Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (24)

Двадесет и трета глава

— Но това е същинско чудо, госпожице! Само вие в целия свят можете да смайвате хората така. Как? Дошла сте тук съвсем сама? — говореше госпожа Дьо Гуа.

— Съвсем сама — потвърди госпожица Дьо Верньой. — Тази вечер, госпожо, можете да убиете само мен.

— Бъдете снизходителна — продължи госпожа Дьо Гуа. — Не мога да ви изкажа колко ми е приятно, че ви виждам отново. Уверявам ви, че през цялото време се измъчвах от мисълта за провинението си пред вас и търсех случай да се извиня.

— Бих ви простила, госпожо, всички оскърбления, нанесени лично на мен, но смъртта на сините, убити от вас, винаги ще тежи на сърцето ми. Може би бих могла да се оплача още и от непристойното ви отношение към чуждата кореспонденция… Но ви прощавам всичко от благодарност за услугата, която ми оказахте.

Госпожа Дьо Гуа загуби самообладание, когато прекрасната й съперница стисна ръката й и с оскърбителна любезност се усмихна. Маркизът стоеше неподвижно, но в тази минута внезапно дръпна графа настрана.

— Постъпихте с мен недостойно — каза той, — и дори хвърлихте сянка върху честното ми име. Не съм някакъв Жеронт^[1] от комедия. Или вие, или аз сме длъжни да заплатим това с живота си.

— Маркизе — високомерно отвърна Дьо Бован, — готов съм да ви дам всички обяснения, които пожелаете.

И те се отправиха към съседната стая. Дори и гостите, които бяха най-малко посветени в тайната на тази сцена, започнаха да разбират значението й и когато музикантите засвириха танц, никой не мръдна от мястото си.

— Госпожице, каква услуга съм имала честта да ви окажа, за да заслужа… — подхвана госпожа Дьо Гуа, като стисна гневно устни.

— А нима не вие, госпожо, ми показахте истинския характер на маркиз Дьо Монторан? Как равнодушно този ужасен човек ме подхвърли на гибел! Аз на драго сърце ви го отстъпвам.

— Но тогава защо дойдохте? Какво търсите тук? — неспокойно запита госпожа Дьо Гуа.

— Уважението и достойнството, които ми отнехте във Вивтиер. А за всичко останало бъдете напълно спокойна. Дори и да се върне маркизът при мен, трябва да знаете, че любовта никога не се връща отново.

Госпожа Дьо Гуа взе госпожица Дьо Верньой за ръката с тази престорена нежност, каквато жените охотно проявяват една към друга, особено в присъствие на мъжете.

— О, бедно мое дете! Щастлива съм, че сте така благоразумна. Ако услугата, която съм ви оказала, е била до този момент само жестока, дано днес бъде пълна — каза тя, като стисна ръката на девойката, макар да изгаряше от желание да забие нокти в тази тънка, нежна ръка. — Чуйте, аз познавам характера на Монторан — продължи тя с ехидна усмивка, — той във всички случаи щеше да ви измами, защото не иска и не може да се ожени.

— Ах, виж ти, виж…

— Да, госпожице. Той прие възложената му опасна задача само за да заслужи ръката на госпожица Д’Юкзел. Негово величество кралят му е обещал пълната си поддръжка.

— Виж ти, виж…

Госпожица Дьо Верньой не прибави дума към това насмешливо възклицание. Младият и красив кавалер Дьо Висар в желанието си да се извини за шегата, която бе послужила като сигнал за изстъплението във Вивтиер, пристъпи към Мари и почтително я покани да танцуват. Тя му протегна ръката си и побърза да заеме място в кадрила, където участвуваше и госпожа Дьо Гуа. Балните тоалети на дамите, напомнящи модата на някогашния двор, напудрените им фризури или къдравите и пухкави коси — всичко това изглеждаше смешно в сравнение с изящния, ефектен и същевременно строг тоалет на госпожица Дьо Верньой. Жените открито се възмущаваха, но in petto^[2] й завиждаха. Мъжете не се насищаха да се любуват на естествената красота на прическата и на облеклото й, всичката прелест на което се състоеше в това, че очертаваше изящните линии на стройната й фигура.

