Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (10)

Девета глава

Скоро вратата се отвори, младият моряк влезе в стаята с госпожица Дьо Верньой и със самодоволна галантност я поведе към масата. Изтеклият час не беше минал на вятъра. Подпомогната от Франсин, госпожица Дьо Верньой бе облякла пътническа дреха, може би по-предизвикателна от бална рокля. В нейната простота се криеше онази особена прелест, дължаща се на голямото изкуство, с което жената, достатъчно красива, за да пренебрегва пищните украшения, умее да придаде второстепенно значение на своя тоалет. Зелената рокля с красива кройка и обшитото с гайтани елече очертаваха и изтъкваха нейните форми, което не бе съвсем благопристойно за млада девойка, но хубаво открояваха гъвкавото й тяло, изящния й бюст и грациозните й движения. Тя влезе мило усмихната, нещо напълно естествено за жена, която може да покаже румени устни, равен низ на бели, прозрачни като фарфор зъби и две трапчинки на страните, свежи като на бебе. Тя сне шапката си, скрила почти напълно лицето й от погледите на младия моряк, и сега нищо не й пречеше да пусне в ход множеството дребни и на вид невинни уловки, с които жената умее да показва красотата си и да извиква възхищение. Някаква хармония между тоалета и маниерите й я подмладяваше дотолкова, че госпожа Дьо Гуа не се решаваше да й даде и двайсет години. Кокетният й вид ясно говореше за желание да се понрави и това вдъхна надежди на младия моряк; но госпожица Дьо Верньой дори не го погледна, поблагодари му с леко кимване на глава и със закачливо нехайство се оттегли настрана, което го обезсърчи. Подобна сдържаност чуждите хора не можеха да вземат ни за благоразумие, ни за кокетство, тя по-скоро издаваше равнодушие — естествено или престорено. Младата пътничка придаде на лицето си непроницаемо-наивно изражение. Тя не проявяваше никакво стремление да покорява сърца, но самата природа я бе надарила с мили, очарователни маниери, които вече бяха пленили младия моряк. Ето защо той с досада се върна на мястото си.

Госпожица Дьо Верньой улови Франсин за ръка и като се обърна към госпожа Дьо Гуа, учтиво запита:

— Госпожо, ще бъдете ли така добра да разрешите тази девойка да се храни с нас. Аз имам в нейно лице по-скоро приятелка, отколкото прислужница. В тези бурни времена предаността се заплаща само със сърцето… впрочем това е всичко, което ни остава.

Госпожа Дьо Гуа отвърна на тая последна фраза, произнесена тихо, с лек, церемониален поклон, показващ неудоволствието й от среща с такава красива жена, а после се обърна към сина си и му пошепна:

— Охо! „Бурни времена, преданост, госпожа, прислужничка“… Ясно, това не е госпожица Дьо Верньой, а момиче, изпратено от Фуше.

Всички вече се готвеха да седнат около масата, но тук госпожица Дьо Верньой забеляза Корантен, който не преставаше да се взира внимателно в двамата непознати и ги тревожеше с втренчените си погледи.

— Гражданино — каза тя на Корантен, — ти, разбира се, си достатъчно добре възпитан, за да не вървиш по петите ми. Когато изпрати моите родители на ешафода, Републиката и не помисли да ми даде такъв великодушен опекун. Ако от нечувана рицарска любезност ме съпровождаш против волята ми (тук тя въздъхна), аз все пак не мога да допусна твоето покровителство и грижите, с които така щедро ме обграждаш, да те притесняват. Тук аз съм в безопасност, спокойно можеш да ме оставиш.

И тя му хвърли остър и презрителен поглед. Корантен разбра и като пропъди усмивката, която предателски надничаше в ъглите на хитрата му уста, почтително се поклони.

— Гражданко — каза той, — всякога ще считам за чест да ти се покорявам. Красотата е единствената кралица, на която републиканецът с удоволствие служи.

