Рюноске Акутагава
Каппа (17) (Моля да го произнасяте с две „п“)

16

Откакто прочетох статията, започнах да изпадам в меланхолия. Не ми се живееше повече в тази страна и взех да се замислям как да се върна в света на хората. Само че колкото и да търсех, все не можех да открия дупката, през която бях попаднал тук. Междувременно рибарят Баг ми спомена веднъж, че извън града живеел в самота някакъв старец, който по цели дни четял и свирел на флейта. Сетих се за него и се обнадеждих, че може би той знае пътя към хората. Реших да не отлагам и веднага да го посетя. Какво обаче беше удивлението ми, когато в колибката вместо побелял старец заварих каппа на не повече от дванадесет-тринадесет години с още мека чинийка на главата. Той си свиреше тихичко на флейта. Помислих, че съм сбъркал къщата, но преди да си тръгна назовах за всеки случай името, което знаех от Баг. Оказа се, че съм попаднал, където трябва и че това е въпросният старец.

— Но вие сте още съвсем дете!…

— Нима не знаете историята ми? Съдбата повели да изляза от утробата на майка си беловлас старец. После започнах с всеки изминат ден да се подмладявам и ето че съм вече момче. Родих се на около шестдесет години, тъй че ако направим сметка, ще излезе, че сега съм на сто и петдесет — шестдесет.

Огледах малкия дом. Може би си внушавах, но ми се стори, че сред простичките предмети и вещи се разлива светло щастие.

— Изглежда, сте най-щастливият каппа?

— Не знам, може би. На младини бях старец, а на стари години съм младеж. Нито се съсухрих от ненаситна жажда като другите старци, нито се удавих в разврат като останалите млади и ако не щастлив, досега животът ми бе поне спокоен.

— Да-а, навярно действително е бил спокоен.

— Но само това — животът ти да е спокоен, не стига, млади човече. Трябва да добавя, че винаги съм бил физически здрав и с достатъчно средства, за да се прехраня. И все пак най-голямото ми щастие е, че съм се родил старец.

Поприказвахме известно време. Стана дума и за поета Ток, който се самоуби, и за Гер, който викаше ежедневно в дома си доктор Чак, за да го преглежда. Забелязах обаче, че на стареца не му е интересно да говори за тора, и попитах:

— Изглежда, че за разлика от всички каппи не сте тъй силно привързан към живота, така ли е?

Старецът отвърна тихо, без да сваля очи от лицето ми:

— И аз като другите излязох от утробата на майка си едва след като баща ми ме попита искам ли да се появя на бял свят.

— А аз пък попаднах случайно в тази страна. И затова ви моля да ме научите как да си ида оттук.

— Има само един път.

— Кой е той?

— Пътят, по който сте дошли при нас.

Изведнъж косата ми настръхна от ужас.

— Но за жалост все не мога да го намеря.

Ясните очи на стареца продължиха да ме наблюдават втренчено. После той стана, отиде в ъгъла на колибката и дръпна една висяща от тавана връв. Изведнъж там зейна кръгъл прозорец, който не бях забелязал дотогава. А високо горе над елите и кипарисите се показа ясното и необятно синьо небе. В тази безбрежна синева видях да се извисява като острието на огромна стрела връх Яригатаке. Аз дори подскочих от радост като дете при вида на самолет.

— Ето откъде можете да се измъкнете, млади човече — изрече старецът и посочи дългата връв. Едва сега проумях, че това всъщност е въжена стълба.

— Тогава тръгвам с вашата благословия.

— Хубаво е да размислите преди това, че после да не се разкайвате.

— Не, няма да се разкайвам — отвърнах вече от стълбата.

Долу, далеч под краката ми, се виждаше чинийката върху главата на стареца.