Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (22)

Двадесет и първа глава

Пътничките бързо стигнаха до колибата на Налейстакан. Техните стъпки, колкото и леки да бяха, разбудиха кучето в двора, едно от ония огромни псета, на които бретонците доверяват къщите си, чиито врати се затварят с най-просто селско мандало. Кучето се спусна към появилите се непознати и така страшно залая, че те трябваше да отстъпят на няколко крачки и да извикат за помощ, но от дома никой не се отзова. Госпожица Дьо Верньой подаде шуанския знак, ръждивите панти на вратата тозчас заскърцаха и зад дървеното крило се показа намусеното, хитро лице на Налейстакан, току-що станал от леглото.

— Трябва да стигна бързо до Сен Джеймс — подхвана Мари, като показа на фужерския пазач ръкавицата на маркиз Дьо Монторан. — Граф Дьо Бован ме увери, че ще бъдеш мой водач и защитник по пътя. И така, драги ми Налейстакан, осигури ни две оседлани магарета и се приготви да тръгнеш с нас. Времето е скъпо. Ако утре вечер не стигнем в Сен Джеймс, няма да видим ни Юнака, ни бала.

Обърканият шуан взе ръкавицата, повъртя я в ръцете си и запали смолиста свещ, дебела колкото малкия пръст и с цвят на медена питка. Такива свещи внасят в Бретан от Северна Европа и като всичко, което човек вижда в този толкова своеобразен край, и тази стока свидетелствуваше за пълно непознаване на най-простите търговски принципи. Налейстакан забеляза на ръкавицата зелената лента, погледна госпожица Дьо Верньой, почеса се зад ухото, изпи до дъно стакан сидер, предложи чаша на очарователната гостенка, покани я да седне на скамейката от полиран кестен пред масата и отиде да търси магарета. Мъждивата виолетова светлина на екзотичната свещ не можеше да скрие капризната игра на лунното сияние, което хвърляше искрящи отражения върху тъмния таван и мебелите в опушената колиба. Малкото момченце беше вдигнало учудено хубавата си главица, а над пухкавите му къдрици се показваха розовите муцуни и големите светещи очи на две крави, подали глави през дупките в стената на обора. Голямото куче, което далеч не изглеждаше по-глупаво от хората в това семейство, сякаш разглеждаше непознатите посетители с такова любопитство, каквото проявяваше и момченцето. Живописецът дълго би се любувал на нощните ефекти на тази картина, но Мари не изпитваше никакво желание да влиза в разговор с Барбет, която надигна глава от леглото като призрак и разтвори широко очи, когато позна неотдавнашната си гостенка; за да се избави от неизбежните въпроси на Чаплата, както и от зловонния въздух в тази бърлога, девойката излезе на двора. Тя бързо се изкачи по стълбата, изрязана в скалата над хижата на Налейстакан, и мълчаливо започна да съзерцава безкрайното разнообразие на пейзажа, който с всяка стъпка нагоре — към височината, или надолу — към долината, променяше очертанията си. Луната заливаше със светла мъглица долината на Куенон. Гледката, която се разстилаше пред Мари в меката светлина на луната, фантастичният вид на тъмните скали и преливащите се отражения във водата изпълваха душата й с тъжно опиянение. Но тъкмо в тази минута тишината бе нарушена от магарешки рев; Мари изтича обратно към колибата на шуана и тримата потеглиха на път. Въоръжен с ловджийска двуцевка и надянал козя кожа, Налейстакан приличаше на Робинзон Крузо. Пъпчивото му и набръчкано лице едва се виждаше изпод широкополата шапка, която бретонските селяни носят по традиция и до днес с гордото съзнание, че в дълговековното робство са запазили правото да се кичат с това старинно феодално украшение. Малкият нощен керван, охраняван от този водач, чиито движения, дреха и фигура издаваха нещо патриархално, напомняше „Бягството в Египет“ — творение на мрачната четка на Рембранд. Налейстакан се стараеше да избягва големия път и поведе непознатите по безкрайния лабиринт на потайните бретонски пътеки. И едва тогава госпожица Дьо Верньой разбра какво ще рече шуанска война. Крачейки по тесните кривини, тя можа да си състави вярна представа за характера на този край, който, наблюдаван отдалече, изглеждаше тъй примамлив, ала в чиито глъбини се криеха непреодолими трудности и опасности. От незапомнени времена всяко селско поле се огражда тук с пръстени