Когато госпожица Дьо Верньой видя, че Корантен излиза, очите й светнаха от такава простодушна радост и тя с такава красноречива и щастлива усмивка погледна Франсин, че госпожа Дьо Гуа, която от ревност бе станала предпазлива, почти бе готова да отхвърли всички подозрения, извикани у нея от безупречната красота на госпожица Дьо Верньой.

— Може би тя действително е госпожица Дьо Верньой — пошепна госпожа Дьо Гуа на сина си.

— А конвоят? — отвърна младият човек, когото огорчението бе направило благоразумен. — Каква е тя — пленница или покровителствувана? Поддръжница или враг на правителството?

Госпожа Дьо Гуа примигна с очи, сякаш искаше да каже, че ще разкрие тази тайна. С излизането обаче на Корантен подозренията на моряка като че се разсеяха и неговото лице загуби суровото си изражение; но погледите, които той хвърляше на госпожица Дьо Верньой, говореха за несдържана любов към жените въобще, а не за почтителната пламенност на зараждащото се чувство. Девойката стана от това още по-предпазлива и продължи да разговаря любезно само с госпожа Дьо Гуа. Недоволен от себе си, младият човек се опита да скрие горчивото си разочарование и да се покаже равнодушен. Госпожица Дьо Верньой като че не забелязваше играта му и се държеше просто и сдържано, без свян и без превзетост.

И тъй, тази среща на хора, които явно не бяха белязани от съдбата да се свържат чрез тясно приятелство, не събуди в никого от тях големи симпатии. Отначало дори цареше някаква неловкост, някаква стеснителност, които разрушиха всички удоволствия, очаквани допреди минута само от госпожица Дьо Верньой и от младия моряк. Но жените проявяват в обществото такъв изумителен такт и познаване на условностите, тях така ги сближава съкровеното взаимно разбиране или горещата жажда за вълнения, че в подобни случаи те всякога умеят да строшат леда. Преизпълнени като че ли от една и съща мисъл, двете прекрасни събеседнички внезапно започнаха да се шегуват невинно със своя единствен кавалер, като се надпреварваха да го отрупват с мили насмешки, внимание и грижи; такова единодушие им предоставяше свобода. Поглед или дума, които придобиват дълбок смисъл, когато са случайно изтръгнати в минута на смущение, сега губеха значение. Накъсо казано, след половин час двете жени, дълбоко в себе си ненавиждащи се вече една друга, изглеждаха най-добри приятелки на света. Младият моряк си даде сметка, че безгрижното лекомислие на госпожица Дьо Верньой извикваше в него такова неудоволствие, каквото и предишната й сдържаност. Той скриваше зле затаения си гняв и съжаляваше, че се бе съгласил да се хранят заедно.

— Мадам — каза госпожица Дьо Верньой, като се обърна към госпожа Дьо Гуа, — вашият син всякога ли е толкова печален както сега?

— Госпожице — намеси се той, — аз се питам: защо съдбата изпраща щастие, което миг след това изчезва? Тайната на моята скръб е в твърде голямата наслада.

— Ах, какви мадригали! — със смях подхвана госпожица Дьо Верньой. — Те повече подхождат на царедворец, нежели на питомец на морско-техническо училище.

— Госпожице, моят син изрази напълно естествена, мисъл — каза госпожа Дьо Гуа, която имаше свои основания да подчертае това.

— Но усмихнете се тогава — продължи госпожица Дьо Верньой, като сама се усмихна на младия човек. — Интересно, какво правите, когато трябва да се плаче, ако така ви опечалява това, което пожелахте да наречете щастие?

Тази усмивка и предизвикателният поглед, разрушили хармонията на престорено-наивния неин облик, възвърнаха донякъде надеждите на младия моряк. Но подчинявайки се на женската природа, която всякога и във всичко тласка жената да губи мярка, тоест да прави прекалено много или прекалено малко, госпожица Дьо Верньой ту като че искаше да завладее този юноша и го даряваше с поглед, блестящ от щедри обещания, ту в отговор на галантната му фраза го обливаше със студенината на някаква строга скромност — обичайна маска, под която жените крият истинските си чувства. И само в едно-единствено мигновение, когато и двамата мислеха, че очите на другия са сведени, те с поглед споделиха мислите си, но веднага побързаха да угасят сиянието на този поглед, който озари сърцата им и ги потресе. И повече не се осмелиха да се погледнат, срамувайки се, че с един поглед си бяха казали толкова много. В желанието си да измами надеждите на непознатия, госпожица Дьо Верньой се затвори в хладната си учтивост и си даде вид, че с нетърпение очаква края на закуската.

