Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (31)

Тридесета глава

Корантен забърза по улицата, която момчето му показа, съгледа в мъглата, както му се стори, силуета на Мари и я догони малко преди тя да стигне до заставата.

— Къде отивате? — запита той, като й предложи ръката си. — Колко сте бледна! Какво се е случило? Нали знаете, че е неприлично да се движите сама по улиците? Опрете се на мен.

— Къде е Юло? — запита тя.

Но неуспяла още да произнесе тези думи, госпожица Дьо Верньой дочу шум и тропот зад вратата „Сен Леонар“ и скоро разпозна гласа на Юло:

— Гръм да ме порази! Нищо не се вижда! Никога не е имало такава мъгла! И то когато сме на караул. Удобно време за този бивш. Съвсем като по поръчка!

— Защо се оплаквате? — обади се госпожица Дьо Верньой, като стисна здраво ръката му. — Тази мъгла може да скрие и отмъщението, и предателството. Командире — тихо добави тя, — сега трябва да вземем такива мерки, че Юнака да не може да се изплъзне.

— Нима той е при вас? — развълнувано и учудено запита Юло.

— Не — отвърна тя, — но дайте ми верен човек и аз ще го изпратя да ви предупреди, когато маркизът се появи.

— Как така „човек“? — намеси се неспокойно Корантен. — Ако в дома ви се мерне войник, това ще изплаши маркиза. Но едно дете, а аз ще намеря такова дете, няма да събуди недоверие.

— Командире — отново заговори госпожица Дьо Верньой, — благодарение на мъглата, която проклинате, още отсега може да обкръжите моя дом. Нека един от постовете караули в църквата „Сен Леонар“; така ще наблюдавате и площада, към който гледат прозорците на моя салон. Поставете войници и на булеварда: макар от прозореца на спалнята ми до земята да има цели двайсет стъпки, отчаянието придава на човека сили да скача и от по-опасна височина. Чуйте! Вероятно ще оставя този господин да си излезе през вратата, така че предоставете охраната й на човек смел и съобразителен, защото — добави тя, като въздъхна, — така или иначе, не можем да отречем безстрашието му и той ще се отбранява.

— Гюден! — извика командирът.

Младият фужерец излезе пред редиците на отряда, завърнал се с Юло, и застана недалеко от тях.

— Слушай, момчето ми — полугласно заговори старият воин, — това дяволско момиче е решило да ни предаде Юнака. Защо? Не зная. Но все едно, тяхна си работа. Вземи със себе си десетина човека и ги постави на караул така, че да завардиш задънената уличка, в края на която се намира домът на това момиче. Но гледай да не забележат нито тебе, нито хората ти.

— Слушам, гражданино командир. Познавам това място.

— Е, добре, сине — продължи Юло, — ще изпратя Бързохода да те предупреди, когато дойде време да въртим сабите. Постарай се сам да догониш маркиза, а успееш ли да го премахнеш, та да не става нужда по съдебен ред да го разстрелям, да не се казвам Юло, ако до две седмици не бъдеш поручик. Госпожице, ето ви храбрец, който няма да се изложи — обърна се той към девойката, като й показа Гюден. — Той ще бъде на пост пред дома ви и ако бившият пожелае да влезе в него или да излезе, този смелчага няма да го изпусне.

Гюден тръгна с десетте войници.

— Разбирате ли добре какво вършите? — шепнешком запита Корантен госпожица Дьо Верньой.

Тя не отговори и с почти доволен вид гледаше как под командата на подпоручика войниците се отправят към булеварда, а други, по нареждане на Юло, заемат място край тъмните стени на църквата „Сен Леонар“.

— Обкръжете и къщите, които са в тясно съседство с моята — каза тя на Юло. — Не пренебрегвайте и най-малката предохранителна мярка, та после да не се разкайваме…

„Побесняла е“ — помисли си Юло.

