Рюноске Акутагава
Каппа (15) (Моля да го произнасяте с две „п“)

14

Думите му ме наведоха на мисълта за религията. Аз съм заклет атеист и никога не съм имал сериозно отношение към подобни неща. Тогава обаче бях все още под впечатление от смъртта на поета Ток и неочаквано се запитах каква религия всъщност изповядват тези същества. Поисках обяснение от студента Рап.

— Сред каппите има и християни, и католици, и мохамедани, и поклонници на огъня. Най-влиятелна е обаче „съвременната религия“, наречена още „религия на живота“. („Религия на живота“ не е може би най-точният превод.) На местен език думата е „Quemoocha“, като „cha“ отговаря приблизително на английското „ism“, а коренът на „quemoo“ е „quemal“, което означава не просто „живея“, а „храня се“, „пия вино“, „съвкупявам се“.

— Сиреч тук също има църкви и храмове, така ли?

— Шегата ви е неуместна, защото Великият храм на „съвременната религия“ е най-грандиозното здание в страната ни. Ще ви заведа да го разгледате, ако проявявате интерес.

И така, един мрачен и задушен следобед студентът ме поведе гордо към Великия храм. Зданието наистина ме смая с размерите си — над десет пъти по-голямо от църквата „Свети Николай“^[1]. На всичко отгоре то съчетава множество най-разнообразни архитектурни стилове. Признавам, че дори малко се ужасих, когато застанах пред него и се загледах във високите кули и кръглите куполи, наподобяващи устремени към небето безчислени антени. Двамата със студента стояхме в преддверието — толкова обширно и високо, че ни караше да се чувствуваме нищожни и дребни — и вдигнали глави, дълго гледахме като замаяни това неописуемо и едва ли не чудовищно архитектурно чудо.

Вътрешността на храма бе също необятна. Между коринтските колони се разхождаха поклонници — също дребни и нищожни като нас.

След малко попаднахме на стар и прегърбен каппа. Рап направи лек поклон и се обърна почтително към него:

— Радвам се да ви видя в добро здраве, ваше преподобие.

И старецът се поклони и също така почтително отвърна:

— А-а, господин Рап! И вие, надявам се… — но се запъна, защото, види се, чак сега забеляза, че клюнът на студента е изгнил. — Така, така… Все пак сте здрав и бодър, виждам. На какво дължа днешното посещение?

— Доведох този господин. Вероятно знаете, че той… — Рап разказа с въодушевление историята ми. Личеше, че се мъчи да ме използува за оправдание, задето отдавна не е стъпвал в храма.

— Та исках да ви помоля за добрината да му покажете храма.

Великодушно усмихнат, старецът ми се поклони и посочи кротко олтара в предната част на необятната зала.

— С удоволствие ще ви покажа всичко. Дано само успея да задоволя достойно височайшия ви интерес. Ние, последователите на тази вяра, се прекланяме пред „дървото на живота“, което е в самия олтар, ето тук… То, както виждате, е отрупано със златни и зелени плодове. Златните са „плодовете на живота“, а зелените — „плодовете на злото“…

Слушах и с всяка измината минута ме налягаше скука, защото в любезните обяснения на свещеника прозираше стара и вече позната до болка алегория. Преструвах се обаче, че слушам с огромен интерес и все току се оглеждах скришом наоколо.

Коринтски колони, готически сводове, мавритански мозаечни подове, модернистични молитвени пейки… Всичко това се съчетаваше в необикновена хармония и създаваше особена, бих рекъл, варварска красота. Най-силно впечатление обаче правеха мраморните бюстове в нишите от двете страни на олтара. Имах чувството, че вече съм ги виждал някъде, в което, както се оказа, нямаше нищо странно. Прегърбеният презвитер свърши обясненията за „дървото на живота“, поведе ни към нишите вдясно и посочи първия бюст:

— Този тук е един от нашите светци — Стриндберг, който се обявявал против всичко на света. Разправят, че след тежки и продължителни страдания намерил утеха във философията на Сведенборг, но в действителност не е така. И Стриндберг като нас, каппите, изповядвал „религията на живота“… Всъщност нищо друго не му оставало. Да вземем например неговите „Легенди“. В тях той сам признава, че е правил опит да се самоубие.

Тези думи ме натъжиха и аз обърнах очи към съседната ниша. В нея стоеше бюстът на немец с буйни мустаци.