— Госпожице, вие трябва много да сте страдали в затвора? — запита госпожа Дьо Гуа.

— Да, госпожо, но на мен ми се струва, че и сега съм там.

— А за какво е предназначен вашият конвой: да ви пази или да ви наблюдава? Държи ли на вас Републиката, или ни подозира?

Госпожица Дьо Верньой инстинктивно разбра, че госпожа Дьо Гуа е твърде малко разположена към нея и се възмути от въпросите й.

— Мадам — отвърна тя, — аз сама не зная добре какъв е сега характерът на моите отношения с Републиката.

— Вие може би я карате да трепери? — с ирония подхвърли младият човек.

— Защо да се отнасяме така нескромно към тайните на госпожица Дьо Верньой — промълви госпожа Дьо Гуа.

— О, мадам, какво любопитно може да има в тайните на младо момиче, което до днес е познавало в живота само нещастия?

— Но — отвърна госпожа Дьо Гуа в желанието си да възобнови разговора, който можеше да доведе до онова, което тя желаеше да научи, — първият консул като че ли има прекрасни намерения. Казват, че се готви да преустанови действието на законите против емигрантите.

— Това е вярно, госпожо — отвърна госпожица Дьо Верньой може би твърде разгорещено. — Но защо тогава подстрекаваме Вандея и Бретан? Защо разпалваме пожари във Франция?

От този великодушен, неволен повик, чрез който сякаш сама се укоряваше, морякът изтръпна. Той много внимателно погледна госпожица Дьо Верньой, но в лицето й не можа да прочете ни любов, ни омраза: то оставаше непроницаемо, непроменило дори цвета на тънката си кожа. Непреодолимо любопитство внезапно го притегли към това странно същество, към което вече го влечаха бурни желания.

— Но кажете, госпожо — попита госпожица Дьо Верньой след кратка пауза, — за Майен ли пътувате?

— Да, госпожице — отвърна младият човек и въпросително я погледна.

— Е, добре, госпожо — продължи госпожица Дьо Верньой, — щом вашият син служи на Републиката…

Тя произнесе тези думи с външно безразличие, но хвърли и на двамата непознати един от ония бегли погледи, които са присъщи само на жени и дипломати.

— Вие трябва да се пазите от шуани — продължи тя — и не би следвало да пренебрегвате конвоя. Ние сме вече почти спътници, нека тръгнем заедно за Майен.

Майка и син мълчаха, видимо съветвайки се един друг с погледи.

— Госпожице — отвърна младият човек, — не зная, може би това не е много благоразумно от моя страна, но ви признавам, че извънредно важни интереси изискват нашето присъствие тази нощ в околностите на Фужер, а ние още не сме намерили начин да тръгнем оттук. Жените по природа са така великодушни, че бих се срамувал, ако не ви се доверя. Но преди да се предоставим на вашите ръце, ние все пак трябва да знаем ще излезем ли от тях живи и невредими. Коя сте вие? Повелителка или робиня на вашия републикански конвой? Извинете откровеността на моряка, но във вашето положение аз намирам нещо неестествено.

— Живеем в такова време, господине, когато нищо от това, което ни обкръжава, не е естествено. Повярвайте, напълно спокойно можете да приемете моето предложение. А главно — добави тя, като подчертаваше думите си, — не се опасявайте от каквото и да било предателство: предложението е направено без умисъл от жена, чужда на всякакви политически страсти.

— Вашето пътуване няма да бъде лишено от опасности — забеляза той и с лукав поглед придаде тънък смисъл на този банален отговор.

