Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (30)

Двадесет и девета глава

Госпожица Дьо Верньой бе потънала в размисли, тайната на които остава като погребана в глъбините на душата, а противоречивите чувства, породени от тези мисли, се явяват доказателство, че е възможно и между четири стени, дори без да станеш от дивана, да живееш бурен живот, изпъстрен със страсти, които ни изпепеляват. Стигнала до развръзката на драмата, която бе дошла да търси в този край, тя прекарваше през паметта си сцени, изпълнени с любов и гняв, възкресили с такава могъща сила живота и през всичките десет дни от първата среща с маркиза. В тази минута от салона пред стаята й се дочуха мъжки стъпки и тя трепна. Вратата се отвори, Мари бързо обърна глава и видя Корантен.

— Хитруша — каза със смях полицейският агент. — Кога ще престанете да ме заблуждавате? Ах, Мари, Мари! Играете много опасна игра. Защо не ме осведомявате за плановете си и предприемате смели стъпки, без да се съветвате с мен? Ако маркизът се изплъзна от участта си…

— Това е станало не по ваша вина, така ли? — с дълбока ирония отвърна госпожица Дьо Верньой. — Господине — продължи тя, променила внезапно гласа си. — С какво право идвате отново при мен?

— При вас? — обидено запита на свой ред Корантен.

— Искате да ми напомните, че не съм у дома си — продължи тя с достойнство. — Може би съзнателно сте избрали именно този дом, като най-удобно място за вашите убийства? Веднага ще се махна оттук. Ще отида в пустинята, за да не срещам повече…

— Шпиони. Довършете мисълта си, не се стеснявайте! Но тази къща не е ни ваша, ни моя, тя принадлежи на правителството. А да излезете оттук… Не, няма да го направите — добави той, като я стрелна със сатанинския си поглед.

Госпожица Дьо Верньой стана, овладявайки с мъка негодуванието си, направи няколко крачки към вратата, но внезапно се спря, като видя, че Корантен повдигна завесата пред прозореца и усмихвайки се, я помоли да се приближи към него.

— Виждате ли този дим? — запита той с дълбоко спокойствие, което съумяваше да запази върху бледното си лице, колкото и голямо да бе вълнението му.

— Каква може да бъде връзката между заминаването ми и бурените, които там някой е запалил? — запита тя.

— А защо гласът ви е така изменен? — продължи Корантен. — Бедна девойко — ласкаво захвана той, — аз зная всичко! Маркизът ще дойде сега във Фужер и, разбира се, не за да го предадете на нас, сте украсили будоара си с такава любов: тези свещи, тези цветя…

Госпожица Дьо Верньой побледня, като прочете смъртната присъда на маркиза в очите на този тигър в човешки образ, и почувствува към любимия си любов, граничеща с безумие. Всеки косъм на главата й причиняваше такава жестока, непоносима болка, че тя падна съкрушена на дивана. Скръстил ръце, Корантен я гледаше доволен, почувствувал дълбока, отмъстителна радост пред тези терзания, които бяха неговото отмъщение за всичките й сарказми, за цялото презрение, с което го унищожаваше, но същевременно изпитваше и съжаление към това създание, чиято власт над него, колкото и деспотична да беше, всякога му доставяше удоволствие.

— Обича го… — глухо промълви той.

— Да го обичам! — извика тя. — Ах, що значи тази дума?! Корантен, той е животът ми, душата ми, диханието ми!…

И Мари се хвърли в нозете на този човек, чието спокойствие я ужасяваше.

— Кална душа — простена тя, — предпочитам да изгубя честта си, за да измоля живота му, отколкото да му го отнема. Искам да го спася дори с цената на кръвта си… Кажи, какво желаеш?

Корантен потрепери.

— Дойдох да получа заповедите ви, Мари — каза той кротко и внимателно й помогна да стане. — Ах, Мари, никакви ваши оскърбления не ми пречат да бъда всецяло ваш. Само не ме заблуждавайте повече. Вие знаете, Мари, мен никога не ме подвеждат безнаказано.

— Ако искате да ви обичам, помогнете ми да го спася!…

— Добре. В колко часа ще дойде маркизът? — запита Корантен, като се стараеше да зададе въпроса със спокоен тон.

