Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (1)

Първа глава

В един от първите дни на VIII година, в началото на вандемиера или, според обичайния календар, в края на септември 1799 година, стотина селяни и доста граждани, тръгнали сутринта от Фужер, за да отидат в Майен, вече се изкачваха по планината Пелрин, разположена между Фужер и Ерне, градец, където пътниците обикновено си отдъхват.

Този отряд, разделен на групи, нееднакви по численост, представляваше комбинация от толкова странни костюми и бе толкова необичайно сборище от хора с различни професии и произхождащи от различни провинции, че не ще бъде излишно да подчертаем отличителните им черти, за да придадем на нашия разказ ония ярки краски, които днес толкова се нравят, макар според мнението на някои критици да пречат на изображението на чувствата.

Мнозина от селяните вървяха боси, облечени само в дълга козя кожа, която ги покриваше от шията до коленете, и с панталони от много грубо бяло платно, чиято дебела и неравно изпредена нишка говореше за слабо развита индустрия в този край. Дългите прави коси така естествено се преплитаха с космите на козята кожа и така плътно закриваха сведените им към земята лица, че човек лесно можеше да сметне козята кожа, покриваща тези убоги същества, за тяхна собствена и да ги вземе за животните, чиито кожи им служеха за дрехи. Вглеждайки се по-внимателно, вие бихте видели през косата да блестят очите им като капки роса в гъстия листак, но погледът на тези очи, макар в тях да се отразяваше човешки разум, по-скоро плашеше, отколкото привличаше. На главата си носеха мръсни капи от червена вълна, подобни на фригийската шапка, която Републиката по това време бе избрала за емблема на свободата, и всеки бе нарамил дебела дъбова тояга, на края на която висеше дълга и почти празна платнена торба. Някои бяха нахлупили върху капите си груби плъстени шапки с широки поли, украсени с разноцветни вълнени гайтани по челната обиколка. Дрехите им бяха ушити от същото платно като панталоните и торбите на останалите и по тях едва се забелязваха някакви признаци на съвременна цивилизация. Дългите им коси падаха върху яката на жакет със закръглени поли, достигащи до бедрата, и със странични квадратни джобчета — дреха, твърде обичайна у селяните в Западна Франция. От отворения отпред жакет се подаваше жилетка от същия план, с големи копчета. Едни от тези селяни бяха обули дървено сабо, други грижливо носеха в ръце кожените си обувки. Техните дрехи, износени, мръсни, потъмнели от пот и прах и по-малко своеобразни от гореописаните, имаха своята историческа заслуга, явявайки се като преход към почти разкошното облекло на неколцина мъже, пръснати из тълпата, и открояващи се сред нея като цветя.

И наистина, сините им платнени панталони, червените или жълти жилетки, украсени с две успоредни редици медни копчета, наподобяващи квадратни брони, изпъкваха сред белите дрехи и кожите на техните спътници като синчец и мак в житно поле. Някои носеха сабо, каквото бретонските селяни умеят да правят сами, но повечето от тях бяха обути с подковани обуща и облечени с дрехи от много грубо сукно, ушити по старовремска френска кройка, която и до днес се пази свято от нашите селяни. Яките на ризите им се затваряха със сребърни закопчалки във вид на сърце или котва. Торбите им изглеждаха по-тежки, отколкото у другите, а мнозина бяха прибавили към пътническата си екипировка и манерка, несъмнено пълна с ракия и окачена на врата с връв.