— От какво още се боите? — с подигравателна усмивка запита тя. — Не виждам опасност за никого…

„Нима така говори същата тази жена, която с поглед като че споделяше желанията ми? — питаше се младият човек. — И какъв тон! Тя сигурно ми готви клопка.“

В тази минута като мрачно предупреждение се разнесе пронизителният писък на сова, и то така близо, сякаш беше кацнала на комина.

— Какво е това? — сепна се госпожица Дьо Верньой. — Лош знак! Нашето пътуване не започва щастливо. Но защо тази сова крещи посред бял ден? — запита тя учудена.

— Случва се понякога — хладно отвърна младият човек. — Госпожице — каза той, като помълча, — може би ние ще ви донесем нещастие, нали това си помислихте сега? Не, няма да тръгнем с вас.

Тези думи бяха казани с голямо спокойствие и сдържаност. Госпожица Дьо Верньой с учудване го погледна.

— Господине, аз съм далеч от желанието да ви принуждавам — каза тя с чисто аристократична надменност. — Нека запазим тази нищожна частица свобода, която Републиката ни остави. Ако вашата майка пътуваше сама, аз, разбира се, бих настоявала…

В коридора се раздадоха тежки стъпки на военен и скоро на вратата се показа намръщеното лице на Юло.

— Елате тук, полковнико — каза с усмивка госпожица Дьо Верньой и показа с ръка стола до себе си. — Елате да се занимаем с държавни въпроси, щом това е необходимо. Че усмихнете се де! Какво ви е? Нима тук има шуани?

Командирът бе поразен от вида на младия човек и разтворил широко очи, го гледаше с необикновено внимание.

— Мамо, още малко заешко? Госпожице, вие нищо не ядете — обърна се морякът към Франсин, занимавайки се със сътрапезниците си.

Но в изненадването на Юло и в напрежението на госпожица Дьо Верньой се чувствуваше нещо ужасно заплашително и да не се отчете това, бе опасно.

— Какво става с теб, командире? Да не би да ме познаваш? — рязко запита младият човек.

— Може би — отвърна републиканецът.

— Всъщност струва ми се, че си идвал при нас в училището.

— Никога не съм ходил на училище — възрази Юло. — А ти от кое училище си?

— От морско-техническото!

— А, така, значи, тази казарма, дето искат да възпитават войници в спални — извика Юло, който изпитваше непреодолимо отвращение към офицерите, излезли от този претенциозен разсадник. — А къде служиш?

— Във флота.

— Така ли? — засмя се ехидно Юло. — А знаеш ли други възпитаници от вашето училище да са служили във флота? От морско-техническото училище — каза тен строго — излизат само артилерийски офицери и офицери от инженерните войски.

Младият човек не се смути.

— За мене направиха изключение от внимание към името, което нося — отвърна той. — В нашия род всички са били моряци.

— Виж ти, виж! И как е фамилното ти име, гражданино?

— Дьо Гуа Сен Сир.

— А не те ли убиха при Мортан?

— Ах, там само дето не загина — побърза да каже госпожа Дьо Гуа. — Два куршума пробиха шапката на моя син…

— Вашите документи, моля! — продължи Юло, без да слуша госпожа Дьо Гуа.

— Вие какво, да не би да искате да ги проверявате? — дръзко се противопостави морякът, като устремяваше насмешливия поглед на сините си очи ту към смръщеното лице на командира, ту към госпожица Дьо Верньой.

— А ти, хлапе, да не си намислил случайно да ми пречиш? Давай документите или тръгвай пред мен!

— По-кротко, любезни! Не съм глупак. Защо трябва да ти отговарям? Кой си ти?

— Командуващ войските на департамента — отвърна Юло.

— Охо! Тогава моята работа ще се окаже може би сериозна! Ще бъда заловен с оръжие в ръка.

И той протегна към офицера чаша бордо.

— Не съм жаден — отвърна Юло. — Хайде, покажи документите.