— Не съм ли пророк? — пошепна Корантен на ухото му. — А сега ще й изпратя малчугана с червеното краче… Помните ли го?… И тогава…

Той не успя да се доизкаже: госпожица Дьо Верньой внезапно се затича към дома си и Корантен бързо тръгна след нея, като си подсвиркваше с вид на щастлив човек. Догони девойката при вратата и когато съгледа на прага сина на Налейстакан, й каза:

— Вземете със себе си този малчуган, госпожице — по-безобиден и по-енергичен куриер няма да намерите. А ти, щом видиш Юнака да влиза в този дом, каквото и да ти казват, тичай да ме намериш в караулното и тогава ще ти дам толкова пари, че цял живот да имаш за питки.

При тези думи, пошепнати на един дъх в ухото на момчето, Корантен усети как бретончето силно стисна ръката му, а после тръгна след госпожица Дьо Верньой.

— Сега, приятели мои, обяснявайте се, когато ви е угодно — си каза злорадо Корантен, дочул хлопването на вратата. — И така, мой млад маркизе, искаш да се любиш — заповядай, но само на смъртния одър!

И като не се решаваше да изгуби от погледа си фаталната къща, Корантен се отправи към булеварда, където намери Юло да дава разпореждания на караула. Изминаха два часа, но никой от часовите, застанали недалеко един от друг, не можа да доловил най-малкия белег, който да събуди подозрението, че маркизът бе преминал тройната верига от притаили се бдителни караули, оградили от три страни Кулата на папагала и всички пътеки, водещи към нея. Двайсет пъти Корантен изтича от булеварда в караулното и всеки път надеждите му оставаха излъгани: малкият разузнавач все още не се появяваше. Потънал в мислите си, шпионинът бавно се разхождаше по булеварда в плен на три ужасни в непримиримостта си страсти: любов, алчност и честолюбие. Всички градски часовници удариха осем. Луната по това време изгряваше много късно. Нощта и мъглата забулваха с непрогледна тъмнина мястото, където трябваше да стигне до развръзката си драмата, замислена от този човек. Корантен съумя да накара страстите си да замлъкнат; скръстил здраво ръце на гърдите, той вече не снемаше очи от прозореца, който като светещ призрак стърчеше над кулата. Когато стигна до опасния сипей, с който булевардът свършваше откъм долината, Корантен машинално втренчи поглед в мъглата, пронизвана от бледото сияние на града и покрайнините му. Дълбоката тишина се нарушаваше само от ромона на Нансон, от отмерените, зловещи удари на градската камбана, от тежките стъпки на патрулите и от щракането на оръжие при ежечасната смяна на часовите. Всичко бе изпълнено с тържественост — хора и природа.

— Тъмно като в рог — каза Пипникравай.

— Върви, върви — отвърна му Скитника по Земята — и мълчи като пребито псе.

— Та аз и да дишам не смея — оправдаваше се шуанът.

— Кой събори камъче? Ако този хубостник иска да забия ножа си в сърцето му, нека повтори — каза Скитника по Земята така тихо, че гласът му се сля с ромона на Нансон.

— Но това съм аз — призна греха си Пипникравай.

— Слушай, стар чувал за пари — изсъска водачът, — пълзи като змия, че иначе без време ще си оставиш костите тук.

— Ей, Скитнико по Земята — продължаваше непоправимият Пипникравай, който се улови с ръце за храстите, допълзя по корем до издатината, където се бе добрал другарят му, и зашепна на ухото му с такъв приглушен глас, че шуаните след тях не чуха нито една думица.

— Ей, Скитнико по Земята, ако вярваме на Главната юнакиня, там ще спипаме богата плячка. Искаш ли да си я поделим с теб?