Сред тези полудиваци се откриваха и неколцина граждани, сякаш за да подчертаят последните постижения на цивилизацията в този край; те носеха кръгли шапки, цилиндри или фуражки, ботуши с обърнати кончови или обуща и гети, но и в тяхното облекло, както у селяните, не се забелязваше еднообразие. Десетина човека бяха надянали къси жакети, известни при Републиката под името карманьоли. Други, по всяка вероятност богати занаятчии, от глава до пети бяха облечени в едноцветно сукно. Най-изисканите се отличаваха с повече или по-малко протритите си фракове и рединготи от синьо или зелено сукно; тези несъмнено важни особи бяха обути в ботуши с различни фасони и крачеха бодро, размахвайки дебели бастуни като хора, примирили се с участта си. Няколко старателно напудрени глави и доста изкусно сплетени коси свидетелствуваха за оная изисканост, която говори за наченки на богатство или на възпитание. Всички тези хора, сякаш сами удивени от факта, че бяха събрани наслуки от разни места, човек можеше да сметне за несретници, напуснали опожарените си домове. Но времето и мястото на това сборище му придаваха съвсем друго значение. Колоната почти изцяло се състоеше от хора, които преди четири години бяха воювали срещу Републиката, и наблюдателят, посветен в тайните на гражданските междуособици, които тогава разтърсваха Франция, лесно би разпознал тук малцината граждани, на чиято вярност страната можеше да разчита.

Една последна, доста красноречива подробност не оставяше никакво съмнение в това, че тези събрани вкупом хора ги разделяше разликата в убежденията им. Само републиканците вървяха весело. Останалите, макар и облечени в най-различни дрехи, запазваха нещо общо в изражението на лицето и в движенията си, еднакво белязани от нещастието. Върху граждани и селяни еднакво тежеше отпечатъкът на дълбоко униние; в тяхното мълчание се долавяше мрачна скръб; човек би казал, че се превиват под тежестта на една и съща мисъл, очевидно зловеща, но старателно прикривана, тъй като лицата им бяха непроницаеми и само необикновената мудност на стъпките можеше да издаде някакви тайни замисли у тези хора. Някои от тях бяха провесили на гърдите си броеници въпреки опасността да се излагат на показ символи на по-скоро отменената, отколкото унищожена религия; от време на време те разтърсваха коси, изправяха внимателно глави, оглеждаха скришом гората, пътеките, скалите, заобикалящи пътя, и тогава с вида си напомняха ловджийско куче, което наляво и надясно вири нос, за да подуши дивеча; недочувайки нищо освен еднообразния шум от стъпките на мълчаливите си спътници, те отново навеждаха глави и отново лицата им придобиваха изражение на безнадеждност като у престъпници, отвеждани на каторга, където им е съдено да живеят и умрат.

Движението към Майен на този отряд, разнороден по състав и по чувствата, които изпитваше, твърде просто се обясняваше с присъствието на друг един отряд: начело на колоната вървяха около сто и петдесет въоръжени войници в бойно снаряжение под командата на началник на полубригада. За тези, които не са били свидетели на революционните събития, не ще бъде излишно да отбележим, че това наименование означаваше чин полковник, отменено от патриотите като твърде аристократично. Войниците принадлежаха към пехотната полубригада, установена в Майенския гарнизон. По това време на раздори жителите на Западна Франция наричаха всички войници на Републиката „сини“. Прозвището е свързано с първите републикански мундири, сини с червени обшивки, и споменът за тях е още твърде неотдавнашен, за да се нуждае читателят от описанието им. И така, отделението на сините служеше за конвой на цялото сборище от хора, почти всички крайно недоволни ги бяха отправили към Майен, където военната дисциплина бързо щеше да внесе единство в духа, униформата и външния вид, което дотогава липсваше напълно.

Тази колона представляваше контингент на опълченци, трудно събрани във Фужерския окръг по закона от 10 месидор за масов набор, издаден от Изпълнителната директория на Френската република. Правителството бе поискало сто милиона ливри и сто хиляди войници, за да изпрати подкрепления на френската армия; тя вече бе разбита от австрийците в Италия, от прусаците в Германия и бе заплашвана в Швейцария от русите, на които Суворов бе вдъхнал надежда за победа над Франция.