В тази минута на улицата дръннаха оръжия и се дочуха стъпки на няколко войници. Юло се приближи до прозореца и госпожица Дьо Верньой изтръпна, когато видя доволната усмивка по лицето му. Явното съчувствие на девойката ободри младия човек, чието лице бе придобило студено и гордо изражение. След като порови в джоба на редингота си, той извади от елегантен портфейл документите си и ги подаде на офицера. Юло започна да ги чете бавно, като сравняваше посочените в паспорта белези с чертите на лицето на този подозрителен пътник. По време на проверката отново писна сова, но този път не беше трудно да се доловят в нейния вик интонациите и оттенъците на човешки глас. Гледайки насмешливо, командирът върна документите на младия човек.

— Всичко това е прекрасно — каза той, — но все пак трябва да дойдете с мен в интендантството. Не обичам музика!

— Защо ще го водите в интендантство? — запита с променен глас госпожица Дьо Верньой.

— Момиченце — отвърна командирът, като направи обичайната си гримаса, — това съвсем не ви засяга.

Подразнена от тона, от думите на стария воин и най-вече от унижението, на което я подлагаха в присъствието на човека, комуто се нравеше, госпожица Дьо Верньой пламна, очите й светнаха и внезапно смъкнала от себе си маската на наивна скромност, стана от мястото си:

— Кажете, документите на този млад човек отговарят ли на всички изисквания на закона? — тихо запита тя с леко треперещ глас.

— Да, привидно.

— Е, добре. Аз искам „привидно“ да го оставите на мира — продължи девойката. — Страхувате се, че ще избяга? Но вие ще го конвоирате така, както и мене, до Майен. Той ще тръгне с пощенската карета заедно с майка си. Без възражения! Аз искам така! Е, какво? — сопна се тя, като забеляза, че Юло прави недоволна гримаса. — Все още го намирате подозрителен, така ли?

— Да, така.

— И какво искате да правите с него?

— Нищо особено. Само да поохладим с парче олово главата на този безделник — с ирония отвърна Юло.

— Вие се шегувате, полковник! — извика госпожица Дьо Верньой.

— Да вървим, приятелю! — каза Юло и кимна с глава на моряка. — Хайде, по-живо!

Тези безцеремонни думи възвърнаха самообладанието на госпожица Дьо Верньой и тя се усмихна.

— Нито крачка! — каза тя на младия човек, като с горд жест го възпря.

— Какво прекрасно лице! — каза морякът на ухото на майка си и тя смръщи вежди.

Огорчението и множеството възбудени, ала потиснати чувства придаваха в тази минута нова прелест на лицето на парижанката. Франсин, госпожа Дьо Гуа и синът й станаха от местата си; госпожица Дьо Верньой бързо се изправи между тях и усмихващия се командир и чевръсто разпра два гайтана на елека си. После, изпаднала в онова заслепление, което обхваща жената, когато засегнат жестоко самолюбието й и когато тя нетърпеливо се стреми да упражни властта си като дете, мечтаещо час по-скоро да изпробва подарената му играчка, мигновено измъкна от корсажа си разпечатано писмо и го подаде на командира.

— Четете — каза тя с язвителна усмивка.

Госпожица Дьо Верньой се върна при младия моряк и в опиянението на тържеството си го погледна с лукав и влюбен поглед. Развълнуваните лица и на двамата просветнаха, оживиха се с руменеца на радостта, а в душите им се надигнаха рояк противоречиви чувства. Госпожа Дьо Гуа с един поглед отгатна, че великодушието на госпожица Дьо Верньой по-скоро бе извикано от любов, нежели от милосърдие. И, разбира се, бе права. Прекрасната пътничка почервеня и смирено сведе очи, догаждайки всичко, което говореше този женски поглед, а после, в отговор на безмълвните обвинения и заплахи гордо изправи глава и предизвикателно изгледа всички. Смаяният командир мълчаливо й върна писмото, подписано от министри: в него се нареждаше на всички власти да се подчиняват на заповедите на тази тайнствена личност. Командирът обаче изтегли сабята си от ножницата, строши я на две в коляното си и я захвърли на пода.

