Рюноске Акутагава
Каппа (14) (Моля да го произнасяте с две „п“)

13

Скочихме и се втурнахме у Ток. Поетът лежеше проснат между саксиите с планински цветя. Дясната му ръка продължаваше да стиска пистолета, а от чинийката на темето му шуртеше кръв. Отпуснала глава на гърдите му, край него ридаеше гръмогласно самката. Аз обгърнах раменете й (вече споменах, че допирът до лепкавата кожа на тези същества ми бе противен), вдигнах я внимателно и попитах:

— Какво се случи? Как стана това?

— Не знам. Не разбрах. Седеше и нещо си пишеше и… неочаквано се гръмна в главата… А-а-а… Ами сега? Какво ще правя аз сега?… Кррррррррррр! Крррррррррр! (Така плачат каппите.)

— Поначало си беше своенравен — обърна се фабрикантът Гер към съдията Беп. Беп не отвърна, а запали една от своите цигари със златен филтър. В същото време Гер, който досега седеше на колене пред поета и оглеждаше раната му, стана, изгледа петимата присъствуващи (един човек и четири каппи) и изрече професионално:

— Мъртъв е. Страдаше от язва и бе склонен към припадъчни състояния на дълбока апатия.

— Ала преди това е писал нещо — извика сякаш в оправдание на поета Маг и грабна един лист от масата.

Всички (с изключение на мен, разбира се) протегнаха шии над широките плещи на философа.

Ти знаеш ли тоз край…

над лаврови гори и свежа златна шир

от синьото небе полъхва свеж зефир —

ти знаеш ли го?

О, приятелю любим,

натам, натам аз искам да вървим!^[1]

— Абсолютно копие на Гьотевата „Миньон“! Какво плагиатство! — усмихна се горчиво Маг. — Самоубил се е, защото се е почувствувал напълно изчерпан творчески.

Вън спря кола. Беше Крабак. Той постоя пред отворената врата, вперил поглед в мъртвото тяло, сетне влезе и изкрещя право в лицето на Маг:

— Това завещанието му ли е?

— Не, последните му стихове.

— Стихове ли? — Косата на Крабак щръкна.

Невъзмутимият както винаги Маг му подаде листа.

Без да удостои с поглед околните, Крабак се зачете жадно. Четеше и препрочиташе и даже не обърна особено внимание на въпросите на философа.

— Какво мислите за смъртта му?

— „Да вървим!“… И аз все някога ще умра… Към „тоз край“…

— Все пак бяхте един от най-добрите му приятели, нали?

— Един от най-добрите му приятели ли? Той нямаше приятели!… Към „тоз край“… За съжаление, Ток, „… над лаврови гори“…

— За съжаление ли?

— „Свежа златна шир“… Ах, какви щастливци сте вие!… „Полъхва свеж зефир“…

Беше ми жал за самката на Ток, която не преставаше да ридае, затова я прегърнах през раменете и я отведох на дивана в дъното. На него седеше две-тригодишно детенце и се смееше. Сложих майката да седне, вдигнах детето и го подрусах. Изведнъж почувствувах, че очите ми се пълнят със сълзи. Това бе първият и последен път, когато плачех в страната на каппите.

— Жалко само за семейството на този пройдоха — подхвърли Гер.

— Такива като него хич и не мислят какво оставят след себе си — добави Беп и запали нова цигара.

Но изведнъж всички се сепнахме от гласа на Крабак. Великият композитор размаха листа и изкрещя напосоки:

— Великолепно! Ще се получи изумителен реквием!

Очичките му блеснаха, той стисна бързешком ръката на философа и изхвръкна навън. Междувременно пред вратата се бе натрупала тълпа от съседи на Ток, които надничаха любопитно. Крабак ги разбута безцеремонно и се метна на колата си. После се чу трясък и колата изчезна зад ъгъла.

— Хайде, разотивайте се! Няма нищо за гледане! — Съдията влезе в ролята на полицай, разпъди любопитните и затвори вратата. Вътре изведнъж стана страшно тихо. Именно в тази тишина ние се заехме да обсъдим погребението. Единствен философът Маг гледаше унесен мъртвото тяло и мислеше за нещо свое. Аз го потупах по рамото:

— За какво мислиш, Маг?

— За живота на каппите.

— Е, и?

— Така или иначе, за да доведем живота си до съвършенство, ние, каппите… — Маг понижи сякаш от смущение глас: — Ние, каппите, трябва да вярваме в силата на нещо извън нас.