Рюноске Акутагава
Каппа (2) (Моля да го произнасяте с две „п“)

1

Беше през лятото. Преди три години. Като всеки турист аз метнах раницата на гръб и поех от минералните бани Камикочи нагоре по планината Хотакаяма. Както знаете, единственият път към върха върви по течението на Адзусагава. Аз, разбира се, бях вече изкачвал не само Хотакаяма, а и Яригатаке, тъй че тръгнах сам, без водач по потъналата в утринна мъгла долина на река Адзусагава… Времето летеше, а мъглата не само че не се разсейваше, но като че все повече се сгъстяваше. След час катерене се замислих дали да не се върна обратно в Камикочи. Ала и да се върнех, все едно, щях да се окажа принуден да изчакам, докато се вдигне мъглата, която с всяка измината минута ставаше все по-гъста. „Така и така съм тръгнал, ами я по-добре да продължа“, рекох си и се запровирах през бамбука, като се стараех да вървя колкото се може по-близо до брега.

Движех се почти като слепец в непрогледната мъгла. Вярно, че от време на време пред погледа ми изникваха я дебелият ствол на бук, я зелените клони на бяла ела или на сантиметри от очите ми изскачаше внезапно муцуната на кон или крава, които пасяха край реката, но след миг всичко изчезваше като видение в гъстата мъгла. Междувременно краката ми отмаляха, а стомахът ми закъркори от глад… На всичко отгоре туристическият костюм и вълненото наметало подгизнаха от влагата и натежаха неимоверно. В края на краищата аз се предадох и налучквайки пътя по плисъка на водата върху скалите, слязох към реката.

Разположих се на един камък досами водата и започнах да си приготвям обяд — отворих консерва, събрах сухи съчки и накладох огън… Това ми отне десетина минути. Свърших приготовленията, а когато вдигнах глава, забелязах, че отвратителната мъгла започва постепенно да изтънява. Дояждах парче хляб и погледнах часовника си — минаваше един и двадесет. Смая ме обаче друго — върху стъклото на циферблата се мерна отражението на нечия страховита физиономия. Обърнах се стреснат назад и… Тогава за пръв път видях истински каппа. Стоеше на камъка зад мен — съвършено подобие на странните същества от рисунките, и ме зяпаше любопитно. Бе обвил с една ръка белия ствол на брезата, а с другата си пазеше сянка на очите.

Бях като парализиран от удивление и известно време не помръднах. Необикновеното създание също изглеждаше съвсем смаяно, защото стоеше вкаменено и сякаш неживо с ръка над очите. След малко дойдох на себе си, скочих и се хвърлих към него, но в същия миг и той хукна да бяга. Или поне така ми се стори. Каппата направи светкавично движение напред и внезапно изчезна, като че потъна вдън земя. Още по-изненадан, аз започнах да го търся из бамбука наоколо и след малко го съзрях на някакви си два-три метра пред мен — наблюдаваше ме през рамо, приведен и готов да побегне. Всъщност в позата му нямаше нищо странно. Порази ме друго — цветът на кожата. Бях готов да се закълна, че там, на скалата, чудноватото същество беше от главата до петите сиво. Затова пък сега цялото зеленееше. „Ах, ти, кучи сине!“, изревах колкото ми глас държи и отново го погнах. Каппата, разбира се, побягна. Така около половин час го преследвах като обезумял през бамбука и камънаците.

Трябва да знаете, че каппите не отстъпват по бързина на нито една маймуна, тъй че докато тичах като побъркан след онзи екземпляр, на няколко пъти го изпусках от погледа си. На всичко отгоре често се подхлъзвах на камъните и падах. Но ето че каппата дотича до белия ствол на някакъв конски кестен и точно там един бик му препречи за щастие пътя. А и бикът не беше какъв да е, а с огромни дебели рога и кървясали очи. Каппата изпищя ужасен и изчезна с кълбо напред във високия бамбук встрани. А аз… Аз реших, че той ми е вече в ръцете, и се метнах подире му. Но в бамбука, изглежда, зееше неподозирана яма, защото едва успях да докосна хлъзгавия гръб на водния дух, и мигом полетях с главата надолу в непрогледен мрак.

Когато сме на косъм от опасността, ние, хората, винаги се сещаме за най-невероятни неща. Така и аз, изтръпнал от ужас, изведнъж си спомних, че недалеч от минералните бани Камикочи има мост Каппабаши — Моста на каппите. После… Не си спомням какво стана после. Пред очите ми като че блесна светкавица и аз загубих съзнание.