Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (7)

II. Идея на Фуше

Към края на месец брюмер, една сутрин, когато Юло бе извел на учение полубригадата, вече напълно установена в Майен, куриерът от Алансон му подаде депеши; Юло започна да ги чете и по лицето му се изписа явно неудоволствие.

— В поход! — сърдито извика той, като сгъна депешите и ги набута в дъното на шапката си. — Две роти ще тръгнат с мен за Мортан. Шуаните са там. Вие също ще дойдете с мен — каза той на Жерар и Мерл. — Но да стана царедворец, ако разбирам бъкел от тези депеши. Може и да съм оглупял! Все едно. Да вървим! Няма време за губене.

— А що за дивеч имаше в тази ловджийска чанта, командире? — запита Мерл, като с носа на ботуша си показа министерския плик.

— Гръм да ги убие! Нищо особено. Отново тревоги!

Когато командирът подхвърляше тази войнишка ругатня, която ние предаваме в смекчен вид, тя всякога възвестяваше буря. Нейните различни интонации представляваха за полубригадата нещо като градуси в термометъра на командирското търпение и откритият нрав на стария воин даваше възможност да се ориентират в тази скала така лесно, че и най-изпадналият барабанчик я знаеше наизуст, така както и всички разновидности на присъщата му гримаса, когато свиваше дясната си буза и примигваше с очи. Но този път в тона, с който произнесе тия думи, се прокрадваше глух гняв и двамата му приятели млъкнаха и наостриха уши. Дори следите от шарка по смуглото, войнствено лице на командира сякаш станаха по-дълбоки и то потъмня. Гъстият кичур коса, събрана на плитка, се свлече по еполетите, когато той нахлузи триъгълната си шапка, и с такава ярост бе отхвърлен назад, че плитката се разплете. Мустаците му настръхнаха, той стисна юмруци и като скръсти здраво ръце на гърдите си, дълго стоя неподвижен, докато накрая Жерар се осмели да го запита:

— Веднага ли тръгваме?

— Да, ако патрондашите са пълни — измърмори Юло.

— Пълни са.

— Пушки на рамо! Ходом марш! — изкомандува Жерар по знак на началника си.

И барабанчиците изтичаха пред двете роти, посочени от Жерар. Забиха барабани. Потънал в размисъл, командирът като че се сепна и излезе от града с двамата свои приятели, без дума да размени с тях. Мерл и Жерар мълчаливо се споглеждаха, сякаш се питаха един друг: „Дълго ли още ще ни се сърди?“ Пътем двамата скришно го наблюдаваха, но той не им обръщаше внимание и мърмореше нещо през зъби. На няколко пъти до слуха на войниците достигнаха ругатни, но никой не смееше да произнесе нито дума, тъй като в сериозни случаи всички умееха да пазят строга дисциплина, обичайна за войниците, воювали някога в Италия под командуването на Бонапарт. Повечето от тях, както и самият Юло, принадлежаха към остатъците от знаменитите батальони, пуснати от Майнц при капитулацията на крепостта, при условие да не се сражават на границите и наричани в армията „майнци“. Трудно можеше да се срещнат войници и командири, които така добре да се разбират един друг, както тези майнци.