В това време маркизът и графът се върнаха в балната зала и застанаха зад госпожица Дьо Верньой, която не се обърна. Но дори и да не бе видяла Монторан в отсрещното огледало, тя би отгатнала присъствието му по внезапно изменилото се поведение на госпожа Дьо Гуа: нейният престорено-равнодушен вид зле прикриваше нетърпението, с което очакваше двубоя, що рано или късно трябваше да избухне между двамата влюбени. Маркизът разговаряше с графа и с други двама гости и същевременно се вслушваше в думите на господата и дамите, които, водени от капризите на танца, за минута заемаха мястото на госпожица Дьо Верньой и на нейния кавалер.

— О, Боже мой, да, госпожо, дошла е сама — каза господинът.

— Каква смелост — отвърна дамата.

— Ако бях облечена като нея, щях да имам чувството, че съм гола — каза друга дама.

— Дрехата й наистина е нескромна — съгласи се кавалерът, — но е тъй красива и й стои прекрасно.

— Погледнете я, аз просто се срамувам: ами че тя танцува като същинска оперна танцувачка — продължи ревнивата дама.

— Смятате ли, че е дошла тук, за да преговаря от името на първия консул? — запита трета дама.

— Не, това е шега — отвърна кавалерът.

— Едва ли ще предложи като зестра невинност — каза първата танцуваща.

Юнака рязко се обърна, за да види коя от жените си позволяваше тази нагла насмешка, и тогава госпожа Дьо Гуа го погледна с очи, които ясно казваха: „Виждаш ли какво мислят за нея?“

— Госпожо — със смях каза граф Дьо Бован на злобната неприятелка на Мари, — засега само дами са я лишавали от невинност.

Маркизът прости в душата си всички прегрешения на графа и най-после се осмели да погледне възлюблената си: под ярката светлина на свещите тя изглеждаше още по-прекрасна, както обикновено бива с всички красиви жени. Но тя му обърна гръб и като застана отново на мястото си, заговори с кавалера си така, че топлият, гальовен глас достигна до слуха на маркиза.

— Първият консул ни изпраща твърде опасни посланици — подхвърли кавалерът и.

— Господине — каза тя, — това вече беше казано във Вивтиер.

— О, но вие имате великолепна памет — забеляза господинът, недоволен от своята недосетливост.

— За да извиним оскърбленията, трябва да ги помним — каза тя живо и с мила усмивка изведе партньора си от трудното положение.

— Това извинение отнася ли се до всички нас? — запита маркизът.

Но тя не отговори и с детско опиянение се понесе в танца, като го остави объркан и озадачен; той я съзерцаваше със студена печал, която не убягна от вниманието й, и тогава тя кокетно наклони глава, подчертавайки грациозната извивка на шията, и, разбира се, не забрави ни едно от движенията, които можеха да откроят рядкото съвършенство на фигурата й. Мари привличаше като надежда и се изплъзваше като спомен. Да я видеше човек такава, значеше да пламне от желание на всяка цена да я притежава. Тя знаеше това и съзнанието за красотата й й придаваше неизразимо очарование. Маркизът почувствува как в сърцето му се надига ураган от любов, ненавист и безумие, стисна силно ръката на графа и се отдалечи.

— Как? Нима си отиде — запита госпожица Дьо Верньой, когато се завърна на мястото си.

Графът изтича в съседната зала, отгдето след малко се появи с Монторан и многозначително кимна с глава на Мари.

„Той е мой“ — помисли си тя, когато видя в огледалото лицето на маркиза, засияло от надежда.

Посрещна го нацупена, но когато отново го остави, му подари усмивка. Изпитваше някаква затаена възхита от него, виждайки го така различен от другите, и същевременно усещаше жестоко злорадство, че можеше да го измъчва; тласкана от женския си инстинкт към онзи изтънчен садизъм на духа, на който повече или по-малко се подчиняват всички жени, тя искаше да го накара да плати скъпо за няколко нейни ласкави думи, за да осъзнае високата им цена.