— Уви, не зная нищо.

Те мълчаливо се спогледаха.

„Изгубена съм“ — си каза госпожица Дьо Верньой.

„Заблуждава ме“ — си помисли Корантен.

— Мари — заговори той отново, — имам два принципа; първият: никога да не вярвам нито една дума на жени, това е най-сигурният начин да не бъда заблуждаван от тях; вторият: винаги да се съмнявам дали нямат някакъв интерес да вършат противоположното на това, което говорят, и да действувам в обратна посока на плановете, чиято тайна са готови да ми доверят. Струва ми се, че сега се разбрахме добре.

— Напълно — потвърди Мари. — Вие искате от мен доказателства за искреност; но аз ще ги крия до минутата, когато вие самият докажете своята искреност.

— Сбогом, госпожице — сухо каза Корантен.

— Почакайте — промълви девойката, като се усмихна. — Седнете, моля ви, ето тук и престанете да се сърдите, иначе и без вас ще съумея да спася маркиза. А тези триста хиляди франка, които винаги виждате пред себе си, мога да ви ги дам в злато тук, върху тази камина, в минутата, когато маркизът бъде вън от всяка опасност.

Корантен стана и като отстъпи няколко крачки назад, впери поглед в госпожица Дьо Верньой.

— За много кратко време забогатяхте — каза той със зле скрито огорчение.

— Монторан може да ви предложи далеч по-богат откуп за живота си — подхвърли Мари, като се усмихна презрително. — И тъй, докажете ми, че сте в състояние да го запазите от всякаква опасност, и тогава…

— А не може ли да го изведете от града веднага щом дойде? — неочаквано запита Корантен. — Юло не знае часа, а…

И той млъкна, сякаш недоволен от себе си, че беше казал твърде много.

— От мен ли ще се учите на хитрост? — каза той с най-естествена усмивка. — Чуйте, Мари, уверен съм във вашата честност. Обещайте да ме възнаградите за всичко, което губя, като ви служа, и аз така ловко ще приспя този стар будала Юло, че маркизът ще бъде във Фужер така свободен, както в Сен Джеймс.

— Обещавам ви — каза девойката с глас, прозвучал някак тържествено.

— Не, не така! Закълнете ми се във вашата майка.

Госпожица Дьо Верньой се сепна, но вдигайки треперещата си ръка, даде клетвата, която този човек искаше, и поведението му внезапно се промени.

— Можете да разполагате с мен — каза Корантен, — само не ме заблуждавайте и тази вечер ще ме благославяте.

— Вярвам ви, Корантен! — извика трогната госпожица Дьо Верньой.

На прощаване тя леко кимна с глава и ласкаво му се усмихна, изненадана от сянката на тъжна нежност, пробягнала по лицето му.

„Какво възхитително създание! — мислеше си Корантен, като се отдалечаваше. — Дали някога ще я притежавам, за да направя от нея оръдие за моето забогатяване и източник на удоволствията ми? Да се хвърли в краката ми, тя!… О! Да, маркизът ще умре… И ако трябва да я тикна в калта, за да я завладея, ще сторя това без угризения. Недоверието й към мен като че най-после изчезна — си каза той, когато се озова на площада, където стъпките му несъзнателно го бяха довели. — Сто хиляди екю! И то веднага! Смята ме за сребролюбец. Сто хиляди! Това е уловка или вече е станала негова жена!“

Корантен се губеше в догадки и не се осмеляваше да вземе твърдо решение. Към обяд слънцето почти разпръсна мъглата, но после тя постепенно се усили и стана толкова гъста, че Корантен не можеше да види дърветата дори на близко разстояние.

„Виж ти беля — мислеше той, като крачеше бавно към дома си. — На шест крачки не се вижда нищо. Времето покровителствува нашите влюбени. Как да наблюдаваш къщата, когато я пази такава мъгла!“

— Кой е? — извика той, като улови за плещите някакъв човек, който, изглежда, се бе добрал до булеварда по най-опасните скали.

— Аз съм — наивно отвърна детски глас.

— А-а, момчето с червеното краче! Искаш ли да отмъстиш за баща си? — запита Корантен.