— Това пък е Ницше — поетът на Заратустра; апостолът Ницше, потърсил спасение в свръхчовека, когото сам създал. Само че не успял да се спаси и полудял. При все че ако не беше полудял, едва ли щеше да е светец… — Старецът помълча и пристъпи към третата ниша: — Следващият наш светец е Толстой. Този апостол се е измъчвал по-страшно от останалите, защото бил потомствен аристократ и се ужасявал от мисълта, че любопитното простолюдие може да разбере страданията му. Толстой цял живот правел огромни усилия над себе си да повярва в Христос, ала напразно. Дори публично заявявал, че вярва. Но на стари години почувствувал, че няма сили да остане злочест лъжец. Всеизвестен факт е, че се ужасявал от гредите в кабинета си. Но не се самоубил. Доказва го това, че станал светец.

В четвъртата ниша стоеше бюстът на японец. Вгледах се в лика му и ми стана някак мило.

— Този е Куникида Доппо^[2], японският поет, прозрял до дъно душата на загиналия под колелата на влака работник. Но повече обяснения не са ви нужни, струва ми се. Да продължим по-нататък.

— Ами че това е Вагнер!

— Да, бунтарят Вагнер, който бил приятел на монарха. На преклонна възраст Вагнер дори се молел преди хранене. И все пак изповядвал по-скоро „религията на живота“, отколкото християнството. От писмата, намерени след смъртта му, става ясно, че земните страдания са внушавали често и на този апостол мисълта за смъртта.

Бяхме вече пред шестата ниша.

— А този тук — приятел на апостола Стриндберг, е френският художник, който зарязал многодетната си жена и се оженил за тринадесет — четиринадесетгодишна хаитянка. В широките му вени течала кръвта на моряк. Забелязвате, предполагам, че са разядени от отрова. А колкото до бюста в следващата ниша… Само че вие май се изморихте. Елате с мен.

Действително се чувствувах уморен. Двамата с Рап последвахме стареца по един изпълнен с аромата на благовония коридор и влязохме в тясна стая. В ъгъла се възправяше черна статуя на Венера с грозд в нозете. Очаквах да попадна в скромна монашеска килия и останах доста удивен от обстановката. Старецът, изглежда, разбра недоумението ми, защото, преди да ми предложи стол, изрече съчувствено:

— Не забравяйте, млади човече, че религията ни е „религия на живота“. Нашият бог… „дървото на живота“ повелява: „Живей охолно!“… Показахте ли на господина свещеното ни писание, Рап?

— Не… — измънка Рап, почеса се по темето и си призна откровено: — И аз всъщност почти не съм го чел.

Но старецът продължи с все същата блага усмивка:

— Затова ви е още трудно да разберете всичко. И така, нашият бог създал света само за един ден. (Макар и дърво, за „дървото на живота“ няма нищо невъзможно.) После сътворил самката. Но след време самотата й омръзнала и тя помолила бог за другар. Бог се проникнал от мъката й и сътворил самеца от нейния мозък. И благословил бог първата двойка, и им казал: „Яжте, множете се и живейте охолно!“…

Думите му ми напомниха за поета Ток. И той, нещастникът, беше атеист като мен. Но аз не съм каппа и нямах представа за „религията на живота“, а Ток се бе родил и израсъл в тази страна и непременно е знаел за „дървото на живота“. И все пак бе останал равнодушен към това учение. Стана ми истински жал за него, затова не се сдържах, прекъснах стареца и го попитах какво мисли за Ток.

— А-а, онзи поет ли? Той бе за окайване. — Старият свещеник въздъхна дълбоко. — Съдбата ни е в ръцете на вярата, обстоятелствата и случайността. (Към тях вие, хората, прибавяте и наследствеността.) За нещастие, на него му липсваше вярата…

— Сигурно ви е завиждал. Лично аз също ви завиждам. Рап, да речем, е още млад…

— Може би щях да съм оптимист, ако не ми беше окапал клюнът…

Старият свещеник отново въздъхна дълбоко. Очите му се наляха със сълзи и той се втренчи в черната Венера.

— Да си призная… Това е моята съкровена тайна, затова ви моля с никого да не споделяте… И аз не съм достоен за нашия бог, но молитвите ми все някога…

Така и не успя да довърши, защото вратата се отвори рязко, в стаята се втурна огромна самка и се нахвърли върху него. Ние, разбира се, се опитахме да я спрем, но след миг старецът вече лежеше проснат на земята, а огромната самка крещеше неистово:

— Подъл старик! Днес пак си ми отмъкнал пари от портмонето, за да се натряскаш, нали?

След десетина минути двамата с Рап вече се спускахме вихрено по стълбите на Великия храм.

— Ето значи защо и свещеникът не вярва в „дървото на живота“ — обади се Рап.

Но аз продължих мълчаливо и вместо отговор обърнах още веднъж очи към грандиозната сграда. Високите й кули и кръгли куполи стърчаха в мътното облачно небе. Храмът навяваше ужас като мираж над пустиня…