Рюноске Акутагава
Каппа (6) (Моля да го произнасяте с две „п“)

5

Рап, за когото споменах, ми направи не по-малко услуги от рибаря Баг, но особено съм му признателен, че ме запозна с поета Ток. Тамошните поети са също дългокоси и в този смисъл не се различават особено от нашите.

С една дума, от време на време ходех на гости на Ток и винаги го заварвах в тесния му дом сред множеството саксии с всевъзможни високопланински треви и цветя. В тази обстановка Ток съчиняваше стихове, пушеше и се наслаждаваше на живота.

А свита в ъгъла с ръкоделие в ръка, седеше неизменно самката му. (Ток бе за свободната любов и не се женеше.) Поетът ме посрещаше още от вратата с широка усмивка. (Усмивката на каппите не е най-очарователната гледка на света. В началото, докато свикна, тя доста ме ужасяваше.)

— Колко хубаво, че дойде! Сядай на онзи стол.

Ток ми разказваше много и с охота за живота на каппите, за тяхното изкуство. Той твърдеше, че няма нищо по-глупашко от живота на обикновения каппа, и се мъчеше да ме убеди, че едничката радост на всички — родители и деца, съпрузи, братя и сестри — в тази страна е да се измъчват взаимно. А венец на глупостта бяха, според него, семейните отношения. Веднъж Ток погледна случайно през прозореца и процеди с погнуса:

— Ела да видиш какъв маразъм.

По улицата се влачеше почти бездиханен от умора и напрежение един още съвсем млад каппа, а на шията му висяха седем-осем мъжки и женски, между които и двама възрастни, навярно майка му и баща му. Аз обаче се възхитих от предаността на младежа и похвалих неговата грижовност.

— Хм, ясно, че си вече достоен гражданин на тази страна. Всъщност… ти май си социалист, а?

— Qua — отвърнах, естествено, аз, което на тамошния език значи „да“.

— И с радост би пожертвувал таланта си в името на стотици простосмъртни?

— А ти, Ток, какъв си? Някой, помня, спомена, че си анархист, но…

— Аз ли? Аз съм свръхчовек (разбирай „свръхкаппа“) — заяви гордо Ток.

Идеите му за изкуството също бяха необикновени. Според него то не търпеше никакво влияние или тирания и съществуваше само за себе си, тъй че и онзи, който му служеше, творецът, бе длъжен да премине границите на доброто и злото и да се извиси до положението на свръхчовек. Но това мнение не принадлежеше единствено на Ток. Към него очевидно се придържаха почти всичките му събратя по перо.

Ток често ме водеше в клуба на свръхкаппите, където се събираха поети, писатели, драматурзи, критици, художници, музиканти, скулптори и просто дилетанти, но всички до един — свръхкаппи. В ярко осветения салон на клуба цареше винаги жизнерадостна и дружеска атмосфера, а от време на време членовете демонстрираха гордо необикновените си способности. Един скулптор например често спипваше някой млад каппа сред делвите с дяволска папрат и се отдаваше с цялата си страст на содомия. А веднъж една писателка се покатери на масата и изпи наведнъж шестдесет бутилки абсент. Вярно, че на шестдесетата се срина под масата и издъхна.

Една лунна вечер двамата с Ток се връщахме под ръка от клуба. Той бе необикновено неразговорлив и мрачен. По едно време минахме край малък осветен прозорец и Ток спря. Вътре, насядали около масата, вечеряха семейство каппи — майка, баща и две-три дечица. Ток въздъхна тежко и неочаквано заяви:

— Аз, както знаеш, съм за свободната любов, но подобна гледка винаги ме изпълва със завист.

— Не мислиш ли обаче, че си противоречиш?

Скръстил ръце, поетът стоеше под лунната светлина и наблюдаваше безмълвно мирната вечеря на петте каппи. А след време отвърна:

— Във всеки случай пържените яйца на масата им са по-здравословни от всякаква любов.