Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (13)

13. Обезсърчаване

Страх ме е, че човечеството ще се самоубие.

Марио Бенедети

Ако изпаднем в нощта на депресията, напълно е възможно да нямаме желание нито да четем, нито да мечтаем. Когато бездействието унищожи желанието, собствената енергия бива изтрита. На уморения ум му липсва интерес, безразличен е към всичко и единствено приема на дози само смъртта.

• Остави ме с болката ми колкото време е нужно. Потребни са ми празнотата на тъгата, без да плача, и силни вопли без никаква болка.

• Раждането на смъртта ми, ясен глас и почерк, думите да се изтръгват с изтощение.

• До огъня лъха студ. Нощ е и слънцето свети някъде прекалено далеч.

• Спомените дефилират глупаво и се поздравяват безсмислено.

• Това е призракът на вчерашния ден, часът на депресията, даден миг, за който свидетелствам, без да съм припрян.

• Това е нищо, полъх е, който побутва часовете на липсващ часовник.

• Нещо наранява безкръвно и безспирно.

• Остави го на мира. Не е време за библиотека.

• Болката ми е другото лице на зората, възраждаща се в прозрачна наслада; всеки калъп задушава. Не мога повече да чета.

• Дишам свободно бързото посещение. Всичко разцъфтява в чернотата.

• Не говори.

• Днес е ден за мъка без повече четене. Загубената радост с всеки миг разтегля самотата, която завоювам от безвкусните си доводи.

• Има красота в тишината. Достойнство, което се отрича от времето заради безполезността му. Истината на мига не брои часовете; произнася живото ти име в същността ти.

• Присъствие на синя фея, чист блясък, свежест и щастие, неутолима болка.

• От самите основи на празнотата, на нищото за славата ти няма име.

• Липсва ти желание за възвисяване. Нетрайният свят се разпада.

Как се стига дотам да умрат всички неща, които разумът е отгледал?

Иде реч за възраждане, миг след миг, за удивление извън времето. Няма повече натрупване на познания и на сух опит. Стерилните плодове на миналото са издигнали единствено стена около нас.

Когато се разкрие, че тази кула, която раздробява единството на живота, съм самият аз, ще бликне възможността на сегашното, което е винаги тържествено.

Смъртта във всеки миг ни посещава с нова зора. Тя е прераждане без страх, мост или тунел, който свързва в единство това, което е изглеждало отделено и различно.

Паметта се променя постоянно. Движи се като въздуха, като водата и като всичко, което ни обгражда. Тя е материален процес на извлачване, свързана е с миналото, липсва й силата на изненадата. Когато действа празнотата на разума, бликва обновена енергия.

Как да прочистим паметта си от постоянното й движение?

Съществува разум, който е спокоен и празен. Той предизвиква интензивни вълнения на тишина и изразяване. В този безпаметен океан великите учители получават вдъхновение и чувстват апетитния порив да се проявят.

Някои хора на изкуството са подвластни на тази висша връзка. Тогава, осветени от бързата и неконтролирана празнота на съзидателния ум, се изпълват с желание да вземат необходимите инструменти, за да рисуват, да ваят, пеят, композират, танцуват или пишат.

Австралийските аборигени рисуват фигури на плажа със съзнанието, че са нетрайни. Написаните на пясъка книги се пресъздават в целостта си при всеки прилив и отлив заедно с читателите си.

Обикновеният ум действа по физически начин. Едновременното действие се подхранва от паметта — материален и механичен процес.

Раздразнението, което се смята за отличителна черта на характера, е условна реакция, устойчива и невронна. Матрица на държанието, не особено естетичен калъп, който се прави отново и отново. Това вулгарно движение пази уродливостта на всички войни, подобни в жестокостите си, обичайни повторения на все същите пропаднали срещи, които се клонират във всяко насилие.

Така се отегчаваме от собствените си творби, разкайваме се като в записи на стара магнетофонна лента, изключени от тази свежа енергия, която произхожда от празнотата на необикновения ум.

Мозъкът на постоянно будното съзнание е лишен от тая висша естественост, а задръжките, типични за материалното, моделират фиксирани отговори.

Когато жизнената вълна на сегашното не залива пясъчни замъци, прелестни и ефимерни, се отегчаваме от препрочитането на самите себе си.

Да изстрадаш самотата е преминаваща заблуда в тази механична игра, тя е лошата компания на мислите, които блокират широкия поглед на живота и са натоварени със спомени, а те действат като стени, разделящи целостта.

Тогава се чувстваме като паднали самотни листа, които се питат за смисъла на живота. Игнорираме тази гора, опиянена от лудостта на пролетта, която доверчиво понася същата зима без никакво оплакване.

Кое е по-забавно? Да се отегчаваш във Венеция или в някое забутано градче, в града, на село или пред кулата в Пиза?

Отегчението има същия вкус на всяко място, независимо дали човек е самотен, или е в компания.

Ще дойдат студени дни, но в момента е твърде горещо, за да си наметне човек палто за всеки случай. Ще дойде времето на старостта и на умората, но днес отново усещам бодростта и ентусиазма на зрелостта. Искам да изразходя мига без тръпките, причинени от страха.

Да се запазиш трезвен сред пияници включва риска да те вземат за единствения пиян в компанията.

Често се радваме на сватбите и страдаме на погребенията, защото не ние изпълняваме главната роля.

Можем ли да бъдем свободни?

Егото и рутинираният ум зависят от висш източник на енергия, поради което никога не биха могли да се освободят от собствената си гравитация. Само истинското създание е винаги свободно. Копнежът за лична свобода блика от този основен извор; егото поема от своята истинска духовна природа тези възвишени качества, защото му липсват.

— В какво се изразява духовното ти майсторство?

— Две са скромните ми способности — отвърнал мъдрецът. — Първо, владея науката да разпръсквам илюзии и миражи; второ, практикувам изкуството на доброто умиране, във всеки следващ миг.

— И каква власт ти дава това?

— Свободата да обичам.