— Слушай, Пипникравай — каза Скитника по Земята и замръзна на място, като се прилепи до земята. Целият отряд последва примера му, толкова това трудно изкачване от дъното на пропастта бе измъчило шуаните. — Аз те познавам, ти си от породата на скубачите, дето умеят и да ударят както трябва, и да кротуват, когато нямат избор. Но помни, тук не идваме, за да събличаме мъртъвци, а за да се бием като дяволи срещу дяволи и тежко томува, чиито нокти са къси. Главната юнакиня ни изпраща да спасим Юнака; вдигни кучешкия си нос и погледни този прозорец над кулата! Той е там…

В този миг удари полунощ. Луната изгря и мъглата заприлича на бял дим. Пипникравай стисна здраво другаря си за ръката и мълчаливо показа триъгълните щикове, блеснали десет крачки над тях.

— Сините вече са там — пошепна Пипникравай. — Със сила нищо няма да направим.

— Не бързай — сряза го Скитника по Земята, — ако добре съм гледал тази сутрин, под самата кула, между вала и булеварда, има площадка, дето изсипват тор, и на нея можеш да паднеш като на пухено легло.

— Ако свети Лавър — каза Пипникравай — поиска да превърне в хубав сидер кръвта, която тук скоро ще се пролее, фужерци утре добре ще си погуляят.

Скитника по Земята затвори устата му с широката си длан, после едва чуто подаде сигнал за опасност, който пробяга от редица в редица до последния от шуаните, увиснали във въздуха, вкопчени в изтравничетата, покриващи шистите. На края на булеварда стоеше Корантен. Неговият изострен слух не можеше да не долови шумоленето на храстите, мачкани от шуаните, и лекия звук от падането на камъчето, полетяло към дъното на пропастта. Скитника по Земята, който като че притежаваше способността да вижда в тъмнината, а може би и развити като у диваците сетива, бе съгледал Корантен, или по-скоро го бе подушил като добре дресирано ловджийско куче. Полицейският дипломат напразно се вслушваше в тишината и се взираше в отвесната стена на сипея — нищо не откри. Слабата лунна светлина му позволи да различи в тъмнината няколко шуана, но ги взе за скални отломъци, тъй като тези човешки тела запазваха пълната неподвижност на мъртвата природа. Опасността, заплашила отряда, скоро отмина. Вниманието на Корантен бе привлечено от доста силния шум, разнесъл се от другия край на булеварда, там, където завършваше подпорната стена и започваше стръмният скат на скалата. Точно към това място водеше пътека, прокарана от Стълбата на кралицата по края на шистената скала. В минутата, когато Корантен се приближи към пътеката, пред него като по чудо израсна човешка фигура; той протегна ръка, за да улови това видение или живо същество, в чиято добронамереност се съмняваше, и напипа закръглени и меки женски форми.

— Дявол да ви вземе, гълъбице — с шепот каза Корантен. — Ако не бяхте се сблъскали с мен, сигурно щяха да ви пробият главата с куршум. Откъде идвате и къде отивате в такъв късен час? Вие какво, да не сте няма?

„Това несъмнено е жена“ — помисли си той.

Мълчанието ставаше подозрително и непознатата най-после отговори с глас, който издаваше голяма уплаха:

— О, добри човече, връщаме се от седянка!

„Това е мнимата майка на маркиза — реши в себе си Корантен. — Я да видим какво ще направи.“

— Е, добре, минете оттук, бабичко — високо каза той, като се преструваше, че не беше я познал. — Свийте вляво, ако не искате да ви застрелят.

Той постоя минута, видя, че госпожа Дьо Гуа се отправя към Кулата на папагала, и тръгна след нея, като се прикриваше с дяволска ловкост.

По време на тази съдбоносна среща шуаните много изкусно се бяха притаили върху купчините тор, към които ги бе насочил Скитника по Земята.

— Главната юнакиня дойде — шепнешком им съобщи Скитника по Земята и като мечка се надигна край стената на кулата. — Тук сме — каза той на госпожа Дьо Гуа.