Западните департаменти, известни под името Вандея, както Бретан и част от Долна Нормандия, умиротворени от три години насам благодарение грижите на генерал Ош, след четиригодишната война като че ли искаха да се възползуват от този момент, за да възобновят борбата. Изправена пред толкова врагове, Републиката отново придоби първоначалната си енергия. Преди всичко тя взе мерки за защита на заплашените от нападение департаменти, като чрез член на закона от 10 месидор натовари с тази грижа местните патриоти. Всъщност правителството, което нямаше пари, нито войска за борба с вътрешните врагове, излезе от затрудненията, като оказа доверие на въстаналите департаменти. Може би се надяваше, че подобна мярка, която опълчваше едни граждани срещу други, ще потуши метежа още в зародиша му. Този член от закона, източник на кървави раздори, гласеше следното: да се сформират в западните департаменти доброволни дружини.

Това недипломатично мероприятие бе възприето така враждебно, че Директорията загуби надежда да възтържествува и в скоро време поиска от Националното събрание да вземе особени мерки за набиране на неголеми контингенти по силата на закона за доброволните дружини. Няколко дни преди началото на събитията, описвани в нашия разказ, бе обнародван нов закон, издаден в третия допълнителен ден на VII година; той именно предвиждаше обединяването на тези слаби контингенти в легиони. Легионите трябваше да бъдат наречени по наименованията на департаментите Сарт, Орн, Майен, Ил-е-Вилен, Морбиан, Долна Лоара и Мен-е-Лоар. Тези легиони — гласеше законът, — предназначени изключително за борба с шуаните, в никакъв случай не могат да бъдат прехвърляни на границите. Такива отегчителни, но на малцина известни подробности са необходими, за да си обясним едновременно и слабостта на Директорията, и похода на това сборище от хора, водено от сините. Може би не ще бъде излишно да добавим също, че хубавите и патриотични директориални постановления така и не се осъществиха освен чрез публикуването им в „Бюлетина на законите“. Декретите на Републиката не се опираха вече на идеи, притежаващи голяма морална сила, на патриотизъм или терор, които някога ги правеха изпълними, а създаваха на книга милиони франкове и стотици хиляди войници, от които не постъпваше нищо в хазната, нито в армията. Пружината на Революцията бе отслабнала с несръчни ръце и законите, вместо да подчинят на себе си обстоятелствата, се приспособяваха към тях.

В департаментите Ил-е-Вилен и Майен командуващ войските бе тогава някакъв стар офицер; като прецени на място какви мерки трябва да предприеме, той реши да изтръгне новобранците от Бретан — и особено от Фужер, едно от най-опасните огнища на шуаните, надявайки се по този начин да отслаби силите на окръзите, заплашващи Републиката. Преданият на родината офицер се възползува от мнимата предвидливост на закона и заяви, че веднага ще екипира и въоръжи новобранците и че е готов да изплати месечното възнаграждение, обещано от правителството на тези специални войскови части. Макар Бретан да се противопоставяше тогава на каквато и да било военна повинност, операцията благодарение на лъжливите обещания премина успешно и толкова бързо, че командуващият дори се разтревожи. Но старият воин трудно можеше да бъде измамен. Щом видя, че част от новобранците незабавно се яви в окръга, той заподозря някакъв умисъл зад тази бързина и може би бе прав, като предположи, че бретонците просто искаха да се сдобият с оръжие. Тогава, без да дочака закъснелите, той реши да отстъпи към Алансон, близо до покорните окръзи, макар зачестилите въстания из този край да правеха твърде проблематичен неговия план. Подчиняващ се на инструкциите, този офицер пазеше в най-дълбока тайна неуспехите на френската армия и малко утешителните новини от Вандея и в утрото, с което започва нашият разказ, с ускорен марш се бе опитал да достигне Майен, където възнамеряваше да приложи закона, както му бе угодно, за да попълни с „новобранци“ от Бретан състава на полубригадата си. Думата „новобранец“, впоследствие толкова разпространена, най-напред замени в текста на закона названието „рекрут“, дадено първоначално на младите войници от републиканските войски. Преди да напусне Фужер, командирът на полубригадата бе заповядал на войниците си тайно да вземат за целия отряд запас от патрони и хляб, като скрият от новобранците, че им предстои дълъг път; и той твърдо реши да не се спира в Ерне, където рекрутите му, опомнили се от изненадата, можеха да се смесят с шуаните, пръснати по всяка вероятност из околните села. Мрачното мълчание сред новобранците, изненадани от маневрите на стария републиканец и от мудността, с която се изкачваха в планината, събудиха тревожни подозрения в началника на полубригадата, на име Юло. Характерните подробности, изтъкнати в нашето описание, представляваха за него жив интерес и ето защо той вървеше, унесен в мисли, наред с петимата млади офицери, които почтително мълчаха, виждайки неговата замисленост. Но в минутата, когато стигна на връх Пелрин, Юло изведнъж, като по инстинкт, обърна глава към разтревожените лица на новобранците и сам прекъсна мълчанието. Бретонците вървяха все по-бавно и вече изоставаха от конвоя на около двеста крачки. Юло се възмути и изкриви лице в присъщата му гримаса.

