Енрике Марискал
Приказки за подарък на мечтатели (25)

25. Мечтата на лястовицата

Смъртта не е нещо, от което трябва да се боим; може да е най-чудесното ни изживяване.

Всичко зависи от това как сме живели.

Елизабет Кюблер-Рос

Какъв предвидлив и паметлив човек беше Флако Виера! Обичаха го всички във Вия Креспо, както и хората от други квартали на Буенос Айрес, в които ходеше често от дете.

Никога нищо не четеше, но паметта му беше изключителна. Помнеше до най-малката подробност футболните срещи и нападателите от първа и втора дивизия от 50-те. Знаеше с точност всички актьори от националното кино от времето на Сесар Амадори.

Един ден за пореден път си взе довиждане с бара, на който често се облягаше в кафенето „Илюзията на старицата“ на улица „Дорего“. Тръгна към работата си в павилиона, в който правеше добри фотокопия. Никога не отсъстваше, нито закъсняваше. Знаеше, че ако човек върши нещо много добре, ще може да се справи чудесно и с всичко друго. Мечтаеше да стане известен графичен дизайнер от висока класа, но не го признаваше на никого заради онзи мистериозен свян, от който често страдат притеснителните нежни души.

Тази сутрин неочакваният дъжд го принуди да промени редовния си маршрут. За да се опази, се спря пред една антикварна книжарница, където овехтяла творба привлече вниманието му по специален начин. Изпита непреодолимото желание да я прочете. Без да погледне подвързията, я отвори импулсивно и наслуки на страница 164:

Аз лястовица, лястовица съм…

О, богове! Как сладко и приятно

ми е вашето благоухание,

то изгаря и вдига се към хоризонта!

Аз идвам тук, за да ви кажа:

„Пуснете ме да вляза“.

Защото аз от този миг нататък

един от вас съм!

Напредвам —

господар на моите движения.

О, вие, духове на светлината, запомнете!

Познавам пътищата тайни

на Царството на мъртвите!

Както може да се предположи, не разбра нищо от текста, но се впечатли от параграфа в долната част на страницата: „Ако покойникът знаеше това заклинание, би могъл да се покаже на дневна светлина; няма да бъде запратен през вратите на Долния свят; би могъл да се превръща в лястовица безброй пъти.“

Като паметлив и предвидлив човек, Виера си отбелязал предупреждението и пресякъл булевард „Кориентес“, за да хване метрото, какъвто му беше навикът, но поради лошия си късмет се подхлъзнал и се прострял пред един автобус.

Беше оплакан и погребан в квартала си Чакарита. Озовал се в самотата на възтесничкия си апартамент, с пълна сериозност и с ясно съзнание казал на висок глас:

Аз лястовица, лястовица съм…

О, богове! Как сладко и приятно

ми е вашето благоухание,

то изгаря и вдига се към хоризонта!

Аз идвам тук, за да ви кажа:

„Пуснете ме да вляза“.

Защото аз от този миг нататък

един от вас съм!

Напредвам — господар на моите движения.

О, вие, духове на светлината, запомнете!

Познавам пътищата тайни

на Царството на мъртвите!

Само с един полет се озовал в „Илюзията на старицата“ и кацнал на същата маса, където приятелите му го оплаквали: „Как ще ни липсва!..“, „Какъв добър човек беше Флако“, „Винаги спокоен, плащаше сметките, колко грациозен беше и как хубаво танцуваше танго! Най-добрият измежду нас беше“, „Така и не обърна внимание на Десидерио, когато го съветваше: «Хващай здраво книгите, за да не хапят»“.

Флако слушал всички тези излияния и се учудвал, че никой не го поглежда, въпреки че бил точно там, кацнал върху масата. Махал с криле, ала никой не обръщал внимание на нежното му въздушно присъствие.

„Те за нищо не си дават сметка — мислел си Флако, — не само, че нищо не четат, ами и не виждат. Застанал съм пред тях, а те говорят за миналото. Не знаят какво говорят, живеят си в любимата илюзия“.

По едно време, уморен да маха с криле напразно, решил, че повече няма какво да прави там.

Полетял по булевард „Хуан Б. Хусто“ към улица „Вера“, която свършва при железопътната линия. Спрял се при фасадата на една бяла съборетина и се заиздигал, докато се присъединил към едно ято, което летяло за Сан Франсиско.

Щом стигнал там, една лястовица веднага го познала:

— Какво правиш, Флако! Къде беше? Колко хубаво, че се върна!..

Виера, предвидлив и паметлив, казал единственото, което бил прочел през живота си:

Аз лястовица, лястовица съм…

О, богове! Как сладко и приятно

ми е вашето благоухание,

то изгаря и вдига се към хоризонта!

Аз идвам тук, за да ви кажа:

„Пуснете ме да вляза“.

Защото аз от този миг нататък

един от вас съм!

Напредвам — господар на моите движения.

О, вие, духове на светлината, запомнете!

Познавам пътищата тайни

на Царството на мъртвите!^[1]

И се загубил в оранжевия слънчев залез с други приятели, а може би същите, волен както винаги; и застанал начело на ятото, поддал се на желанието си да стане чудесен графичен дизайнер.

Флако никога не узнал, че единствената книга, така привлякла вниманието му в неговия фотокопирен живот, била обемист екземпляр на име „Полет на душата към дневната светлина. Книга на мъртвите на древните египтяни“, според йероглифния текст, публикуван от Уолис Бъдж в Лондон през 1898, издаден на испански в Барселона през 1981.

Всичко останало било дело на щастливата случайност, на дъжда, предвидливостта, едновременността, закона на съвпадението, паметта и кафенето „Илюзията на старицата“.

Може би на читателите ще им е интересно да се запознаят с други свързани и важни данни:

1. В Аржентина има три вида лястовици: белогърба, синьо-бяла и градска. Флако се превърнал — нямало как иначе — в градска птица, голяма синя лястовица от разред Врабчоподобни, тоест обикновена Progne chalybea или сивогърда лястовица като тези, които посещават историческия музей „Хуан Мартин де Пуйередон“ в град Сан Исидро, една от които през един неделен следобед реши да лети около мен и ме остави изпълнен с подозрения относно идентичността й. Може би беше Флако?

2. Върху гробницата на Тутанкамон в камъка е издълбан следният надпис: „О, Майко, разпери крилата си над мен като звезди“.

Флако нищо не четеше, но при все това се възвиси нагоре. Приложи, без да знае, дзен-принципа на великия учител Таисен Дешимару: „Не познавам хитрина, която да осигурява победата. Единственото знание, което прилагам, е да не оставям да отмине никоя възможност.“

Толкова достойно за съжаление като да не се чете, е четенето, без да се разбира смисълът на текста в неговата духовна, рационална, емоционална или въображаема същност. Това е никога да не осъзнаваме каквото съзнаваме; да вярваме, че чудото на живота се изчерпва с правенето на добри или лоши фотокопия и после, без криле, изчезва завинаги от всички небеса, архивирано в някой кашон.