Кадрилът свърши, всички велможи от Вивтиер наобиколиха Мари и всеки се стараеше с ласкания и фалшива любезност да заслужи извинението й, но човекът, когото искаше да види в нозете си, не се появяваше сред тълпата поклонници, над която властвуваше.

„Той все още вярва, че го обичам — помисли си тя, — и не иска да се озове сред хора, които ми са безразлични!“

И отказа да танцува. Но после, опряла се на ръката на граф Дьо Бован, комуто открито засвидетелствуваше благосклонност, тя се понесе от кадрил в кадрил, сякаш този празник беше устроен за нея. Благодарение старанията на госпожа Дьо Гуа събитията, станали във Вивтиер, бяха вече известни на всички в най-малки подробности. Разгласявайки отношенията на госпожица Дьо Верньой и маркиза, тя се надяваше да издигне нова преграда по пътя на помирението им. И така, двамата враждуващи влюбени станаха предмет на всеобщо внимание. Монторан не се осмеляваше да се приближи към любимата си; съзнанието за вината му и бурните, отново разпалени желания го правеха нерешителен и плах пред нея, а девойката, отправила разсеян поглед към танцуващите, с глуха, отмъстителна радост дебнеше престорено-спокойното му лице.

— Каква непоносима горещина — каза тя на кавалера си. — Виждам челото на маркиз Монторан мокро от пот. Отведете ме в другата зала, тук не може да се диша. Просто се задушавам.

И с едва забележим знак показа на графа съседната зала, където няколко мъже играеха на карти. Маркизът машинално последва любимата си, отгатвайки думите й по движението на устните. Той се осмели да повярва, че тя се откъсваше от тълпата, за да се уедини с него, и тази дребна, предполагаема милост отново разпали в него пламъка на любовта; после изведнъж съзна, че започва да губи власт над волята си и че дивият и сладостен копнеж да я притежава, който дни наред бе потискал, сега го бе завладял напълно и напираше със страшна, неудържима сила. А Мари се опиваше от играта си и в очите й, спокойни и ласкави, когато ги спираше върху графа, светваше непозната, зловеща решителност, когато случайно се срещнеха с очите на маркиза.

Монторан направи огромно усилие над себе си и глухо каза:

— И тъй, няма ли да ми простите?

— Любовта — отвърна тя студено — не прощава нищо или прощава всичко. Но — добави после, като забеляза радостния трепет в очите му — за това трябва да обичаш.

И отново потърси ръката на графа и бързо отиде в съседната стая, наподобяваща будоар.

— Длъжна сте да ме изслушате — настоя маркизът, догонил я в будоара.

— За да внушите на всички, че съм дошла заради вас, а не от себеуважение, така ли? — извика Мари. — Ако не спрете с това неприятно преследване, ще напусна залата.

— Почакайте — тихо каза маркизът, като си спомни едно от най-безумните изстъпления на лотарингския херцог, — разрешете да разговарям с вас, докато мога да държа в ръка този въглен.

При тези думи той се наведе над камината, грабна от огъня зачервен въглен и силно го стисна в ръката си. Госпожица Дьо Верньой пламна, пристъпи напред и смаяно погледна Монторан, а граф Дьо Бован неусетно се измъкна, оставяйки влюбените сами. Такава безумна постъпка не можеше да не разтърси сърцето на Мари, защото в любовта няма нищо по-убедително от гибелното безразсъдство.

— С това за сетен път доказвате вашата жестокост и лекомислие — каза Мари горчиво, като се опита да разтвори ръката му. — Вие сте краен във всичко. Вярвайки на глупаци и на женски клевети, допуснахте, че е способна да ви предаде оная, която спаси живота ви!

— Да, бях жесток с вас — прошепна маркизът, — но вие забравете това завинаги, а аз ще го помня до края на дните си. Изслушайте ме. Бях недостойно измамен и всички обстоятелства в този съдбоносен ден говореха срещу вас…

— И тези обстоятелства бяха достатъчни, за да угасят любовта ви?

Ненамерил сили да отговори, маркизът мълчеше.

Тя направи презрителен жест и стана.