— Какво, дявол го взел, става с тия глезльовци? — извика той със звучния си глас. — Нашите новобранци, струва ми се, не разтварят, а затварят пергелите си!

При тези думи съпровождащите го офицери веднага се обърнаха като пробудили се от внезапен шум. Сержанти и ефрейтори последваха примера им и ротата спря, не дочаквайки желаната команда „стой!“. Отначало офицерите хвърлиха поглед на колоната, плъзнала нагоре по склоновете на планината подобно на дълга костенурка, но после тези млади хора, както и мнозина други, които защитата на отечеството беше изтръгнала от възвишени умствени занимания и в които войната още не бе угасила вкуса към изкуствата, бяха поразени от зрелището, открило се пред тях, и оставиха без отговор забележката на Юло, не подозирайки нейната важност. Те бяха дошли от Фужер, откъдето показалата се току-що пред очите им картина също се виждаше, макар и с измененията, породени от различния зрителен ъгъл, и не можеха да се откажат от удоволствието да й се полюбуват за последен път подобно на dilettanti, които толкова повече се наслаждават на музикалното произведение, колкото по-добре го познават.

От върха на планината Пелрин пред очите на пътника се разгръща просторната долина Куенон, а една от най-високите точки на хоризонта е заета от град Фужер. Неговата крепост, построена на високи скали, господствува над четири важни пътя и благодарение на тази позиция Фужер някога е бил един от ключовете на Бретан. От Пелрин офицерите изцяло обгърнаха с поглед долината Куенон, толкова забележителна с необичайното плодородие на почвата си, колкото и с разнообразието на пейзажа. От всички страни се издигат като амфитеатър шистени планини; техните червеникави склонове са облечени с дъбови гори, а в диплите им се таят прохладни долинки. Скалите описват широка, кръгла на вид ограда, а вътре в нея, като в английски парк, меко се разстила огромна ливада. Множеството живи плетове около наследствени, неравни кътчета земя, заобиколени с дървета, придават на този килим облик, рядък сред френските пейзажи, и тайната на неговото очарование се крие в многообразието на контрасти, които могат да поразят и най-студената душа. В тази минута цялата картина бе оживяла от мимолетен блясък, с какъвто природата обича понякога да усилва красотата на нетленните си творения. Докато отрядът пресичаше равнината, изгряващото слънце постепенно разпръскваше бялата лека мъгла на септемврийското утро, легнала над ливадите, и в мига, когато офицерите се обърнаха, невидима ръка сякаш снемаше от пейзажа последния воал от леки облачета, подобен на прозрачната тюлена пеленка, покриваща скъпите бижута, през която те дразнят любопитството. По целия широк хоризонт не се виждаше в небето нито едно облаче, чиято сребриста белота да подскаже, че този огромен син купол действително е небосвод. Той по-скоро приличаше на копринен балдахин, опиращ се на неравните планински върхове, сякаш