Рюноске Акутагава
Каппа (10) (Моля да го произнасяте с две „п“)

9

Но независимо от всичко собственикът на стъкларските заводи Гер беше много симпатичен каппа. Той често ме водеше в своя клуб, където прекарвах наистина приятни вечери, тъй като там бе далеч по-уютно, отколкото в клуба на свръхкаппите. Това, първо, и, второ — макар и не чак толкова задълбочени и проникновени като с философа Маг, разговорите с Гер ми откриваха нов и необятен свят. Обикновено той бъркаше кафето си с лъжичка от чисто злато и говореше с видимо удоволствие за какво ли не.

Една мъглива вечер седяхме в клуба сред саксии с нацъфтели зимни рози и аз слушах Гер. Много добре си спомням, че разговаряхме в отделна стая в стил „сецесион“ — бели, прорязани със златни нишки мебели и прочее. Гер се усмихваше по-самодоволно от всякога и говореше за правителствения кабинет на поелата неотдавна държавното ръководство партия „Куаракс“. „Куаракс“ всъщност е междуметие и не носи определен смисъл, тъй че освен като „ей“ другояче не би могло да се преведе. Но така или иначе, партията издигаше лозунга „В интерес на всички каппи“.

— „Куаракс“ е в ръцете на известния политик Роппе. Бисмарк, знаете, е казал навремето: „Честността е най-добрата дипломация“, но Роппе издигна честността и в принцип на вътрешната политика…

— Само че речите му…

— Оставете ме да се доизкажа. Речите му са, разбира се, от край до край чиста лъжа. Но след като всеки го знае, то те са все едно кристална истина и само предубедени като вас, драги, са в състояние да ги нарекат с истинското им име. За разлика от хората ние каппите… Но да оставим това. Та думата ми е за Роппе. И така, Роппе държи в ръцете си юздите на партията „Куаракс“, но самият той от своя страна е в ръцете на президента на вестник „Пу-фу“ Куикуи. („Пу-фу“ е също безсмислено междуметие, което преко сили бих превел като „ох“.) Над самия Куикуи пък властвува не друг, а този, който седи пред вас, сиреч Гер.

— Само че… Извинете, ако не съм разбрал добре, но нима вестник „Пу-фу“ не защитава интересите на работническата класа? Излиза, че щом собственикът му е в ръцете ви, то…

— Да, вярно, че журналистите му защищават интересите на работническата класа, но така или иначе те са във властта на Куикуи. А той пък не би могъл да просъществува и ден без подкрепата на небезизвестния ви Гер.

Фабрикантът продължаваше да се подсмихва и да си играе със своята златна лъжичка, а аз го гледах и изпитвах не толкова неприязън към него, колкото съжаление към списващите въпросния вестник журналисти. Гер, изглежда, подразбра чувствата ми, защото изпъчи огромното си шкембе и каза:

— Само че не всички журналисти от „Пу-фу“ са загрижени за интересите на работниците, защото ние, каппите, мислим първо за себе си и после за другите… Ала работата се усложнява от една подробност. Тя е, че и аз, Гер, не съм абсолютен господар на себе си. И кой, мислите, е моят властелин? Жена ми, драги. Очарователната госпожа Гер. — При тези думи собственикът на стъкларските заводи се изсмя гръмогласно.

— Тогава сте истински щастлив.

— Във всеки случай напълно доволен. При все че мога да го споделя открито само с вас, защото не сте каппа.

— И така, ако направим равносметка, излиза, че кабинетът „Куоракс“ се управлява от госпожа Гер.

— Да, да речем… Може и така да се формулира… Всъщност и войната преди седем години избухна по вина на една самка.

— Война ли? Нима и тук са избухвали войни?

— И още как. А и в бъдеще навярно ще избухват. Поне докато имаме съседи…

Тогава за пръв път узнах, че страната на каппите не е единствена по рода си. По думите на Гер каппите открай време имат потенциален враг в лицето на видрите, чието въоръжение и военна подготовка не отстъпват по нищо на собствените им. Разговорът за въоръжените конфликти между двете страни ме заинтригува дълбоко, още повече че този факт очевидно не е бил известен нито на автора на „Суйко-коряку“, нито на господин Янагита Кунио^[1] — автора на „Сборник с предания и легенди от Ямашина“.

— Преди войната ние, естествено, се дебнехме и изучавахме взаимно, защото и едните, и другите живеем в непрестанен страх. Та в такава обстановка някакъв временно пребиваващ в страната ни видра отишъл на гости у едно семейство. Междувременно жената крояла планове да убие мъжа си, от една страна, защото бил непоносим развратник, а, от друга, защото животът му бил застрахован — факт, който може би твърде силно изкушавал въпросната самка.

— Познавахте ли семейството?

— Да… Всъщност не. Познавам само мъжа. Жена ми, пък и не само тя, твърди, че е истинско чудовище, но според мен той е просто луд, обсебен от неизлечима мания за преследване мъжкар, който живее в постоянен страх, че го гонят самки… Та както и да е, жена му сипала цианкалий в какаото, но по погрешка ли, кой знае, не домакинът, а гостът изпил какаото и, разбира се, веднага умрял. След което вече…

— Избухнал самият военен конфликт ли?

— Да, понеже на всичко отгоре видрата бил, за беда, носител на ордени и медали.

— А кой все пак победи?

— Ние, разбира се. С цената на героичната смърт на три милиона шестстотин деветдесет и пет хиляди каппи, което впрочем е нищожна загуба в сравнение с тази на врага. Де що има кожа из страната, всичко е от видри. Освен с производство на стъкло по време на войната аз бях ангажиран и с доставки за фронта на каменовъглен шлак.

— А за какво се използуваше този шлак?

— Как за какво? За храна, естествено. Изгладнеем ли, ние, каппите, сме в състояние да ядем каквото ни падне.

— Само че… Не се обиждайте, моля ви, но за войниците по бойните полета… В нашата страна подобно деяние би предизвикало скандал.

— Същото е и тук, драги. Но кой ще се наеме да ме съди, щом сам признавам постъпката си за непочтена? Известно ли ви е какво казва философът Маг? „Обяви на всеослушание злините си, и те ще изчезнат от само себе си…“ Ето какво казва той. Не забравяйте също така, че освен от стремеж за печалби аз бях обладан и от горещ патриотизъм.

Точно в този миг при нас влезе келнер, поклони се вежливо на Гер и изрече напевно:

— До вашата къща, господине, избухнал пожар.

— По… Пожар ли? — скочи ужасен Гер.

Аз, разбира се, също скочих.

— Но вече са го изгасили — добави съвършено спокойно келнерът и си тръгна.

Гер го изпроводи с някаква смесица от смях и плач.

Погледнах собственика на стъкларските заводи и изведнъж осъзнах, че всъщност отдавна го ненавиждам. Само че в този момент Гер не бе всемогъщ капиталист, а един най-обикновен каппа, тъй че неволно откъснах зимна роза от близката саксия и му я подадох.

— Макар, както казват, пожарът да е вече изгасен, мога да си представя какъв ужас е изживяла съпругата ви. Отнесете й тази роза и побързайте да я успокоите.

— Благодаря ви.

Гер ми стисна ръката. После неочаквано се ухили и прошепна:

— Съседната къща, драги, е също моя и скоро ще получа значи застраховчица.

И досега пред очите ми е усмивката му… онази негова усмивка, която тогава не можех нито да мразя, нито да презирам.