— О, Мари! Повече не бих повярвал, че…

— Но хвърлете най-после този въглен! Вие нямате ум! Разтворете ръката си. Моля, настоявам!

Маркизът с удоволствие оказваше лека съпротива на нежните усилия на Мари, за да удължи неизразимата наслада от докосването на тези тънки, галещи пръсти; накрая Мари успя да разтвори обгорената му ръка, която тъй желаеше да целуне. Кръвта бе угасила въглена.

— Е, и какво постигнахте с това? — запита Мари.

Тя превърза с носната си кърпичка повърхностната рана, а за да я скрие от любопитните погледи, маркизът надяна ръкавицата си. Госпожа Дьо Гуа влезе на пръсти в игралната зала и с поглед затърси двамата влюбени, като се криеше от тях при всяко тяхно движение. И видя всичко, но естествено не бе възможно да отгатне какво си говореха.

— Ако това, което ви казаха за мен, беше вярно, признайте, че в тази минута бих била напълно удовлетворена — злорадо каза Мари.

Маркизът побледня.

— Но какво чувство всъщност ви доведе тук?

— О, мое малко момче, вие сте безкрайно самомнителен! Нима мислите, че можете безнаказано да оскърбявате жена като мене? Дойдох тук заради вас и заради себе си — добави тя след кратка пауза и като хвана рубиновия грозд, светещ на корсажа й, измъкна кинжала и го показа на маркиза.

„Какво ли значи всичко това“ — помисли си госпожа Дьо Гуа.

— Но вие все още ме обичате — продължаваше Мари, — поне ме желаете. — И като го улови за ръката, добави: — Доказателство за това е глупостта, която току-що извършихте. Аз отново съм за вас това, което желаех да бъда, и си отивам щастлива. На любещия всичко се прощава. О, аз съм любима, отново спечелих уважението на човека, който за мен е самата съдба. Сега мога да умра.

— О, значи, продължавате да ме обичате — прошепна маркизът със замряло от блаженство сърце.

— Казах ли това? — насмешливо отвърна тя, наблюдавайки с отмъстителна радост изпитанията, на които подлагаше любимия от първия момент на появяването си. — Знаете ли, маркизе, че трябваше да понеса жертви, за да дойда тук! Спасих от смърт граф Дьо Бован и той се оказа далеч по-признателен от вас: като награда за моето застъпничество ми предложи с любов и името, и състоянието си. Подобна мисъл на вас и през ум не ви е минавала!

Тези думи напълно объркаха маркиза; спомнил си, че именно графът го беше измамил, той с мъка потисна яростния гняв, надигнал се в гърдите му, и не отговори нищо.

— Ах… Вие разсъждавате — подхвърли тя всред тягостното мълчание, настъпило помежду им.

— Госпожице — отвърна маркизът, — вашето недоверие оправдава съмненията ми.

— Да се махнем оттук — помоли неочаквано Мари, като зърна в ъгъла крайчеца на роклята на госпожа Дьо Гуа и стана от мястото си, но желанието да доведе до отчаяние съперницата си я разколеба.

— И тъй, искате да ме хвърлите в ада! — извика Монторан със злобата на отчаянието и грабна Мари за ръка.

— А не ме ли хвърлихте в него вие преди пет дни? И дори в тази минута не ме ли терзае жестоко съмнение в искреността на любовта ви?

— А зная ли и аз — повтори той като тъжно ехо — дали в желанието си за мъст не се стремите да подчините живота ми и да го помрачите, вместо да се задоволите със смъртта ми?

— О, вие не ме обичате! Вие сте студен като камък и мислите само за себе си — гневно го прекъсна Мари и няколко горещи сълзи се търкулнаха по бузите й.

Кокетката знаеше покоряващата власт на очите си, когато в тях блясваше топлата влага на сълзите.

— Вземи живота ми, но избърши сълзите си! — в самозабрава простена маркизът.

