Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (21)

21. Доверие в небето

Никой не може да бъде опознат напълно.

Няма наука нито за нещата, нито за думите.

Франсиско Санчес

Животът му донесе изключителна радост. След четирийсет и три години получи възможността да прегърне тези, които му бяха ученици в началното училище в Канядон Чилено, провинция Рио Негро, Аржентина.

Тухлената сграда, в която някога живееше и преподаваше, още се държеше. Учебният процес вървеше през пролетта, лятото и през част от есента заради непрестанните ветрове, снеговете и температурите от по двайсет градуса под нулата, характерни за този район през зимата.

На официалното откриване обикновено присъстваха около петдесет ученици от околията, които идваха пеш или на кон. Сградата бе на място, което всеки минаващ на пръв поглед би взел за необитаемо, но привличаше ученици от района на около левга околовръст.

Повечето ученици по произход бяха мапуче и носеха фамилните имена Пичуман, Некулман, Калфупан, Антричипай, Катричеу, Колипе, Антипан, Нянкурпай, Пуелман; други наглед имаха испански корени: Акуня, Роман, Маесе, макар повечето от майките да бяха местни.

Училището се помещаваше до Рамос Хенералс и Пулперия — мястото за събиране в околността. Собственикът беше добродушен испанец, който правеше чест на името си, Хенеросо^[1]. По фамилия беше Беледо. Беше основал първия местен футболен отбор и бе построил игрището към него. Доволен бе от името, което беше измислил и предложил за новия спортен клуб: „Сервантес. Забранено за лентяи“.

Учителят си припомни как през първия учебен ден му се представи едно осемгодишно момче, мръсно и чорлаво, което наблюдаваше всичко с учудване. Детето го запита:

— Господине, може ли да пия вода?

Щом му позволи, малкият се хвърли на земята и пи от вадата, в която течеше дъждовна вода, предназначена за напояване. Друг ученик, деветгодишен, седна на мястото си и тутакси подмокри чина, пода и панталоните си, докато съучениците му се подиграваха, задето се е напикал.

Учителят попита ученика за името му, но той като че не си го знаеше. Другите момчета му викаха Антонио.

Тогава помоли момчето да го придружи до двора, за да поговорят.

— Антонио ли се казваш? — запита го нежно няколко пъти.

В началото детето не отговори, но после срамежливо изтърва едно:

— Д-да, гусине.

— Здравей, Антонио… Добре дошъл! Казвам се Енрике и ми е много приятно да се запознаем — му каза учителят, докато си протягаше ръката.

С лека усмивка, като че горд от постъпката си или от срещата с учителя, малкият си протегна ръчичката:

— Мнооооу ми’й приятно, гусине!..

Напредъкът на учениците му и на дейността му се оказаха изключителни. Свидетели на това бяха звездите, небето и безвременната тишина на мястото, където според легендите много от местните някога били загинали при засада.

Заради напредъка на малкото училище, в което беше едновременно директор, учител, разпоредител и разсилен, от Виедма му изпратиха за помощник друг учител на име Хуан Анхел, родом от Ла Риоха, певец и студент по медицина в Кордоба. Оттогава, тъй като двамата се сприятелиха, работата стана по-весела и търпима.

Историите, преживени в Канядон Чилено, са безкрайни по форма и по съдържание. Много са приказките, зародили се около печките, където селяните, посветени в тайните на камъните и козите, мистериите на занаята и виното, са наясно с всичко, без никога да са чели.

Преди две години учителят отиде да види училището. Старата кирпичена постройка, пълна със спомени, вече не работеше. Разрухата на времето се забелязваше ясно, но някои оригинални детайли нашепваха за легендарни приключения на редките любопитни, преминаващи оттам на път за Комайо или Хенерал Рока.

Споменът бе запазен жив в една редица внушителни дървета, които продължаваха неуморно и усърдно да растат. Нямаше ги обаче табелите, изработени от учениците му, онези табели, които някога сам беше забил в стволовете: Булевард на знанието, Алея на познанието, Улица „Дар слово“…

На няколко метра оттам през седемдесетте беше издигнато основно училище, което той лично бе основал и за което беше лобирал пред властите в министерството на образованието във Виедма. В новата сграда се обучаваха около трийсет ученици на определени периоди, редуващи се със завръщане в родните им домове. Днес един ентусиазиран и вдъхновен учител преподаваше на прекрасното ученическо множество.

Учителят попита за момичето Нори Некулман, днес част от персонала на болницата в Комайо, където отиде да я посети. Веднага се познаха и здраво се прегърнаха. Сестричката й Лоренса, най-будната от някогашните му ученички, беше собственичка на фризьорския салон „Лорен“ в Барилоче, а по-големият й брат Еваристо беше президент на Селскостопанската скотовъдна кооперация на дребните производители на вълна в Комайо. Агапито, синът на полицая Акуня, беше напуснал родния си край. Хасинта Ерера, Роберто Калфупан, Феликс Катричеу, Кресилда, Марин, Лидия и Нели Роман, Ласаро Пичуман, Пастора Елвира Колихе и Модесто Антипан се появиха в реалността и в спомените.

Да докоснеш миналото

Една от местните с лице, белязано от времето, още с идването му настоя да му приготви пиршество с едно яре. И макар да беше размножителният сезон, неподходящ за празненството, жената обяви на всички, че не може да позволи учителят да се завърне в Буенос Айрес, без да му отдаде дължимото.

Съседката го помнеше сякаш беше вчера. Тя не беше от учениците му, но някои от роднините й бяха.

Когато в уречената вечер малката група се събра, за да празнува, жената му разкри защо чувства такава благодарност към него:

— Учителю, вие едва ли помните, но аз помня. Веднъж покойният ми съпруг беше много притеснен, защото нямаше как да иде до Барилоче за погребението на баща си. Вие разбрахте и преди той да успее да ви помоли за нещо, извадихте банкнота от джоба си, от големите, и я оставихте пред него. Така успя да отпътува с първия влак. Съпругът ми разказа всичко, като се върна. Плачеше от благодарност.

По това време в Аржентина огромна част от населението с негодувание понасяше последиците на финансовата катастрофа и фалита на държавата, което възпрепятстваше незабавното изтегляне на парите от банковите сметки.

В замяна на това учителят тази вечер се почувства освободен. Странна радост беше обзела душата му и осъзнаваше нещо, за което никога преди не беше мислил: разбра, че винаги се беше уповавал на небето. На високо звездите изглеждаха по-близки, като че искаха със светлината си да бъдат свидетели на тайните му равносметки.

Много време след това откри, че този съсед, който се бе възползвал от помощта му, докато беше селски учител, в някой момент от живота си също се беше уповавал на небесния свод, дори да не си бе давал сметка за това. Небето е мястото, където се регистрират, контролират и прехвърлят с лихвите всички видове услуги.

Тези, които четат много, казват, че миналото може да се види, но не може да се пипне. Въпреки това разпространено мнение той успя да го направи.