от валове с призматична форма, високи шест стъпки; по гребена на тези валове, наричани, както и в Нормандия, живи плетища, растат кестенови, букови и дъбови дървета; дългите им клони обикновено се протягат над пътя и преплитайки се, образуват огромен свод. Пътищата, тъжно притиснати между стени от глинеста пръст, напомнят крепостни ровове и ако гранитът, който тук почти навсякъде се показва на повърхността на земята, не създаде някакво подобие на грапава настилка, обикновено се покриват с такава непроходима кал, че и най-малката кола трябва да бъде теглена от два чифта волове или от два малки, ала силни коня. Лепкавата тинеста кал по тези пътища е толкова обикновено явление, че по неволя се е установил обичаят да се прокарва в полето, под пръстения вал, пътека за пешеходците, наричана „колело“, която започва и свършва с нов участък земя; следователно, за да преминете от едно поле в друго, трябва всеки път да се изкачите на пръстения вал по няколко стъпала, които дъждът често прави хлъзгави. На нашите пътешественици предстоеше да преодоляват по тези витиевати пътища още много други препятствия. Земните укрепления, обкръжаващи всяко късче нива, имат вход, широк около десет стъпки, и този вход се затваря с помощта на съоръжение, наричано в Западна Франция „оградка“. Оградката е греда или дебел прът, пробит в единия си край; в дупката е напъхан неодялан пън, който служи за ос; на края на пръта, подаващ се от оста, е завързан като противовес достатъчно тежък камък, което позволява дори и на децата да отварят без усилие тази оригинална селска бариера, другият край на която опира във вдлъбнатина, направена за тази цел в пръстената стена. Понякога селяните вместо камък използуват като противовес за оградната си стълба греда или прът с по-дебел край. С други думи, подробностите на тази заключалка се видоизменят в зависимост от изобретателността на стопанина. Нерядко оградката се състои само от една греда, чиито два края са закрепени с глина в пръстения вал. Понякога тя прилича на квадратна врата, направена от летви, разделени с еднакви промеждутъци и напомнящи стъпалата на стълба, поставена напреки. Вратите се отварят като обикновената оградка и се отместват встрани на колелце от масивно дърво. Всички тези плетища и оградки придават на местността вид на исполинска шахматна дъска, където всяко поле образува напълно изолирана клетка, затворена като крепост и като нея защитена с валове. Входът, който е лесно отбраняем, винаги представлява за нападателя най-опасно препятствие. Когато оставя земята да си отпочине, бретонският селянин смята, че я подсилва, като засява угарта с жълтуги и така грижливо ги поддържа, че за кратко време тези храсти достигат човешки ръст. Подобна заблуда, напълно достойна за хора, които складират тора по най-високите места в дворовете си, води дотам, че у тях една пета част от цялата обработваема земя е покрита с гъсти храсти, удобни само за засади. И накрая у тези любители на сидер може би не ще се намери поле, където няколко стари ябълкови дървета да не спускат до земята тежките си клони, унищожителни за всеки злак, покълнал в тяхната сянка. А ако вземем под внимание колко незначителна е в този край притежаваната от селянина земя и какви високи ширококлонести дървета се издигат край тях по пръстените валове, захващайки с алчните си корени четвъртината от всеки участък, читателят лесно ще добие представа за селското стопанство, както и за характера на местността, която тази нощ прекосяваше госпожица Дьо Верньой.

Трудно е да се каже какво собствено бе накарало селяните да създадат тези страшни прегради, тези неизчислими препятствия, които правеха страната непроходима, а войната на армията — немислима; може би причина за това е било желанието да се избягнат споровете за земя, а може би и твърде удобният за ленивеца обичай да се държи добитъкът затворен, та да не става нужда да го гонят по пасбищата. Но така или иначе, ако стъпка по стъпка изучим този край, ще ни стане ясен неизбежният, едва ли не закономерен неуспех на редовните войски в борбата с метежниците, тъй като тук петстотин човека могат да разгромят войската на цялото кралство. Ето къде бе тайната на военната тактика на шуаните.