— О, любов моя — сподавено изхлипа тя, — ето най-сетне думите, гласа, погледа, за които така жадувах! И сега твоето щастие за мен е по-скъпо от моето. Но, господине — продължаваше Мари, — аз се нуждая от още едно, последно доказателство на вашата любов, щом тя е така безмерна, както ме уверявате. Не ще изпия дори и чаша вода в дома, където живее жената, която два пъти се опита да ме убие и която може би замисля ново предателство срещу нас, а в тази минута ни подслушва — добави тя, като показа с ръка мяркащата се зад вратата дреха на госпожа Дьо Гуа.

После избърса мокрото си от сълзи лице и като се наведе към маркиза, пошепна нещо на ухото му; той трепна, замаян от приласкаващото й топло дихание.

— Подгответе всичко за нашето отпътуване — пошепна тя, — отведете ме във Фужер и само там ще узнаете дали ви обичам! За втори път ви се доверявам. Ще ми се доверите ли и вие за втори път?

— Мари, вие ме покорихте напълно! Вашите думи, вашите очи, всичко във вас ме опиянява и съм готов да изпълня всички ваши желания.

— Тогава подарете ми минутка щастие, истинско щастие. Нека се насладя на единственото тържество, за което съм жадувала! Искам да подишам волния въздух на живота, за който съм мечтала, да се опивам от илюзиите си, докато още не съм ги изгубила. Хайде, елате да танцувате с мен!

Те се върнаха в танцувалната зала и макар сърцето и тщеславието на госпожица Дьо Верньой да бяха напълно удовлетворени, непроницаемата кротост на очите, тънката усмивка на устата, лекотата на движенията в бързия танц пазеха тайната на мислите й, както морето пази тайната на клетника, доверил му тежкия си труп. Сред гостите пробягна шепот на възхищение, когато, вплели сладострастно ръце и впили поглед един в друг, Мари и маркизът се понесоха във вихъра на валса, отпуснали назад натежали глави и притиснали се плътно един към друг, предвкусвайки безумното, изгарящо блаженство на пълното сливане.

— Графе — каза госпожа Дьо Гуа на Дьо Бован, — разберете дали е дошъл в лагера Пипникравай и го изпратете при мен. Бъдете сигурен, че за тази дребна услуга ще получите от мене всичко, което пожелаете, дори и ръката ми. „Моето отмъщение ще ми струва скъпо — каза си, като го видя да се отдалечава, — но този път тя няма да ми се изплъзне.“

Няколко минути след тази сцена госпожица Дьо Верньой и маркизът пътуваха в карета, впрегната с четири силни коня. Франсин в нямо учудване наблюдаваше мнимите врагове, които се държаха за ръце и изглеждаха напълно помирени; тя не се решаваше да си зададе въпроса дали странното поведение на господарката й издаваше коварство, или любов. Мълчанието и нощната тъмнина не позволиха на маркиза да забележи вълнението на госпожица Дьо Верньой, когато във вечерната дрезгавина отдалече се мярна камбанарията на църквата „Сен Леонар“. И тогава Мари си каза: „Сега ще умра.“

Една и съща мисъл осени двамата възлюблени при появата на първото възвишение: те слязоха от каретата и тръгнаха пешком по хълма, желаейки сякаш да възкресят спомена за първата си среща. Мари се опираше на ръката на любимия си и след няколко крачки с усмивка му поблагодари, загдето не бе нарушил мълчанието им; но когато възлязоха на високото плато, от което се виждаше Фужер, мечтателното й настроение неочаквано се промени.

— Спрете тук, не отивайте по-нататък — каза Мари, — сега моята власт не ще ви спаси от сините.

Думите й леко изненадаха Монторан; тя печално се усмихна и му показа с ръка близкия гранитен блок, приканвайки го сякаш да седне, а сама застана права до него, обронила тъжно глава. Трескавата възбуда и смъртният ужас, сковал сърцето й, не й позволяваха повече да прибягва към примамките на кокетството, които така щедро сипеше вечерта. В тази минута тя би коленичила върху разпалена жарава, без да почувствува болки, както не почувствува болки маркизът, когато стискаше в ръка въглена, за да й докаже силата на любовта си. И хвърляйки на любимия човек поглед, изпълнен с дълбока тъга, произнесе ужасните думи:

— Вярно е всичко, в което ме подозирахте!

