Рюноске Акутагава
Каппа (18) (Моля да го произнасяте с две „п“)

17

Трябваше да мине доста време, докато привикна с миризмата на човешката кожа, защото каппите са несравнимо по-чистоплътни от нас, хората. На всичко отгоре, след като прекалено дълго бях живял само сред каппи, сега моите събратя ми се струваха невероятно уродливи. Но вие едва ли сте в състояние да ме разберете. Въпреки това ще ви призная, че ако очите и устата все пак се понасят донякъде, то човешкият нос ме изпълва с необясним ужас. Ето защо известно време правех всичко възможно да избягвам хората. Сетне лека-полека свикнах и след половин година вече имах сили да излизам и да ходя навсякъде. Лошото бе само, че често, без да искам, пусках в разговорите си думи от езика на каппите. Например:

— Ще си бъдеш ли утре вкъщи?

— Qua.

— Какво каза?

— А-а, нищо. Ще си бъда, предполагам.

Оправях се как да е, докато след година не претърпях пълен провал с едно предприятие, в резултат на което… (На това място доктор С. го прекъсна: „Не е нужно да се впускате в подробности“. Според доктора, заговорел ли за това, болният изпадал в такова страшно буйство, че санитарите едва го усмирявали.)

Добре, пропускам подробностите. Думата ми е, че след като претърпях провал и се разорих, отново ми се прищя да се върна при каппите. Не да замина при тях, не да ги навестя, а именно да се върна. Защото по онова време аз вече чувствувах страната им като своя родина.

И така, веднъж се измъкнах незабелязано от къщи и направих опит да се кача тайно на централната линия, но един полицай ме залови и в крайна сметка попаднах в тази болница. Само че и тук известно време все си мислех с носталгия за страната на каппите и често се питах какво ли прави доктор Чак, или пък си представях философа Маг, унесен както обикновено в размисли под светлината на седемцветния си фенер. Но като че най-често се сещах за своя приятел Рап — онзи студент с прогнилия клюн. Ала ето какво се случи веднъж. Седях, както винаги отдаден на спомени за приятелите си, когато се случи нещо такова, че насмалко не изкрещях от изненада — пред мен се появи рибарят Баг. Дявол знае кога и как се бе промъкнал, но така или иначе той седеше на колене пред мен и ми се кланяше любезно. А когато дойдох на себе си, вече… Вече не помня плачех или се смеех. Помня само с какво огромно вълнение и радост успях отново, след цяла вечност, да поприказвам на езика на каппите:

— Кажи, Баг, защо си тук?

— Дойдох да ви навестя, понеже разбрах, че сте болен.

— А как разбра?

— Съобщиха в новините по радиото — отвърна Баг и се засмя самодоволно.

— И все пак как се промъкна чак дотук?

— Много просто. За нас, каппите, реките и каналите на Токио са като улици.

Едва сега си спомних, че и тези същества подобно на жабите са земноводни.

— Само че наоколо няма река.

— А-а, промъкнах се по водопровода. После отворих пожарния кран и…

— Отвори пожарния кран ли?

— Нима забравихте вече, че и сред каппите има техници?

Оттогава насетне каппите започнаха да ме навестяват през два-три дни. Според доктор С. страдам от начална форма на слабоумие. Доктор Чак обаче отрича категорично тази диагноза (ще ме извините за откровеността) и твърди, че не аз, а всички вие сте засегнати от слабоумие. Не е нужно да обяснявам, че щом дори Чак успя да ме навести, то при мен често идват и студентът Рап, и философът Маг. Но с изключение на рибаря Баг, никой не се решава да дойде през деня. Каппите идват нощем на групи по двама-трима… И то само в лунни нощи… Нощес например си поговорихме за лунната светлина с фабриканта Гер и философа Маг. Идва и композиторът Крабак да ми посвири на цигулка. Виждате ли букета от черни лилии на масата? Донесе ми го снощи Крабак…

(Обърнах се. На масата нямаше, разбира се, никакви черни лилии.)

— А тази книга пък ми е от Маг. Ето, прочетете началото на това стихотворение. Впрочем какво говоря! Че нали не знаете езика на каппите. Аз ще ви го прочета, а вие слушайте. А-а, забравих, това е томче от излезлите неотдавна пълни събрани съчинения на Ток.

(Болният разгърна стар телефонен указател и задекламира гръмко.)

Сред кокосовите палми и бамбука

Буда е склонил глава във вечен сън.

Под изсъхналите клони на смокинята край пътя

и Христос лежи, намерил във смъртта покой.

И за нас дошло е време да починем —

пък макар и сред сценичния декор.

(Но погледнем ли там, зад декорите, ще намерим само купчина закърпени платна.)

Само че аз не съм песимист като този поет. И докато каппите ме навестяват… Но аз съвсем забравих! Спомняте ли си за моя приятел, съдията Беп? Бил останал без работа и бил полудял. Разбрах, че сега лежи в една тяхна психиатрична болница. Ако доктор С. ми разреши, с удоволствие бих отишъл да го видя…