И госпожица Дьо Верньой разбра защо Републиката се виждаше принудена да потушава метежа по-скоро с полицейски методи или с дипломация, нежели с безплодни напъни на редовната армия. И какво всъщност можеше тя да предприеме срещу хора, достатъчно съобразителни, за да се откажат от уюта и удобствата на града и да запазят за себе си господството на полето, обкръжени с непристъпни укрепления? Как да не потърси път за споразумение с тази сляпа, тъмна сила, направлявана от изкусен и предприемчив водач?… Мари се възхити от острата мисъл на министъра, прозрял от своя кабинет тайната на умиротворението на този разбунен край. Тя като че догаждаше съображенията на държавниците, могъщи и всевиждащи, които с един поглед обхващаха цялото кралство, хора, чиито действия, осъдителни в очите на тълпата, се явяват само игра на исполинска мисъл. Тези страшни думи сякаш обладават нещо от могъществото на фаталността и съдбата, някакъв усет към бъдещето, чиито явни признаци внезапно ги възнасят високо; тълпата ги търси в лоното си, а после вдига очи и вижда, че те вече витаят над нея. Тези мисли сякаш усмиряваха и дори облагородяваха силите на отмъщението, а бушуващите в душата й чувства, както и породилата се надежда, удвояваха енергията й, помагаха й да понася необичайно тежкото и изнурително пътешествие. В края на всяко наследствено късче земя Налейстакан предлагаше на двете пътнички да тръгнат пешком, за да им помогне да възлязат на височините, а когато полските огради започнаха да редеят, отново трябваше да възседнат магаретата и да яздят помежду селските пътища, където втвърдилата се кал напомняше за приближаването на зимата. Големите дървета, високите пръстени валове и дълбоките ями по пътищата създаваха в котловините условия за влага, която като ледена пелена се спущаше над нашите трима пътници. Изнемощели от умора, на разсъмване те стигнаха гората Марине. По широката горска пътека пътуването стана по-леко. Сводът от преплетени клони, както и дебелите стволове на дърветата, пазеха пътниците от немилостивото небе, а многочислените препятствия, на които се натъкваха в началото на пътешествието, сега почти изчезнаха. Едва изминали левга през гората, те дочуха в далечината неясна човешка глъчка и звън на камбанка, но в сребристите й звуци нямаше пресекливата монотонност, подсказваща движението на стадо. Налейстакан внимателно се вслуша в далечния звънтеж. Скоро вятърът довя до него няколко думи от църковно богослужение, които явно подействуваха силно на шуана: глух за възраженията на госпожица Дьо Верньой, той отклони уморените магарета по друг път, който водеше встрани от пътя за Сен Джеймс. Новият мрачен пейзаж усили опасенията на госпожица Дьо Верньой. От двете страни на тясната пътека се издигаха една върху друга огромни скали с причудливи очертания. От процепите на каменните блокове като дебели змии бяха плъзнали корените на вековни букове, търсещи далече питателни сокове. Пътят сякаш вървеше между две редици подземни пещери с фантастични сталактити. Огромни каменни фестони, по които тъмната зеленина на самодивския чемшир и папратите се съчетаваха с резедата и белезникавите петна на мъха, скриваха пропасти и входове на дълбоки пещери. Но едва направили няколко крачки по една невероятно тясна пътечка, пред госпожица Дьо Верньой се откри най-удивителното зрелище и тогава тя разбра на какво се дължеше упорството на Налейстакан. Над полукръгла котловина, подобно на груби стъпала в планината, се извиваха амфитеатрално гранитни вдлъбнатини и върху тях едни над други се извисяваха стройни черни ели и пожълтели кестени; това място напомняше исполински цирк, където зимното слънце по-скоро разливаше бледи виолетови сенки, нежели светлината на лъчите си, а есента навсякъде бе разстлала умиращото великолепие на дърветата и тревите.