— Искам — отвърна детето.

— Добре. А познаваш ли Юнака?

— Познавам го.

— Чудесно. Е, тогава не се отделяй от мен, изпълнявай точно всичко, което ти кажа, и тогава ще завършиш делото на майка си и ще спечелиш много пари. Обичаш ли парите?

— Обичам ги.

— Аха, обичаш парите и искаш да убиеш Юнака! Ще се погрижа за теб.

„Мари, ти сама ще ни го предадеш — си каза Корантен, като се позамисли. — Прекалено стихийна си, за да отгатнеш удара, който сега ще ти нанеса; не познаваш почерка на маркиза, а страстта не разсъждава и ти ще го предадеш въпреки любовта си, въпреки волята и разума си. И така, дойде минутата да поставя капана, а тя със своя характер ще се хвърли в него. Но за по-голяма сигурност трябва да изтичам до Юло.“

А в това време госпожица Дьо Верньой и Франсин отчаяно се питаха как да избавят маркиза от съмнителното великодушие на Корантен и от щиковете на Юло.

— Ще отида да го предупредя — казваше младата бретонка.

— Безумна, а знаеш ли къде е? Дори аз, макар и водена от гласа на сърцето си, може дълго да го търся, без да го намеря.

След като в заслеплението на чувствата си Мари нахвърли множество планове, лесноосъществими край камината, накрая си каза:

— Когато го видя, опасността ще ме вдъхнови!

Както това е свойствено на пламенните души, не й се понрави мисълта да вземе решение в последния миг, доверявайки се на щастливата си звезда или на тази инстинктивна находчивост, която рядко изменя на жените. Но може би никога досега не беше изпитвала такава мъчителна тревога. Тя ту седеше неподвижно като вкаменена, устремила поглед в една точка, ту при най-малкия шум потреперваше като полуизкоренено дърво, когато секачите го разтърсват с въжето си, за да го повалят.

Внезапно в далечината се разнесе яростен залп на около дванайсетина пушки. Госпожица Дьо Верньой побледня и като улови Франсин за ръка, извика:

— Умирам!… Убиха го!

В салона се дочуха тежки войнишки стъпки. Франсин уплашено стана от мястото си и въведе в стаята някакъв капрал. Републиканецът отдаде чест на госпожица Дьо Верньой и й подаде две изпоцапани писма. Недочакал от нея никакъв отговор, капралът си излезе с думите:

— Госпожо, това е от нашия командир.

Обхваната от тежки предчувствия, госпожица Дьо Верньой прочете писмото, явно написано набързо от Юло:

„Госпожице, моите контрашуани уловиха и току-що разстреляха куриера на маркиз Дьо Монторан. Изпращам ви едно от задържаните писма, доколкото то може да представлява за вас някакъв интерес…“

— Слава богу! Друг убили! — извика госпожица Дьо Верньой и хвърли писмото в огъня.

Мари въздъхна с облекчение и жадно зачете второто писмо: то бе от маркиза и по всичко изглеждаше адресирано до госпожа Дьо Гуа.

„Не, ангеле мой, тази вечер няма да отида във Вивтиер: сега ще загубите облога с графа, а аз ще спечеля победа над Републиката в образа на известната вам очарователна девойка, която, съгласете се, си струва за една нощ. Това ще бъде единствената моя действителна печалба от цялото начинание, тъй като Вандея реши да се подчини. Повече няма какво да се прави във Франция, а ние ще се върнем заедно, разбира се, в Англия. Но нека оставим за утре сериозните въпроси.“

Няколко секунди тя гледа писмото потресена и разбита, в онова нямо смайване пред недопустимото, което сега за нея бе пълно с ужас. Пръстите й затрепериха, писмото се изплъзна от тях и падна на земята. Тя затвори очи и като облегна глава на възглавниците, застина в продължително мълчание. После внезапно изправи глава и погледна часовника: беше четири часът.

— Господин Дьо Монторан не бърза — каза тя с жестока ирония.

— Ах, ако можеше въобще да не дойде! — изохка Франсин.

— Ако не дойде — глухо се закани Мари, — сама ще отида да го намеря! Но не, сега той не може повече да закъснее… Франсин, хубава ли съм?

