Рюноске Акутагава
Каппа (9) (Моля да го произнасяте с две „п“)

8

Колкото и да е странно, собственикът на стъкларските заводи господин Гер ми беше доста симпатичен. Гер е класически капиталист. Предполагам, че в цялата страна на каппите не би се намерил екземпляр с толкова огромно шкембе като неговото, но въпреки това седне ли в креслото си, заобиколен от своята орехоподобна съпруга и децата си, наподобяващи краставици, Гер се превръща в олицетворение на самото щастие. От време на време той ме канеше заедно със съдията Беп и доктор Чак на вечеря в дома си, а благодарение на препоръчителните му писма често имах възможност да посещавам както неговите, така и предприятията, в които имаха дял негови познати и приятели. Но от всички най-силно впечатление ми направи печатницата на една издателска фирма.

Развеждаше ме млад инженер. Трябваше да видя с очите си цеховете с огромни машини, които се задвижваха с водна сила, че за пореден път да се смая и възхитя от невероятния технически напредък на тази страна. От обясненията стана ясно, че годишният капацитет на печатницата е седем милиона книги. Но лично аз останах поразен не от нечувания тираж, а от факта, че за производството на книги не се изразходва никакъв човешки труд. Оказа се, че там просто слагат във фуниестата паст на машината хартия, мастило и някакъв сивкав прах и след пет минути потичат като водопад книги с най-различен формат — една осма, една дванадесета, една четвърт. Загледан в неспирния книжен поток, аз попитах инженера що за вещество е сивкавият прах. Инженерът, който стоеше неподвижно пред лъскавата черна металическа грамада, отвърна разсеяно:

— Сивкавият прах ли? Магарешки мозък. Изсушен и смлян магарешки мозък. В момента цената му е два — три сена^[1] за тон.

Този технически феномен не е патент само на книгоиздаването, а се използува и при отпечатването на картини, и при производството на нотни издания. Гер ми обясни, че в страната се изобретяват месечно около седемдесет — осемдесет нови машини, а масовото промишлено производство е поставено извън всякаква зависимост от човешка работна ръка, в резултат на което предприятията в страната се освобождават месечно от четиридесет — петдесет хиляди работници. Но макар всяка сутрин да преглеждах съвестно вестниците, нито веднъж не се натъкнах на думата „безработица“. Това, разбира се, ме учуди, тъй че при поредното ми гостуване у Гер заедно с Беп и Чак аз се заех да изясня загадката.

— Просто изяждаме уволнените — отвърна небрежно Гер, който пушеше пурата си след вечерята.

Не ми стана ясно обаче какво значи това „изяждаме ги“ и докторът се нае да ми обясни.

— С една дума, уволнените работници се убиват и месото им се използува за храна. Да разгърнем вестника. Този месец например са уволнени общо шестдесет и девет хиляди седемстотин шестдесет и девет души, в резултат на което цената на месото спадна.

— И те се оставят безропотно да бъдат убивани?

— Просто нямат изход, тъй като съществува специален закон — обясни с кисела физиономия Беп, който седеше зад делва с планинска праскова.

Аз, разбира се, неприятно се изненадах, но по всичко личеше, че и домакинът, и гостите не виждат нищо неестествено. Доктор Чак дори се усмихна и ми подхвърли подигравателно:

— С тази мярка правителството свежда до минимум случаите на гладна смърт и самоубийствата. Още повече че уволнените се умъртвяват безболезнено с отровен газ.

— И все пак да се яде месото им е…

— О-о, я оставете шегите настрана! Философът Маг ще се пръсне от смях, ако ви чуе. Нима в Япония не е прието бедняците да продават дъщерите си в публични домове? Възмущението ви е чиста сантименталщина, драги.

Гер ни изслуша и най-спокойно приближи към мен чинията със сандвичи.

— Е, какво? Няма ли да опитате? И те са с месо на работници.

Аз, естествено, се обърках напълно. После почувствувах, че ми призлява и изпроводен от гръмкия смях на Беп и Чак, изхвръкнах от дома на Гер. Времето беше лошо и по небето нямаше звезди. Вървях към къщи и непрестанно повръщах. Повръщах безспир и оставях белезникава диря в мрака.