въздигнати във въздуха, за да запазят това великолепно съчетание на поля, ливади ручеи и гори. Офицерите не можеха да се налюбуват на тези простори, където пред тях неочаквано изникваше толкова красота. Едни се колебаеха дълго, преди да спрат погледа си на някоя горичка, тъй като всяка ги очароваше с разнообразието на окраските си, които суровите бронзови тонове на пожълтелите листа правеха още по-богати на фона от изумруденозелени талази на неравномерно окосените ливади. Други бяха привлечени от контрастите в оттенъците на ширналите се ниви, от златистите ивици на пожънатата ръж и от червеникавите поля с елда, дето снопите стояха в конусообразни купи, подобни на пирамидално разположени пушки в бивак. Тук-там се мяркаха тъмните шиферни плочи на покриви, откъдето се виеха бели стълбчета пушек; но повече от всичко привличаха окото измамните оптически игри на багрите и живите сребристи линии на лъкатушните притоци на Куенон, кой знае защо, пробуждаха в душата някаква плаха мечтателност. Благоуханната свежест на есенния ветрец, силният мирис на горите се носеха като облак тамян и опияняваха нашите зрители, които с възхищение съзерцаваха този прекрасен край, неговите непознати цветя, буйната растителност и ярката зеленина, с които той съперничи на Британия, неговата едноименна съседка. Няколко стада оживяваха и без това завладяващия пейзаж. Птиците пееха и над долината, във въздуха, трептеше сладка, тиха песен. Ако читателите пожелаят да призоват на помощ въображението си и то да им нарисува разкошната игра на светлини и сенки, мъглявите планински хоризонти, фантастичните долини, откриващи се там, където няма дървета, където с плясък се разливат води или бягат капризни криволици, ако спомените, така да се каже, оживят този рисунък, толкова бегъл, колкото и мигновението, в което е уловен, хората, за които такива картини не са лишени от прелест, ще получат несъвършена представа за вълшебното зрелище, поразило офицерите до глъбините на младите им, впечатлителни души.

Тогава те си помислиха, че за бедните новобранци е тежко да напуснат родния край, за да умрат може би на чужда земя; и разбраха и неволно простиха на тези хора мудността им; и с великодушие, свойствено на войници, прикриващи снизходителното си съчувствие, си дадоха вид, че просто желаят да изучат военните позиции на тази живописна местност. Но Юло — по-добре е да го наречем „командира“, за да избегнем неблагозвучното наименование „началник на полубригада“ — бе един от ония воини, които пред лицето на опасността не се поддават на очарованието на пейзажа, бил той земният рай. И тъй, командирът недоволно разтърси глава и смръщи гъстите черни вежди, придаващи на лицето му суров вид.

— Защо, дявол ги взел, не идват? — запита той повторно с глас, загрубял от умората на походите. — Или в селото се е намерила някоя добра божия майка и те й подават ръка на прощаване?

— Питаш защо? — обади се нечий глас.