— Много сте бледна!

— Кажи — запита в отчаяние тя, — тази ухаеща стая, тези цветя, светлини, тази опияняваща нега — може ли всичко това да извика мисли за небесно блаженство у човека, когото тази нощ искам да потопя в безумните, изгарящи наслади на любовта?…

— Какво се е случило, госпожице?

— Той ме измами, излъга, оскърби, унизи, изигра, погуби и аз искам да го убия, да го разкъсам! Да, в неговите обноски всякога е имало зле прикрито презрение, но аз си затварях очите пред това. О, умирам!… Не, не, колко съм глупава! — извика тя с горчив смях. — Той ще дойде, пред мене е цяла нощ и аз ще му докажа, че мъжът, който ме е обладавал, пък бил той съпруг или любовник, не може вече да се откъсне от мен. За оскърблението ще се отплатя с пълна мяра и той ще загине в отчаяние. Повярвах, че в душата му има някакво благородство, но той, по всичко изглежда, е син на лакей. Измами ме много изкусно, разбира се, защото за мен е все още трудно да повярвам, че човекът, способен да ме предаде така безмилостно във властта на Пипникравай, може да се принизи до хитрини, достойни за Скапен^[1]. Лесно и просто е да се играе със сърцето на любеща жена и толкова подла е такава жестока измама… Да беше ме убил! Но да лъже! Да лъже той, когото бях въздигнала така високо! Не, на ешафода, на ешафода! Ах, тъй бих искала да видя как му отсичат главата!… Но нима съм вече толкова жестока? Той ще умре, отнасящ топлината на моите ласки, на целувките ми, които ще имат за него цената на двайсет години живот…

— Мари — подхвана Франсин с ангелска кротост, — като много, много други жени бъдете и вие жертва на любимия, но не негова любовница, нито негов палач. Запазете дълбоко в сърцето си неговия образ, но не го правете жесток за себе си спомен. Ако в безнадеждната любов нямаше отрада, какво би станало с нас, клетите жени! Мари, вие никога не мислите за Бога, но той ни възнаграждава за това, че изпълняваме призванието си на земята: да обичаме и да страдаме!

— Котенце — прекъсна я Мари, като й погали ръката, — колко кротък и сладък е гласът ти! Колко привлекателен е разумът в такъв мил облик! Много бих искала да те послушам…

— Прощавате му, нали, и няма да го предадете?

— Мълчи, не ми говори за този човек. В сравнение с него Корантен е благородно същество… Разбираш ли ме?

Тя стана. Ужасяващо спокойствие скриваше безумната омраза, отмъстителната и безогледна воля за действие. Бавната, отмерена походка говореше за някаква неотвратимост на решенията й. Вглъбена в мислите си, преглътнала оскърблението и прекалено горда, за да издаде с каквото и да било болката си, тя се отправи към караулния пост при вратата „Сен Леонар“ да запита къде живее Юло. Едва излязла от дома, и ето че се появи Корантен.

— Господин Корантен! — извика Франсин. — Ако само малко съжалявате този млад човек, спасете го! Госпожицата иска да го предаде. Тази проклета хартийка обърка всичко…

Корантен небрежно посегна към писмото и запита:

— А тя къде отиде?

— Не зная.

— Ще избързам да я догоня — каза Корантен. — Трябва да я предпазя от някоя отчаяна постъпка.

И той взе писмото, изтича навън и запита малкото момче, което го чакаше на вратата:

— Накъде тръгна жената, която преди малко излезе оттук?

Синът на Налейстакан направи с Корантен няколко крачки и му показа улицата, която водеше надолу към вратата „Сен Леонар“.

— Ето, натам — без колебание каза малкото момче, подчинявайки се на чувството за мъст, което майката бе вдъхнала в сърцето му.

Междувременно в дома на госпожица Дьо Верньой като сенки се вмъкнаха четирима предрешени мъже и нито Корантен, нито момченцето видяха това.

— Върни се на прежното място — каза шпионинът на момчето. — Престори се, че си играеш с подвижната врата на заставата, а сам следи добре, гледай навсякъде, дори на покрива.