Маркизът трепна, сякаш искаше да каже нещо.

— За Бога, изслушайте ме! Не ме прекъсвайте! — простена Мари, като скръсти ръце, и с развълнуван глас продължи: — Аз действително съм дъщеря на херцог Дьо Верньой, негова извънбрачна дъщеря. За да избегне изпитанията, на които родителите й възнамерявали да я подложат, майка ми, госпожица Дьо Кастеран, станала монахиня; петнайсет години тя със сълзи изкупвала греха си и умряла в Сеез. Едва на смъртния си одър скъпата ми монахиня напомнила за мен на човека, който я бил изоставил, тъй като знаела, че ме оставя сама, без приятели, без състояние, без бъдеще… За този човек се говореше постоянно в дома на Франсинината майка, на която ме бяха поверили, но той бе забравил детето си. Впоследствие херцогът с радост ме прие и ме призна за своя дъщеря — може би защото бях хубава и защото виждаше в мен отлетялата си младост. Бе един от ония аристократи от времето на предпоследния крал, които се славеха с умението си да заставят хората да прощават греховете им, тъй като ги вършеха изискано. Не ще кажа нищо повече за него, та нали е мой баща! Само ми позволете да ви обясня защо животът в Париж неизбежно трябваше да опорочи душата ми. Приятелите на херцог Дьо Верньой и обществото, в което ме въведе, се увличаха от страстта към отрицанието, от оная философия, която бе покорила тогава цяла Франция и стигаше до свои откровения за човешката същина. Блестящите разговори, ласкаещи слуха ми, ме пленяваха с тънкостта на мислите или с остроумно изказаното презрение към всяка истина, към всяка светиня… Надсмивайки се над чувствата, мъжете ги рисуваха толкова по-добре, колкото по-малко се вълнуваха от тях; те пленяваха с епиграмите и с умението си незлобливо с една само точна дума да преразкажат цял роман, но често губеха мярка в прекаленото си остроумие и отегчаваха жените със стремежа си да превръщат любовта по-скоро в изкуство, отколкото в сърдечно увлечение. Поддадох се на това течение. Наистина душата ми, към която, простете моята нескромност, не води друг път освен истината, не можеше да не почувствува, че у всички тези хора умът бе изсушил сърцето; ала животът, в който бях въвлечена тогава, породи у мен вечна борба между естествените чувства и порочните им привички. На някои високо образовани хора у нас се нравеше да развиват у мен ту смелост на мисълта, ту презрение към общественото мнение, което лишава жената от душевна скромност и с това отнема частица от очарованието й. Уви, нещастията не можаха да унищожат пороците, които създаде в мен богатството! Моят баща, херцог Дьо Верньой — продължи Мари, като въздъхна дълбоко, — преди смъртта си ме призна за своя дъщеря и наследница и значително намали дела на брат ми, неговия законен син. И една сутрин осъмнах без защитник и без покрив. Брат ми обжалвал в съда завещанието, което ми носеше богатство. Трите години, изживени сред охолство, ме бяха направили тщеславна. Задоволявайки всички мои желания, баща ми създаде в мен потребност от разкош и пагубни навици, тираническата власт на които младата ми и още наивна душа не можеше да прецени. Приятелят на баща ми, маршал и херцог Дьо Льононкур, седемдесетгодишен старец, предложи да стане мой опекун. Съгласих се; няколко дни след този отвратителен съдебен процес отново се озовах в блестящ дом, където можех да се наслаждавам на всички блага, които жестокият брат ми отказа над още пресния гроб на нашия баща. Всяка вечер старият маршал прекарваше при мене няколко часа и аз слушах от него само ласкави и утешителни думи. Белите му коси и всички трогателни доказателства за бащинска нежност ме караха да догаждам в сърцето му ония чувства, които усещах в своето, и бях щастлива да се считам негова дъщеря. Радвах се на подаръците, с които ме отрупваше, и не криех от него никакви свои прищевки, защото виждах, че му бе приятно да ме глези. Една вечер научих, че цял Париж ме счита за любовница на този жалък старец. Увериха ме, че не е във властта ми да си възвърна честното име, от