В центъра на този амфитеатър, чийто архитект по всяка вероятност бе всемирният потоп, се издигаха три огромни друидски камъка — просторен олтар, над който стърчеше древна църковна хоругва. Стотина коленичили мъже, с шапки в ръце, се молеха в този планински храм, където свещеникът с двама други духовници отслужваше литургия. Бедно облеченият свещеник, немощният му глас, понесъл се като тих шепот в простора, хората, изпълнени с вяра, обединени от едни и същи чувства и свели глави пред олтар, лишен от всякакъв разкош, грубият, с нищо неукрасен кръст, дивата мощ на храма, времето, мястото, всичко придаваше на тази сцена простотата, която някога е отличавала първите векове на християнството. Госпожица Дьо Верньой мълчаливо съзерцаваше непостижното зрелище, още по-смайващо на фона на огромния пожар на есента. Това богослужение в глъбините на леса, култът към божеството, който гонението възвръщаше към първоизточника му, поезията на старите времена, смело възродена в лоното на дивната природа, тези шуани, въоръжени и обезоръжени, жестоки и верующи, едновременно мъже и деца — всичко това не приличаше на нито една от картините, които бе виждала с очите си или във въображението си. Тя добре си спомняше как в детството й я изпълваше с възторг пищното богослужение в римската църква, така примамливо за чувствата, но Мари още не познаваше Бога без украса, само с неговия кръст над олтара и с храм на голата земя; вместо резбата на каменните листа, увенчаващи готическите арки на църквите, разкошното многоцветие на високите осланени дървета, опрели в небосвода; вместо хилядите студени отражения, хвърляни от стъклописите, слънчев блясък и синева, меката светлина на утринните лъчи, осенила олтара, свещеника и богомолците; това людско сборище бе просто факт, а не система, това бе молитва, а не религия. Но човешките страсти, чието мигновено овладяване запазваше хармонията на тайнствената картина, скоро се събудиха и бурно излязоха на сцената. Госпожица Дьо Верньой се появи тъкмо когато завършваше четенето на Евангелието. В свещеника тя не без страх позна абат Гюден и побърза да се скрие от него зад огромен отломък от гранитна скала, където притегли и Франсин, но всичките й опити да отклони Налейстакан от намерението му да участвува в церемониите на това богослужение останаха напразни. Мари се надяваше да избегне опасността, която я грозеше, забелязвайки, че теренът й позволяваше неусетно да се измъкне по-рано от всички. През широкия процеп в гранита тя видя как абат Гюден се възкачи на каменния блок, заменил църковния амвон, и започна своята проповед:

— In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti…^[1]

При тези думи всички благоговейно се прекръстиха.

— Скъпи братя — високо подхвана абатът, — най-напред да се помолим за покойниците Жан Кошгрю, Никола Лаферте, Жозеф Бруе, Франсоа Паркоа, Сюлпис Купио — всички от нашата енория и всички починали от раните си, получени в боя на Пелрин или при обсадата на Фужер. De Profundis^[2]…

Този псалом бе прочетен според обичая последователно от църковните служители и от богомолците и всеки стих се произнасяше с особена отчетливост, за да се подсили въздействието на проповедта. След псалома абат Гюден отново заговори и гласът му все повече се усилваше: бившият йезуит знаеше, че разпаленото, страстно слово бе най-убедителният довод за неговите диви слушатели.

— Християни — казваше той, — покойните защитници на Бога ви дадоха пример за изпълнен дълг. Ако не бяха тези блажени души, които сигурно са посрещнати с отворени обятия от всички светии, Господ-Бог би помислил, че във вашата енория живеят безбожници. Знаете ли вие, юнаци мои, какво говорят за вас в цял Бретан и дори при краля?… Не знаете… Е, добре, аз ще ви кажа: „Как! Сините низвергнаха олтари, погубиха свещеници, убиха краля и кралицата, искат да изловят в Бретан всички юнаци, да ги направят сини като тях самите и да ги изпратят далеч от родните енории, за да воюват из чужди земи, дето могат да умрат непокаяни и да отидат така навеки веков в ада; на юнаците в енорията Марине изгориха църквата им, а те стоят със скръстени ръце. О-о! Проклетата Република продаде на търг Божието имущество и земята на сеньорите, подели парите между своите сини, а после, за да се храни с нашите пари, както се храни с нашата кръв, издаде декрет, за да взема по три ливри върху екю от шест франка, както възнамерява на всеки шест човека да взема по трима за войници, а юнаците от енорията Марине не грабнаха оръжието, за да изгонят сините от Бретан! Ах, ах! Раят ще им бъде отказан и никога няма да измолят спасение за душите си!“ Ето какво говорят за вас! Християни, касае се за вашето вечно блаженство! Ще спасите душите си само като се сражавате за вярата си и за краля. Завчера, в два и половина часа, ми се яви самата Ана Орейска. И ми каза така, както аз сега ви говоря: „Ти си свещеник в енорията Марине?“ — „Да, госпожо — рекох, — на вашите услуги!“ — „Е, добре, аз съм Ана Орейска, леля на Бога, както казват из вашия край. Аз съм винаги в Орей, а тук дойдох, за да кажеш на юнаците в Марине да не се надяват на спасение на душите си, докато не грабнат оръжие. Не им давайте опрощение на греховете, докато не започнат да служат на Бога. А когато сторят това, благослови оръжието им и юнаците, на които опростиш греховете, ще стрелят безпогрешно в сините, тъй като оръжието им ще бъде осветено.“ И тя изчезна, а под дъба Патешката лайка остана миризма на тамян.