— Добре — отвърна тя. — Ако успееш да намериш стълба в къщата, чиято градина е шест стъпки по-ниско от купчината тор, ще спасим Юнака. Виждаш ли прозорчето там, горе? Това е будоарът, вратата му води към спалнята. Там именно трябва да се стигне. Кулата е оградена от три страни. Свободна е само тази стена. Конете са готови и ако завардиш прохода през Нансон, след четвърт час ще го измъкнем от опасността въпреки безумието му. Но ако тази развратница намисли да бяга с него, убийте я.

Корантен забеляза в тъмнината ловките движения на тъмните силуети, които отначало бе взел за камъни, и стремглаво забърза към заставата пред вратата „Сен Леонар“. Юло спеше облечен на походното легло в караулното.

— Оставете го на мира — грубо го спря Бързохода. — Той току-що легна!

— Шуаните са тук! — извика Корантен в ухото на Юло.

— Не може да бъде! Но толкова по-добре! — каза Юло, още съвсем сънлив. — Ако трябва, ще се бием!

Когато Юло дойде на булеварда, Корантен му показа в тъмнината странната позиция на шуаните.

— Измамили са или са удушили часовите, които поставих между Стълбата на кралицата и крепостта — извика Юло. — Ах, дявол да го вземе, каква мъгла!… Но почакайте… Аз ей сега ще изпратя долу, в подножието на скалата, петдесетина човека под командата на поручика. Тук не си струва да атакуваме тези животни — те са толкова корави и ловки, че като камъни могат да полетят към дъното на пропастта, без да се одраскат.

Дрезгавата камбана на кулата удари два часа след полунощ; Юло се върна на булеварда, след като взе най-строги мерки за залавяне на отряда на Скитника по Земята. На всички постове удвои караулите така, че къщата на госпожица Дьо Верньой се превърна в център на действие на малката армия. Юло намери Корантен потънал в съзерцание на прозорчето, светещо над Кулата на папагала.

— Гражданино — каза му Юло, — струва ми се, че този бивш ни разиграва: нищо още не е шавнало.

— Там е — настоя Корантен, като показа прозореца. — Видях сянка на мъж зад завесата… Не разбирам какво е станало с моя малчуган. Убили са го или са го подкупили. Почакай, командире, виждаш ли? Това е мъж. Да вървим!

— Гръм да ме порази! Няма да го измъкна от леглото! Щом е влязъл, ще излезе. Гюден няма да го изпусне — възрази Юло, който си имаше свои съображения да чака.

— Да вървим, командире! В името на закона те приканвам незабавно да влезем в къщата.

— Кутренце, още ти е рано да ми заповядваш!

Без да се смущава ни най-малко от гнева на Юло, Корантен каза хладно:

— Ти ще ми се подчиняваш. Ето заповед както му е редът, подписана от военния министър, и тя ще те застави да се покоряваш — каза Корантен, като измъкна от джоба си някакъв лист, а после продължи: — Да не си въобразяваш, че сме прости и че ще позволим на това момиче да прави каквото си намисли? Трябва да потушим гражданската война, а великата цел оправдава всички средства.

— Гражданино, ще си позволя волността да те изпратя по… Разбра ли? Достатъчно. Наляво, кръгом марш! Пръждосвай се оттук! По-живо!

— Но чети, моля те! — настояваше Корантен.

— Не ми дотягай с твоите пълномощия — извика Юло, възмутен от наглостта на това презряно същество, за каквото смяташе Корантен.

В този момент пред тях се появи синът на Налейстакан, като плъх, изскочил от земята.

— Юнака излезе! — извика той.

— По коя улица?

— Сен Леонар.

— Бързоход — каза Юло на ухото на капрала, стоящ до него, — тичай да предупредиш поручика да се придвижи към къщата и да открие огън, нека да е по-силничък. Разбра ли? Вляво по един, към кулата, марш! — извика командирът на войниците.