което така несправедливо ме бяха лишили. Човекът, злоупотребил с моята неопитност, не можеше да бъде мой любовник и не искаше да бъде мой съпруг. През седмицата, когато стигнах до това ужасно откритие, в навечерието на деня, определен за женитбата ми с този старец, който се съгласи да ми даде името си като единствено изкупление за злото, което ми бе причинил, той замина за Кобленц. Бях позорно изгонена от малката къща, където ме бе настанил маршалът, тъй като тя не бе негова собственост. Дотук ви казах истината като пред Бога, но оттук нататък не искайте от една злочеста жена отчет за страданията, погребани в паметта й. Случи се така, че станах жена на Дантон. Няколко дни по-късно ураганът събори исполинския дъб, в който се бях вкопчила. Отново се озовах в бездната на нищетата и този път реших да умра. Не зная дали любовта към живота или надеждата да победя най-сетне жестоката съдба и да намеря в глъбините на бездънната пропаст изплъзващото се щастие бяха съветниците ми, или ме съблазниха увещанията на един млад човек от Вандом, който от две години се усукваше около мен като змия около дърво, надявайки се вероятно някое голямо нещастие да ме тласне в обятията му; така или иначе — стигнах дотам, да се съглася срещу триста хиляди франка да прелъстя непознат за мене мъж и да го предам на властта. Когато ви видях, веднага ви познах, доверявайки се на някакво предчувствие, което никога не заблуждава; и все пак ми се искаше да се съмнявам; а колкото повече ви обиквах, толкова по-страшна ставаше за мен моята увереност. Когато ви изтръгнах от ръцете на Юло, аз се отрекох от ролята си и реших да заблуждавам палачите, вместо да заблуждавам жертвата. Постъпвах зле, като си играех така с хората, с техния живот, с тяхната политика и със самата себе си с безотговорността на девойка, за която в света съществуват само чувства. Вярвах, че съм обичана, и се изкусявах от надеждата да започна нов живот, но всичко около мен — и може би най-вече самата аз — издаваше моето смущаващо минало, защото вие сигурно сте изпитвали недоверие към такава неспокойна жена, каквато съм аз. Уви, кой не би извинил и любовта ми, и притворството ми? Да, господине, струваше ми се, че се пробуждам от тежък сън и че отново съм на шестнайсет години. Нима не бях в Алансон, където бе протекло моето детство и където можех да се отдавам на чисти и целомъдрени възпоминания? Проявих безумната наивност да повярвам, че любовта е кръщение, което може да ми върне чистотата. Дори за миг живях със съзнанието, че съм девственица, тъй като никога още не бях обичала. Но вчера вечерта вашата страст ми се стори искрена и някакъв вътрешен глас ми каза: „Защо го заблуждаваш?“ И така, знайте, господин маркизе — продължи тя със сподавен глас, в който трепна гордост, — знайте добре, че съм безчестно създание, недостойно за вас. От тази минута отново влизам в ролята си на улична жена, уморена от красивата маска на целомъдрена мадона, която ми поставихте. Добродетелта ме отегчава. Бих ви презирала, ако проявите неблагоразумието да се ожените за мен. Такава глупост може да извърши граф Дьо Бован, но вие, господине, вие трябва да бъдете достоен за бъдещето си и се разделете с мен без съжаление. Разбирате ли, куртизанката би била прекалено взискателна, тя би ви обичала съвсем различно от простодушната, чиста девойка, лелеяла в сърцето си чудесната надежда да стане ваша другарка, да ви огради с щастие, да бъде достойна за вас, възвишена, благородна съпруга, и в това чувство почерпих мъжеството да възкреся низките пороци в душата си, за да поставя вечна преграда между себе си и вас. Заради вас пожертвувах почести и богатство. Гордото съзнание за сторената жертва ще ме подкрепя в нищетата и нека съдбата разполага с мен по своя воля. Аз никога няма да ви издам. Сега се връщам в Париж. Там името ви ще бъде моето второ „аз“ и блясъкът, който съумеете да му придадете, ще ме утешава във всички мои страдания… А вие… вие сте мъж — ще ме забравите. Сбогом!