Отбелязах това място. Господин ректорът от Сен Джеймс постави там красива дървена Богородица. А вечерта отишла при нея майката на Пиер Льороа, наричан Скитника по Земята, и Бог изцери ревматизма й заради добрите дела на нейния син. Ето, тази жена е сред вас и вие с очите си ще я видите да ходи съвсем сама. О, чудо! Такова чудо, като възкресението на блажения Мари Ламбрекен; Бог сътвори това чудо, за да покаже, че той никога не ще остави своите бретонци, ако те се сражават за служителите на Бога и за краля. И така, скъпи мои братя, ако искате да заслужите спасение на душата си и да се покажете защитници на краля, нашия земен господар, длъжни сте във всичко да се подчинявате на човека, изпратен от краля, комуто дадохме името „Юнака“. И тогава вече вие не ще бъдете безбожници, а заедно с всички юнаци на Бретан ще застанете под знамето Божие. Тогава ще можете да измъкнете от джобовете на сините парите, които те откраднаха от вас; а ако вашите поля останат незасети, докато водите война, Господ-Бог и кралят ще ви отдадат богатствата на убитите врагове. Християни, ще допуснете ли хората да говорят, че юнаците от Марине се нареждат далеч след юнаците от енориите Морбиган, Свети Георги, Витре и Антран, които вкупом служат на Бога и краля? Или искате да им оставите цялата плячка? Нима като еретици ще стоите със скръстени ръце, когато толкова бретонци се стараят да заслужат спасение на душите си и защищават краля? „Остави всичко и тръгни след мен“ е казано в Евангелието. Не се ли отказахме вече ние, свещениците, от десятъка? Оставете всичко и водете свещената война. Вие ще постъпите като макавейците. И тогава всичко ще ви се прости. С вас ще бъдат вашите ректори и техните свещеници и така ще победите. Помнете, християни, че само на днешния ден ни е дадена власт да благословим оръжието ви. Който не се възползува от тази благодат към него, Ана Орейска не ще бъде милостива и както в миналата война, няма да даде ухо на молитвите му.

Патетичният тон на проповедта, гръмкият глас и разпалените жестикулации, от които ораторът беше потънал в пот, като че не произведоха голямо впечатление: селяните стояха неподвижно като статуи, вперили очи в проповедника. Но госпожица Дьо Верньой скоро забеляза, че продължителната и тъпа вцепененост, в която тълпата стоеше пред него като пред зъл дух, бе някакъв своеобразен магнетизъм: абатът я бе омагьосал. Подобно на великите актьори на сцената, той бе покорил паството си като един-единствен човек, разпалвайки в името на този ненаситен и жесток католически Господ човешки страсти. Той великодушно обещаваше опрощаване на всяка жестокост, унищожаваше единствените задръжки, които още възпираха тези полудиви същества и ги заставяха да съблюдават религиозните изисквания и обществения морал. Той бе осквернил своя сан на богослужител заради политически интереси; но в тези времена на революции, в стремежа си да бъде полезен на своята партия, всеки превръщаше в оръжие онова, което притежаваше, и мирният Исусов кръст ставаше оръдие на войната, така както и палешникът на ралото. Като не виждаше около себе си никого, с когото да сподели тези свои мисли, госпожица Дьо Верньой обърна очи към Франсин и с удивление видя, че и тя споделя всеобщия ентусиазъм: девойката благоговейно се молеше, като прехвърляше в ръцете си броеницата, която вероятно Налейстакан й беше дал по време на проповедта.