— Госпожице, вие навярно добре знаете какво трябва да сторите, но истинският републиканец има свои убеждения и гордост — каза той. — Аз не мога да служа там, където командуват красиви девойки; първият консул още тази вечер ще получи моята оставка и на вас ще се подчиняват други, но не и Юло. Там, където преставам да разбирам, аз спирам и особено когато съм длъжен да разбирам.

Той млъкна. Настъпи тишина; но младата парижанка скоро я наруши. Тя пристъпи към Юло и като му протегна ръка, каза:

— Полковнико, макар и малко длъжка да е брадата ви, можете да ме целунете. Вие сте истински мъж.

— И се гордея с това, госпожице — отвърна Юло, целувайки несръчно ръката на тази странна девойка. — А ти, приятелю — добави той, като заплаши с пръст младия човек, — този път се отърва евтино, ама де да видим.

— Командире — отвърна със смях непознатият, — време е да сложим край на шегата. Ако искаш, ще дойда с теб в интендантството.

— Ще вземеш ли и твоя невидим свирчо, Скитника по Земята?

— Скитника по Земята ли? Този пък какъв е? — запита морякът, искрено учуден.

— Не подсвирнаха ли преди малко отвън?

— Е, и какво? — смая се морякът. — Кажи, какво общо има между това подсвиркване и мен? Мислех, че по този начин те предупреждават войниците, които ти вероятно си извикал да ме арестуват.

— Така ли си мислел? Наистина ли?

— Е, Боже мой! Разбира се! Но изпий чашка бордо. Превъзходно е!

Неподправената изненада на моряка, безгрижната непринуденост на неговите обноски, младото му лице, тъй детски свежо в рамката на грижливо завитите светлоруси къдрици, всичко това объркваше командира и той се колебаеше, губейки се сред множество догадки. Забелязал, че госпожа Дьо Гуа като че се мъчи да разчете тайната на погледите, които нейният син хвърляше на госпожица Дьо Верньой, той запита:

— На колко години сте, гражданко?

— Уви! Господин офицер, законите на нашата Република стават твърде жестоки. Аз съм на трийсет и осем години.

— Да ме убият, ако вярвам. Скитника по Земята е някъде тук, той изсвири. Вие сте предрешени шуани. Гръм да ви удари! Ще заповядам да обкръжат гостоприемницата и да я обискират…

Тези думи бяха прекъснати от ново, дошло от двора изсвирване, отривисто и подобно на това, което неотдавна всички бяха чули. Юло изтича към коридора и за щастие на госпожа Дьо Гуа не видя как тя побледня, като чу заплахата му. Оказа се, че бе свирнал пощальон, който запрягал конете в пощенската карета, и Юло отхвърли подозренията си, дотолкова невероятно му се стори шуани да се осмелят да действуват в самия център на Алансон.

— Прощавам му, но по-късно той ще ми плати скъпо за това, че ни застави да преживеем тук такива мигове — сърдито пошепна майката на ухото на сина си, когато Юло се появи отново на прага на стаята. Смутеното лице на храбрия офицер отразяваше борбата в душата му между суровия дълг и вродената му доброта. Той все още изглеждаше мрачен може би защото трябваше да признае грешката си, но взе чашката бордо и каза:

— Извини ме, друже. Ала твоето училище пуска в армията такива млади офицери…

— А разбойниците сигурно имат и по-млади? — прекъсна го със смях мнимият моряк.

— За кого взехте моя син? — подхвана госпожа Дьо Гуа.

— За Юнака, главатаря на шуани и вандейци, който им бе изпратен от лондонското правителство. Същинското му име е маркиз Дьо Монторан.

Юло отново впи изпитателен поглед в двамата подозрителни пътници, но те се гледаха един друг с такова особено изражение на лицето, свойствено на високомерни невежи, което може да се предаде със следния диалог: „Разбираш ли каква е работата?“ — „Не, а ти?“ — „Понятие си нямам!“ — „Какво приказва този?“ — „Бълнува!“ А после се разнесе оскърбителният ехиден смях на глупци, въобразяващи си, че са победили.

