Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 河童, 1921 (Обществено достояние)
- Превод от японски
- Дора Барова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Далекоизточна литература
- Линеен сюжет с отклонения
- Магически реализъм
- Митологично време
- Паралелни вселени
- Път / пътуване
- Япония
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Рюноске Акутагава
Заглавие: Разговор в мрака
Преводач: Дора Барова
Език, от който е преведено: японски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1986
Тип: сборник разкази
Националност: японска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2
Излязла от печат: декември 1986 г.
Редактор: Цветана Кръстева
Редактор на издателството: Ганка Петкова
Художествен редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Емилия Георгиева
Рецензент: Вера Вутова
Художник: Асен Иванов
Коректор: Теодора Гатева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12442
История
- — Добавяне
10
— Какво ти е? — попитах студента Рап. — Защо си толкова мрачен днес?
Беше на другия ден след пожара. Аз пушех, а Рап бе кръстосал крак върху крак и седеше с ниско отпусната глава, тъй че и изгнилият му клюн не се виждаше.
— Кажи де, какво се е случило?
— Не, нищо особено. Дреболии — вдигна глава той и занарежда с тъжен гъгнив глас: — Просто тази сутрин погледнах през прозореца и си казах гласно: „Я-а, ето че и теменужките — мухоловки цъфнали!“. Но сестра ми неочаквано се вбеси и закрещя: „Да, разбира се, според теб аз съм теменужка — мухоловка!“. Мама, която и без това е вечно на нейна страна, също се нахвърли тутакси върху мен:
— А какво общо има сестра ти с въпросните теменужки, че да се обижда?
— Нищо, но сигурно прие думите ми за намек, че все тича след разни самци. Към скандала се присъедини и леля, която пък е в ужасни отношения с мама. Като чу крясъците, татко, който никога не изтрезнява, скочи и започна да налага де когото му падне. А като връх на всичко по-малкият ми брат използува неразборията, отмъкна портмонето на мама и се запиля, изглежда, на кино или дявол знае още къде… Аз вече наистина не… — Рап скри лице в дланите си и заплака безмълвно. На мен, естествено, ми стана много жал за него. Но в същото време веднага се сетих за дълбокото презрение на поета Ток към семейството. Потупах Рап по рамото и се помъчих да го успокоя:
— Слушай, във всеки дом стават такива недоразумения. Не се разстройвай, ами гледай по-ведро на живота.
— Само че… Само че… Поне клюнът ми да не беше изгнил…
— Все едно вече нищо не може да се направи. Искаш ли за разтуха да отидем у Ток, а?
— Господин Ток ме презира, защото ми липсва кураж да последвам примера му и да скъсам завинаги със семейството си.
— Да отидем тогава у Крабак.
След онзи концерт, за който вече разказах, аз се сприятелих с Крабак, тъй че можех да заведа студента в дома на великия музикант. Той живееше много по-разкошно от поета Ток, но в никакъв случай не толкова, колкото фабрикантът Гер. Къщата му бе пълна с всевъзможни вещи — порцеланови статуетки и персийска керамика, а в хола се мъдреше турски диван, над който висеше портретът му. Крабак обичаше да се изтяга на дивана и да си играе с децата. Този ден обаче го заварихме мрачен и със скръстени ръце. На всичко отгоре, по пода лежаха разпилени в безпорядък листове хартия. Допусках, че Рап се познава вече с композитора, но като видя, че е сърдит, момчето очевидно съвсем загуби ума и дума, поклони се почтително и побърза да се свие и притихне в един ъгъл на хола.
— Какво се е случило, Крабак? — попитах веднага вместо поздрав.
— Какво се е случило ли? Тоя критик е пълен идиот! Заявява, представи си, че поезията ми не струва пукнат грош в сравнение със стиховете на Ток.
— Но ти си все пак музикант, тъй че…
— Де да беше само това. Защото той има и наглостта да твърди, че в сравнение с Рок пък съм абсолютно нищожество и дори не бива да се наричам музикант, разбра ли?
И Рок е композитор. Непрестанно го сравняват с Крабак, но по мое време той, за жалост, не членуваше в клуба на свръхкаппите, тъй че не бях разговарял с него, при все че характерната му физиономия — прекалено навирен клюн — ми бе до болка позната от снимките по вестниците и списанията.
