Рюноске Акутагава
Каппа (11) (Моля да го произнасяте с две „п“)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
河童, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
johnjohn (2022 г.)

Издание:

Автор: Рюноске Акутагава

Заглавие: Разговор в мрака

Преводач: Дора Барова

Език, от който е преведено: японски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: сборник разкази

Националност: японска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

Излязла от печат: декември 1986 г.

Редактор: Цветана Кръстева

Редактор на издателството: Ганка Петкова

Художествен редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Емилия Георгиева

Рецензент: Вера Вутова

Художник: Асен Иванов

Коректор: Теодора Гатева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12442

История

  1. — Добавяне

10

— Какво ти е? — попитах студента Рап. — Защо си толкова мрачен днес?

Беше на другия ден след пожара. Аз пушех, а Рап бе кръстосал крак върху крак и седеше с ниско отпусната глава, тъй че и изгнилият му клюн не се виждаше.

— Кажи де, какво се е случило?

— Не, нищо особено. Дреболии — вдигна глава той и занарежда с тъжен гъгнив глас: — Просто тази сутрин погледнах през прозореца и си казах гласно: „Я-а, ето че и теменужките — мухоловки цъфнали!“. Но сестра ми неочаквано се вбеси и закрещя: „Да, разбира се, според теб аз съм теменужка — мухоловка!“. Мама, която и без това е вечно на нейна страна, също се нахвърли тутакси върху мен:

— А какво общо има сестра ти с въпросните теменужки, че да се обижда?

— Нищо, но сигурно прие думите ми за намек, че все тича след разни самци. Към скандала се присъедини и леля, която пък е в ужасни отношения с мама. Като чу крясъците, татко, който никога не изтрезнява, скочи и започна да налага де когото му падне. А като връх на всичко по-малкият ми брат използува неразборията, отмъкна портмонето на мама и се запиля, изглежда, на кино или дявол знае още къде… Аз вече наистина не… — Рап скри лице в дланите си и заплака безмълвно. На мен, естествено, ми стана много жал за него. Но в същото време веднага се сетих за дълбокото презрение на поета Ток към семейството. Потупах Рап по рамото и се помъчих да го успокоя:

— Слушай, във всеки дом стават такива недоразумения. Не се разстройвай, ами гледай по-ведро на живота.

— Само че… Само че… Поне клюнът ми да не беше изгнил…

— Все едно вече нищо не може да се направи. Искаш ли за разтуха да отидем у Ток, а?

— Господин Ток ме презира, защото ми липсва кураж да последвам примера му и да скъсам завинаги със семейството си.

— Да отидем тогава у Крабак.

След онзи концерт, за който вече разказах, аз се сприятелих с Крабак, тъй че можех да заведа студента в дома на великия музикант. Той живееше много по-разкошно от поета Ток, но в никакъв случай не толкова, колкото фабрикантът Гер. Къщата му бе пълна с всевъзможни вещи — порцеланови статуетки и персийска керамика, а в хола се мъдреше турски диван, над който висеше портретът му. Крабак обичаше да се изтяга на дивана и да си играе с децата. Този ден обаче го заварихме мрачен и със скръстени ръце. На всичко отгоре, по пода лежаха разпилени в безпорядък листове хартия. Допусках, че Рап се познава вече с композитора, но като видя, че е сърдит, момчето очевидно съвсем загуби ума и дума, поклони се почтително и побърза да се свие и притихне в един ъгъл на хола.

— Какво се е случило, Крабак? — попитах веднага вместо поздрав.

— Какво се е случило ли? Тоя критик е пълен идиот! Заявява, представи си, че поезията ми не струва пукнат грош в сравнение със стиховете на Ток.

— Но ти си все пак музикант, тъй че…

— Де да беше само това. Защото той има и наглостта да твърди, че в сравнение с Рок пък съм абсолютно нищожество и дори не бива да се наричам музикант, разбра ли?

И Рок е композитор. Непрестанно го сравняват с Крабак, но по мое време той, за жалост, не членуваше в клуба на свръхкаппите, тъй че не бях разговарял с него, при все че характерната му физиономия — прекалено навирен клюн — ми бе до болка позната от снимките по вестниците и списанията.