Едничка Франсин, която дебнеше всички неуловими отсенки в изражението на младото лице на господарката си, забеляза как то отведнъж се промени и сякаш вкамени, когато чу името на роялисткия вожд. Крайно озадачен, Юло взе от пода строшената шпага, погледна госпожица Дьо Верньой и като си припомни как го беше трогнала с горещия порив на сърцето си, каза:

— Що се отнася до вас, госпожице, не се отричам от думите си и утре остатъците от моята шпага ще бъдат при Бонапарт, освен ако…

— Какво ми влизат в работата Бонапарт, вашата Република, шуаните, кралят, Юнака! — извика тя, надмогвайки зле безсилната ярост, изпълнила внезапно сърцето й.

Някакъв неведом каприз или страст оживи дълбоко лицето й и беше ясно, че целият свят престана да съществува за тази девойка от минутата, когато спря погледа си на едно-единствено създание. Но изведнъж си наложи принудително спокойствие, чувствувайки, подобно на голям актьор, че към нея са насочени погледите на всички зрители. Командирът рязко се обърна и излезе от стаята. Развълнувана, разтревожена, госпожица Дьо Верньой тръгна след него и като го спря в коридора, тържествено го запита:

— Кажете, моля, имате ли сериозни основания да подозирате, че този човек е Юнака?

— Гръм да ме порази, госпожице, но при мен дойде пехотинецът, оня, дето ви съпровожда, и каза, че пътниците, пътували с пощенската карета, и пощальонът били убити от шуани. Това аз вече знаех, но не знаех фамилното име на пътниците, а те, оказва се, се наричали Дьо Гуа Сен Сир.

— О, ако тук е намесен Корантен, аз повече на нищо не се учудвам — с отвращение извика девойката.

Командирът се отдалечи, без да се осмели да погледне госпожица Дьо Верньой, чиято опасна красота вече смущаваше сърцето му.

„Остана ли две минути повече, току-виж, съм грабнал сабята си да ескортирам тази девойка“ — си казваше той, като слизаше по стълбата.

Забелязала, че младият човек не снема очи от вратата, отдето бе излязла госпожица Дьо Верньой, госпожа Дьо Гуа му пошепна на ухото:

— Всякога верен на себе си! Вие от жени и ще загинете. Заради някаква кукла сте готов всичко да забравите! Защо допуснахте да се храни с нас? Каква е тази госпожица Дьо Верньой, която приема да сяда на трапеза с непознати хора, да я конвоират сини и да ги обезоръжава с писма, скрити в пазвата й като любовна бележчица? Тя е една от ония, с помощта на които Фуше иска да ви пипне, а писмото, което показа, й е дадено, за да й съдействуват сините в нейните кроежи против вас.

— Но, госпожо, великодушието на тази девойка опровергава вашите предположения — отвърна младият човек с такъв язвителен тон, че сърцето й се сви и тя побледня. — Не забравяйте, моля, че нас ни свързват само интересите на краля. Вие видяхте Шарет^[1] в нозете си и нима не е опустяла сега вселената за вас? Нима сега не живеете само за да отмъстите за него?

Дамата стоеше замислена като човек, който вижда от брега как морето поглъща съкровищата му и това още повече усилва жаждата му да си възвърне изгубеното богатство. В стаята влезе госпожица Дьо Верньой. Младият моряк размени с нея усмивка и ласкаво-насмешлив поглед. Колкото по-несигурно им изглеждаше бъдещето и по-мимолетна близостта им, толкова повече ги радваха виденията на тази надежда. Макар и бърз, този поглед не можа да се изплъзне от зорките очи на госпожа Дьо Гуа и тя го разбра — челото й леко се намръщи и лицето й не успя да скрие напълно ревнивите мисли. Франсин наблюдаваше непознатата: тя видя как искряха очите й, видя как пламнаха страните й и сякаш долови адска злоба по лицето на тази жена, разтърсвана от мъчително преживяване. Ала този израз пробягна по-бързо от мълния, по-бързо от мигновението на смъртта. Госпожа Дьо Гуа отново придоби весел вид, лъхащ такава спокойна самоувереност, че Франсин бе готова да повярва, че е сънувала. Но тя усети в тази жена опасни сили, едва ли не равни на тези на госпожица Дьо Верньой, и потрепери при мисълта за ужасните стълкновения, до които могат да бъдат доведени два такива характера, и ето защо остра мъка потисна сърцето й, когато видя, че госпожица Дьо Верньой се приближи до младия офицер, улови ръцете му и като го обърна с лице към светлината, с кокетливо лукавство се загледа в него.