Тя се спусна да бяга към долината Сен Сюлпис и изчезна, преди още маркизът да стане и се опита да я задържи; но пак се върна, скри се в падината на скалата и от своето скривалище с любопитство и съмнение започна да наблюдава маркиза, който вървеше без посока, като човек, поразен от скръб.

„Нима е слаб духом?“ — запита се Мари, когато се скри от погледа й и тя се почувствува откъсната от него. — Ще ме разбере ли?

Студени тръпки разтърсиха тялото й и тя забърза към Фужер, сякаш се боеше да не я последва маркизът в града, където го чакаше смъртта.

— Е, добре, Франсин, какво ти каза той — запита Мари, когато вярната бретонка се присъедини към нея.

— Клетият! Дожаля ми за него! Вие, знатните дами, умеете да ранявате с думи като с кинжал.

— Как изглеждаше, когато се приближи към тебе?

— Към мене? Та той дали въобще ме е видял… Ах, Мари, той ви обича!

— Обича или не — тези две думи съдържат за мене рая или ада. Между две бездни аз наистина не виждам къде би могъл да стъпи кракът ми.

Сега, когато се осъществи ужасният й план, Мари можеше всецяло да се отдаде на скръбта си; лицето й, одухотворявано от най-различни чувства, изведнъж помръкна и след цял един ден на непрестанни вълнения, когато от предчувствие за щастие стигаше до отчаяние, красотата й внезапно загуби блясъка си и онази свежест, чийто източник е отсъствието на страсти или опиянението от блаженства…

Любопитни да узнаят резултата от безумната й постъпка, Юло и Корантен дойдоха да видят Мари малко след нейното пристигане.

Тя ги посрещна с усмивка.

— Е — обърна се Мари към Юло, като забеляза загриженото и недоумяващо изражение на лицето му, — Лисан отново попадна под изстрелите на оръжието ви и вие скоро ще извоювате славна победа.

— Какво се е случило? — небрежно запита Корантен, като хвърли изкосо на госпожица Дьо Верньой поглед, с какъвто подобни дипломати се стараят да отгатнат чуждите мисли.

— О — отвърна тя, — Юнака е увлечен в мен повече от когато и да било и аз го накарах да ме придружи до вратите на Фужер.

— Навярно властта ви над него се е изчерпала там — каза Корантен, — у този „бивш“ страхът сигурно е по-силен от любовта му към вас.

— Не съдете по себе си — отсече Мари, като го стрелна с презрителния си поглед.

— Защо не го доведохте тук? — запита той невъзмутимо.

— Ами ако маркизът действително ме обича — подхвърли Мари и лукаво погледна Юло, — ще ме презрете ли, ако го спася и изведа вън от Франция?

Старият воин бързо пристъпи към нея и с вълнение целуна ръката й, но после втренчено я погледна и мрачно каза:

— А вие забравихте ли другарите ми и моите шейсет и трима воини?

— О, командире, той няма вина за това — отвърна тя с всичката наивност на страстта, — измами го зла жена, Шарет, която, струва ми се, е готова да изпие кръвта на сините…

— Не се шегувайте с командира, Мари — забеляза Корантен, — той още не е свикнал с вашите шеги.

— Млъкнете — сгълча го Мари — и запомнете, че денят, в който твърде много ми дотегнете, ще бъде последният ден на нашето познанство.

— Виждам, госпожице — спокойно каза Юло, — че трябва да се готвим за сражение.

— Не ще бъде по силите ви, драги полковнико. В Сен Джеймс видях повече от шест хиляди души редовна войска, артилерия и английски офицери. Но какво могат да направят тези хора без него? Аз съм съгласна с Фуше: главата на маркиза е всичко.

— А ще получим ли тази глава? — нетърпеливо запита Корантен.

— Не зная — безгрижно отвърна тя.

— Англичани ли? — гневно извика Юло. — Само това му липсваше, за да стане истински бандит. Но почакай, ще ти дам аз на тебе едни англичани!…