— Безспорно и Рок е талантлив. Но в произведенията му няма онази съвременна пламенност, с която е пропита музиката ти, драги приятелю.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се.

Крабак внезапно скочи, сграбчи една порцеланова статуетка и я разби о пода. Рап изписка ужасен и понечи да побегне, но композиторът ни успокои с жест и вече хладнокръвно каза:

— Въобразяваш си, че е така, защото като всеки простосмъртен си съвършено лишен от слух. Само че аз се боя от Рок…

— Ти? Я не се принизявай, моля те.

— Кой, аз ли се принизявам? Да се принизявам пред теб, значи да се принизявам и пред критиците, разбра ли? Само че аз… Рок е талант. Ала с друго ме плаши той, с друго.

— Е, с какво?

— С нещо необяснимо… Ако щеш, със звездата, под която се е родил.

— Нищо не разбирам.

— Ще ти го обясня другояче тогава. Рок не се влияе от мен, докато аз постоянно изпадам, без да се усетя, под негово влияние.

— Защото си чувствителен, затова.

— Слушай и не ме прекъсвай. Работата не е в моята чувствителност. Рок е сигурен в силите си и винаги се залавя само с неща, за които знае, че ще се справи. А аз нервнича, беснея. Нищо чудно от негова гледна точка да сме на крачка един от друг. Но според мен помежду ни лежат десетки мили.

— Но вашата героична симфония, сенсей…

— Млък! — Крабак присви и без това малките си очи и изгледа с погнуса студента. — Какво разбираш пък ти! А аз познавам отлично Рок. По-добре от всички кучета, дето подвиват опашки пред него.

— Добре, добре, само се успокой, моля те.

— Стига да бих могъл… Нали все за това мечтая… Сигурен съм, че някой, бог знае кой, специално е изпречил на пътя ми Рок, за да ме подиграе. Философът Маг например е съгласен с мен. При все че знае само да седи под шарения си фенер и да се рови в прашасалите си книги.

— От къде на къде?

— Прочети, ако искаш, най-новата му творба „Размисли на идиота“, и ще видиш. — Крабак ми подаде или по-скоро ми подхвърли книгата, скръсти отново ръце и процеди безцеремонно: — Хайде сега довиждане!

Аз и изпадналият вече в пълна меланхолия Рап отново излязохме на улицата. Тук под сянката на бухлатите буки бе както винаги шумно и оживено. Вървяхме известно време смълчани и умислени, но изведнъж се сблъскахме с дългокосия Ток. Той ни съзря, спря се, измъкна от торбестия си корем носна кърпичка и попи потта по челото си.

— Отдавна не сме се виждали, нали?… Отивам у Крабак, у когото също отдавна не съм се отбивал…

Изплаших се да не би между двамата творци на изкуството да избухне свада и криво-ляво обясних с намеци на поета, че днес композиторът не е в особено добро настроение.

— Така ли? Е, тогава си променям намерението. Като го знам какъв е неврастеник, по-добре да не рискувам… Пък и аз от няколко седмици страдам от безсъние.

— Хайде да се поразходим тримата, а?

— А-а, не, предпочитам да се прибера. Оле-ле! — изписка Ток, сграбчи истерично ръката ми и се обля в ледена пот.

— Какво ти става?

— Какво ви е?

— Стори ми се, че от прозореца на оная кола подаде глава една зелена маймуна.

Разтревожих се не на шега и започнах да го убеждавам непременно да се прегледа при Чак. Само че поетът не искаше и да чуе за лекари. Не стига това, ами взе да ни оглежда подозрително и накрая заяви категорично:

— Никога не съм бил анархист! Не забравяйте това!… А сега сбогом. При Чак не отивам за нищо на света, така да знаеш!

Ние стояхме объркани и наблюдавахме как се отдалечава. Ние… Не „ние“, а само аз, защото, без да разбера кога, студентът Рап бе застанал насред улицата и, наведен напред, разглеждаше през широко разтворените си крака неспирния поток от коли и каппи. Ужасих се, че и той полудява, и веднага се спуснах към него.

— Бива ли да си правиш такива шеги? Какво ти става?

Но Рап разтърка очи и отвърна изненадващо спокойно:

— Толкова ми е криво, че рекох да видя как изглежда светът нагоре с краката. Оказа се обаче, че си е все същият.