— Безспорно и Рок е талантлив. Но в произведенията му няма онази съвременна пламенност, с която е пропита музиката ти, драги приятелю.
— Наистина ли мислиш така?
— Разбира се.
Крабак внезапно скочи, сграбчи една порцеланова статуетка и я разби о пода. Рап изписка ужасен и понечи да побегне, но композиторът ни успокои с жест и вече хладнокръвно каза:
— Въобразяваш си, че е така, защото като всеки простосмъртен си съвършено лишен от слух. Само че аз се боя от Рок…
— Ти? Я не се принизявай, моля те.
— Кой, аз ли се принизявам? Да се принизявам пред теб, значи да се принизявам и пред критиците, разбра ли? Само че аз… Рок е талант. Ала с друго ме плаши той, с друго.
— Е, с какво?
— С нещо необяснимо… Ако щеш, със звездата, под която се е родил.
— Нищо не разбирам.
— Ще ти го обясня другояче тогава. Рок не се влияе от мен, докато аз постоянно изпадам, без да се усетя, под негово влияние.
— Защото си чувствителен, затова.
— Слушай и не ме прекъсвай. Работата не е в моята чувствителност. Рок е сигурен в силите си и винаги се залавя само с неща, за които знае, че ще се справи. А аз нервнича, беснея. Нищо чудно от негова гледна точка да сме на крачка един от друг. Но според мен помежду ни лежат десетки мили.
— Но вашата героична симфония, сенсей…
— Млък! — Крабак присви и без това малките си очи и изгледа с погнуса студента. — Какво разбираш пък ти! А аз познавам отлично Рок. По-добре от всички кучета, дето подвиват опашки пред него.
— Добре, добре, само се успокой, моля те.
— Стига да бих могъл… Нали все за това мечтая… Сигурен съм, че някой, бог знае кой, специално е изпречил на пътя ми Рок, за да ме подиграе. Философът Маг например е съгласен с мен. При все че знае само да седи под шарения си фенер и да се рови в прашасалите си книги.
— От къде на къде?
— Прочети, ако искаш, най-новата му творба „Размисли на идиота“, и ще видиш. — Крабак ми подаде или по-скоро ми подхвърли книгата, скръсти отново ръце и процеди безцеремонно: — Хайде сега довиждане!
Аз и изпадналият вече в пълна меланхолия Рап отново излязохме на улицата. Тук под сянката на бухлатите буки бе както винаги шумно и оживено. Вървяхме известно време смълчани и умислени, но изведнъж се сблъскахме с дългокосия Ток. Той ни съзря, спря се, измъкна от торбестия си корем носна кърпичка и попи потта по челото си.
— Отдавна не сме се виждали, нали?… Отивам у Крабак, у когото също отдавна не съм се отбивал…
Изплаших се да не би между двамата творци на изкуството да избухне свада и криво-ляво обясних с намеци на поета, че днес композиторът не е в особено добро настроение.
— Така ли? Е, тогава си променям намерението. Като го знам какъв е неврастеник, по-добре да не рискувам… Пък и аз от няколко седмици страдам от безсъние.
— Хайде да се поразходим тримата, а?
— А-а, не, предпочитам да се прибера. Оле-ле! — изписка Ток, сграбчи истерично ръката ми и се обля в ледена пот.
— Какво ти става?
— Какво ви е?
— Стори ми се, че от прозореца на оная кола подаде глава една зелена маймуна.
Разтревожих се не на шега и започнах да го убеждавам непременно да се прегледа при Чак. Само че поетът не искаше и да чуе за лекари. Не стига това, ами взе да ни оглежда подозрително и накрая заяви категорично:
— Никога не съм бил анархист! Не забравяйте това!… А сега сбогом. При Чак не отивам за нищо на света, така да знаеш!
Ние стояхме объркани и наблюдавахме как се отдалечава. Ние… Не „ние“, а само аз, защото, без да разбера кога, студентът Рап бе застанал насред улицата и, наведен напред, разглеждаше през широко разтворените си крака неспирния поток от коли и каппи. Ужасих се, че и той полудява, и веднага се спуснах към него.
— Бива ли да си правиш такива шеги? Какво ти става?
Но Рап разтърка очи и отвърна изненадващо спокойно:
— Толкова ми е криво, че рекох да видя как изглежда светът нагоре с краката. Оказа се обаче, че си е все същият.