу евтаназията?

Изглежда достойно за уважение, когато някой отхвърля евтаназията в името на религиозните си вярвания; това, което е недопустимо, е опитът да се наложи тази определена идеология върху целокупността на социалното тяло.

Стремим се да създадем плуралистично общество. Достойнството е позната ценност, която може да се прилага единствено индивидуално. Животът на всеки един принадлежи само на него и от юридическа гледна точка трябва да бъде превъзмогната фиктивната конфронтация между правото на живот и правото на свобода. Животът е право, но не е задължение.

Трябва да осигурим на всеки болен в терминален стадий добро обслужване, което да му позволи разумен живот, съобразен със заболяването и способностите му. И когато трябва да се възправи срещу сериозния процес на умирането, ще има нужда от благоразумен човек, за да се избегне безкрайното и продължително поддържане на живота, което удължава агонията на пациента, увеличава страданието му и отдалечава момента на смъртта в очевидно необратими ситуации, както казва доктор Карлос Герарди, началник на отделението по интензивно лечение и директор на Етичния комитет на болничните клиники в Буенос Айрес.

Един новоприет закон в Холандия, а също и някои инициативи в автономни области в Испания, насочени към „предварителни волеизявления“, водят в същата посока: време е да се предостави на човека пълното притежание на съдбата му. Това ще доведе до нужда от голямо доверие в службите по здравеопазване, в етичния професионализъм на здравните работници и ще донесе светлина за умиращите. Индустрията на смъртта също ръководи своя тъмен прогрес. Това е поредната битка за прочитане на човешкия живот с полагащото му се достойнство, като ние сме наблюдатели и участници в чудесата му.

В Испания резултатите от последните допитвания сочат, че почти шейсет процента от населението са склонни да се легализира активната евтаназия, когато пациентът недвусмислено го е заявил, в случай че страда от нелечима болест, която причинява непоносимо страдание.

Някои хулители на правото на доброволна евтаназия твърдят, че с постиженията на палиативната медицина и лечението на болката проблемът е вече решен. Дори да става дума за две големи достижения, все още има много път да се извърви в тази посока, защото във всички случаи последната дума трябва да бъде на болния. Опитът потвърждава, че в петициите за евтаназия освен физическата болка се посочва и чувството, че човек е загубил достойнството си.

Като оставим настрана всички трагични различия, които са застъпени в тази глава, кой решава къде и кога свършва една книга? Или една мечта?