Рюноске Акутагава
Каппа (3) (Моля да го произнасяте с две „п“)

2

Когато дойдох на себе си, видях, че лежа по гръб, заобиколен от множество каппи. Край мен седеше на колене един със смъкнати на ръба на дебелия си клюн очила и прислушваше гърдите ми. Щом забеляза, че съм отворил очи, той ми направи знак с ръка да лежа спокойно, обърна се към някого зад себе си и извика: „Quax, qax“. Веднага притичаха двама каппи с носилка, положиха ме на нея и ме понесоха по някаква улица, а огромното множество тръгна подире ни. Широката улица съвсем напомняше Гиндза. Вляво и вдясно под сянката на високи буки се точеха редици от всевъзможни магазини с опънати сенници, а по уличното платно летяха безчет коли.

Скоро шествието начело с носилката, върху която лежах, сви в тясна странична улица и каппите ме внесоха в някаква къща. Впоследствие разбрах, че това е домът на доктор Чак — каппата със смъкнатите на ръба на човката очила. Чак ме сложи да легна в малко чисто легло и ме накара да изпия пълна чаша с прозрачна лековита течност. Лежах и изпълнявах безропотно нарежданията на доктора, защото и без това не можех да помръдна от ужасни болки в ставите.

Чак ме преглеждаше по няколко пъти дневно, а всеки три дни идваше да ме навести и рибарят Баг — първият каппа, когото бях видял.

Тези същества знаят повече за нас, отколкото ние, хората, за тях. Това, предполагам, се дължи на факта, че ние много по-често попадаме в техен плен, отколкото те в наш. „В плен“ като че не е точната дума, но във всеки случай в страната им бяха, оказа се, попадали и преди мен хора, много от които бяха предпочели да останат до края на живота си там. Опитайте се да отгатнете защо. Работата е там, че за разлика от местното население случайно попадналите сред каппите хора получават привилегията да ядат, без да работят. Баг например ми разказа за един бивш работник от пътното строителство, който почти веднага се оженил за някаква самка и така и не се върнал в света на хората. Жена му минавала за първа красавица в страната, та не било за чудене, че толкоз често слагала рога на мъжа си — бившия работник от пътното строителство.

След седмица, по силата на местното законодателство, бях официално обявен за „особено привилегирован гражданин“ и получих свой дом в съседство с доктор Чак. Къщата ми бе сравнително малка, но обзаведена с истински вкус. Впрочем тамошната цивилизация не е по-различна от всяка друга или поне от японската. В ъгъла на моята гостна например стоеше пиано, а по стените висяха офорти в рамки. Единственото неудобство идеше от това, че като се почне от самата къща и се стигне до мебелите и вещите в нея, всичко бе съобразено с ръста на туземците, тъй че аз се чувствувах като в детска градина.

Всяка вечер приемах в дома си доктор Чак и рибаря Баг и с тяхна помощ изучавах езика на страната. Идваха ми, разбира се, и други гости, защото положението ми на „особено привилегирован гражданин“ ме правеше интересен в очите на всеки. Вкъщи например се отбиваха и такива личности като собственика на стъкларските заводи фабриканта Гер, който от своя страна викаше ежедневно доктор Чак в дома си, за да му мери кръвното. Но в началото — през първите седмица-две — най-близък ми беше рибарят Баг.

Една душна привечер двамата седяхме на масата в гостната. Изведнъж Баг занемя, опули и без това огромните си очи и се втренчи в мен. Аз, разбира се, се удивих и попитах: „Quax Bag, quo, quel quan?“, което в превод на японски значи: „Ей, Баг, какво ти става?“. Той обаче не отвърна, а скочи от стола, оплези се и се разчекна на пода като готова за скок жаба. Аз, да си призная, се ужасих, че ще се метне върху мен. Надигнах се със затаен дъх от мястото си и се приготвих в случай на опасност да изхвръкна моментално навън. Точно тогава влезе, за щастие, Чак, изгледа строго Баг през смъкнатите си очила и попита:

— Би ли ми обяснил какво точно правиш, Баг?

Рибарят изпадна в неудобство и почесвайки се смутено по главата, взе да се оправдава:

— Аз такова… Извинявам се, докторе, но не можах да се сдържа, защото умирах от любопитство да видя как този господин ще се уплаши. Интересно ми беше, та се увлякох. Прощавайте и вие, господине. Аз ей така, не с лошо чувство…