— А сега признайте — каза тя, стараейки се да прочете истината в неговите очи, — че не сте гражданинът Дьо Гуа Сен Сир.

— Как да не съм, госпожице!

— Но гражданинът Дьо Гуа Сен Сир и неговата майка вчера са били убити.

— Много съжалявам! — каза той, като се усмихна. — Но както и да е, аз съм ви безкрайно задължен. Завинаги ще запазя към вас чувство на дълбока признателност и бих желал да мога да ви докажа това.

— Мислех, че съм спасила емигрант, но в образа на републиканец ми се нравите повече.

При тези необмислени думи, изтръгнали се сякаш неволно от устата й, тя изведнъж се смути, изчерви се до корените на косите си и целият й вид говореше сега само за пленителна наивност на чувствата; после бавно отпусна ръката на младия офицер, сконфузена не защото я беше задържала в своята, а от някаква мисъл, легнала като камък на сърцето й. А той стоеше пред нея, опиянен от надежди. И изведнъж, като че недоволна от себе си, от тази своя волност, допустима може би в мимолетните пътни приключения, тя отново придоби обичайния си сдържан вид, поклони се на двамата си спътници и изчезна с Франсин. Когато се прибраха в стаята си, Франсин в отчаяние закърши ръце и като погледна господарката си, каза:

— О, Мари, колко събития за такова кратко време! Само с вас могат да се случат подобни истории!

Госпожица Дьо Верньой се хвърли на врата й.

— Ах, ето, това е животът! Аз съм в рая!

— Може би в ада — възрази Франсин.

— Нека бъде адът — съгласи се весело госпожица Дьо Верньой. — Почакай, дай си ръката, чуй как бие сърцето ми! Аз просто горя! Какво значи за мен сега целият свят! Колко пъти съм виждала в мечтите си този човек! О, какво красиво лице, какъв искрящ поглед!

— Но той ще ви обича ли? — с отпаднал глас запита простодушната селянка и на лицето й легна тъга.

— И още питаш? — възкликна госпожица Дьо Верньой. — Нима това е така трудно? — запита тя полушеговито, полусериозно.

— О, разбира се, че не! — с усмивка отвърна Франсин. — Но ще ви обича ли вечно?

За миг се спогледаха в недоумение: Франсин се удивляваше на своята неочаквана предвидливост, а Мари за първи път виждаше щастливо за себе си бъдеще в любовта; тя сякаш стоеше надвесена над някаква пропаст, очаквайки безгрижно хвърления там камък да покаже със звука от падането си нейната дълбочина.

— Това зависи от мен! — възкликна тя с тон на отчаян картоиграч. — Никога не бих съжалявала измамена жена. Ако са я оставили, нека се сърди на себе си. Жив или мъртъв, но аз ще съумея да запазя човека, който ми е отдал сърцето си. — И като помълча, добави с удивление: — А откъде се е взела у тебе толкова опитност, Франсин?

— Мари — бързо каза бретонката, — чувам стъпки в коридора…

— Уви! Не е той! — каза Мари, като се ослуша. — Но ето как отговаряш на моя въпрос — продължи тя. — Разбирам, чакам признания или ще те разгадая.

Франсин беше права. Три почуквания на вратата прекъснаха техния разговор. Мари извика „влезте“ и пред нея застана капитан Мерл.