— Франсин — запита тихо тя, — и ти ли се боиш да не станеш безбожница?

— О, госпожице — отвърна бретонката, — но погледнете, майката на Пиер вече ходи!…

В очите й гореше трескав пламък, сякаш това бяха очи на човек, който вижда далечен, но изгарящ и примамлив мираж. И тогава Мари разбра скритата същина на тази проповед, почувствува влиянието на духовенството върху простодушната селска маса и поразителното въздействие на сцената, която току-що се бе разиграла. Стоящите до олтара селяни един след друг пристъпваха към проповедника и като падаха на колене, му подаваха оръжието си, а той го поставяше на олтара. Налейстакан също побърза да освети старата си двуцевка. Трима свещеници запяха химна „Veni Creator“^[3] и оня, който водеше богослужението, покри оръжието на смъртта с облаци от синкав дим, излитащ от кадилницата му. Когато лекият ветрец разнесе тамяна, оръжието бе раздадено на притежателите му. Застанал на колене, всеки шуан получаваше оръжието си от ръката на свещеника, който мърмореше латински молитви.

Отново въоръжени, всички се върнаха на местата си, давайки воля на дълбокия, дотогава безмълвен ентусиазъм.

— Domine, salvum fac regem.^[4]

Свещеникът гръмко запя тази молитва, всички след него я подхванаха в хор и два пъти подред я изпяха с някакво мрачно настървение. Нещо свирепо и диво бе прозвучало в тези викове. Двете ноти, съответствуващи на думата regem, очевидно разбирана от селяните, прогърмяха така внушително, че госпожица Дьо Верньой с неволно умиление си спомни за изгнаническата кралска фамилия. Това възпоминание възкреси в съзнанието й образи от собственото й минало. Мисълта й изведнъж потече сред сладостните спомени за ония празненства в двора, прокуден сега из други страни, празненства, където беше блестяла… Докато мечтаеше така, тъкмо в този миг по незнайна асоциация на представите в паметта й изникна призракът на маркиза и тогава, с обичайната за жените бързина на мисълта, Мари, забравила разгърналата се пред очите й картина, се досети за своя отмъстителен план, заради който бе рискувала живота си, но който можеше да рухне от един поглед. Тя пожела да бъде красива в тази най-решителна минута на живота си и като си спомни, че няма с що да украси косите си за бала, се изкуси от мисълта да ги окичи с клонче от самодивски чемшир, чиито причудливо извити листа и червени плодове привличаха в този момент вниманието й.

— Охо! Оттук нататък моята двуцевка може понякога да не улучи дивеча, но сините — винаги — каза Налейстакан и доволно поклати глава.

Мари внимателно се вгледа в лицето на водача си и намери, че то бе типично за всички, които бе видяла тук. Мисловната способност на този селянин явно не надхвърляше тази на дете. Някаква наивна радост осеняше челото и бузите на стария шуан, когато гледаше оръжието си, а религиозният фанатизъм придаваше на радостта му отсянка на жестокост и за миг на това дивашко лице изпъкнаха всички пороци на цивилизацията.

Скоро пътниците стигнаха до някакво село, тоест четири-пет къщи, подобни на колибата на Налейстакан, и когато госпожица Дьо Верньой вече завършваше скромната си закуска от хляб, масло и мляко, в селото пристигнаха току-що мобилизирани шуани. Безредният отряд бе воден от ректора, взел в ръце грубия кръст вместо знаме, а след него млад шуан, преизпълнен от гордост, носеше църковната хоругва на енорията си. Госпожица Дьо Верньой трябваше да се присъедини към този отряд, тъй като той също се отправяше към Сен Джеймс и съвсем естествено стана неин защитник срещу всяка опасност от минутата, когато Налейстакан за нейно щастие се осмели да съобщи на предводителя на отряда, че красавицата, чийто водач бе досега, е добра приятелка на Юнака.