Този глас напомняше звуците на рога, с който селяните в долините на Бретан събират стадата си; когато го чу, командирът рязко се обърна като боднат с шпага и на две крачки пред себе си видя същество, още по-странно от новобранците, водени в Майен, за да служат на Републиката. Непознатият, набит и плещест, имаше голяма глава, която приличаше на волска, и то не само с големината си; неговият нос с широки, месести ноздри изглеждаше по-къс, отколкото бе в действителност; дебелите устни, обърнати над белоснежни зъби, черните, кръгли очи и заплашителните вежди, клепналите уши и червеникавите коси принадлежаха по-малко на нашата хубава бяла раса, нежели на вид тревопасни. И накрая пълното отсъствие на признаци, свойствени на човека като социално същество, правеше тази гола глава още по-забележителна. Лицето, бронзово от загара, изглеждаше с ъгловатите си очертания сродно с гранита в Бретан и бе единствената видима част от тялото на това странно същество, усукано до врата в някаква безформена блуза от небелено платно, още по-грубо от платното, от което бяха направени панталоните на най-бедните новобранци. Тази блуза, в която антикварят би разпознал „сей“ (сага) или „сейон“ на древните гали, стигаше до пояса и бе прикрепена към клин от козя кожа посредством пръчици, грубо изрязани и лошо изчистени от кората. Под този кожен калъф, казано на местен жаргон, който покриваше нозете и бедрата, бе невъзможно да се различат очертанията на човешко тяло. Огромно сабо скриваше ходилата. Дългите, лъскави коси, почти неотличими от козята вълна, обкръжаваха лицето с два равни кичура като у средновековните статуи, които още виждаме в някои църкви. Вместо възлеста тояга, каквато носеха на рамо новобранците, той притискаше към гърдите си като пушка изкусно оплетен от кожени ремъци камшик, двойно по-дълъг от обикновените камшици. Внезапното появяване на това странно същество изглеждаше лесно обяснимо. На пръв поглед офицерите предположиха, че непознатият е новобранец или рекрут (тези думи още се употребяваха) и че изчаква спрялата се колона. Но появяването на този човек особено учуди командира. Юло съвсем не изглеждаше изплашен, но при все това на лицето му легна сянка на безпокойство и като измери с поглед непознатия, машинално повтори, сякаш погълнат от мрачни мисли:

— Да, защо не идват тези момчета? Знаеш ли?

— Защо ли? — захвана странният му събеседник с акцент, който доказваше, че му е твърде трудно да говори на френски, — защото там — каза той, като протегна, голямата груба ръка към Ерне, — там е Мен и там свършва Бретан.

И силно удари с тежкия камшик земята в самите крака на командира. Лаконичният отговор на непознатия породи у свидетелите на тази сцена впечатление, подобно на внезапен тътен на тарамбука сред плавните звуци на музикална мелодия. Досадната дума „отговор“ не е достатъчна да предаде тази ненавист и жажда за мъст, изразени с високомерния жест, отривистата реч и целия вид на непознатия, носещ отпечатък на свирепа и хладна енергия. Грубостта на този човек, издялан като че ли с брадва, възлестата му външност, дивото невежество, изписано на лицето му, го правеха подобен на някакво варварско полубожество. Той стоеше в позата на пророк и сякаш бе самият дух на Бретан, събудил се от тригодишния си сън, за да възобнови войната, при която всяка победа неизменно водеше след себе си двоен траур.

— Ама че мутра! — си каза Юло. — Много ми прилича на човек, изпратен от ония, дето се готвят да преговарят с нас с пушечни изстрели.

Процедил през зъби тези думи, командирът прехвърли поглед от непознатия на пейзажа, от пейзажа на отряда, от отряда на стръмните склонове край пътя, покрити горе с високи бретонски жълтуги, после отново погледна непознатия и накрая, подлагайки го сякаш на ням разпит, рязко запита:

— Откъде си?

Той впери пронизващ поглед в пришелеца, желаейки да отгатне тайната на това непроницаемо лице, станало отново тъпо и безизразно, като лице на отпочиващ селянин.

— От родината на юнаците — отвърна непознатият, без да показва най-малко смущение.

— А как те казват!

— Скитника по Земята.

— Защо носиш шуански прякор? Законът забранява това.

Скитника по Земята, както се нарече бретонецът, погледна Юло с такова дълбоко недоумение, че старият воин си рече: „Не ме разбра.“

— Ти от фужерските новобранци ли си?

На този въпрос Скитника по Земята отговори с едно „не зная“, чиято отчайваща неопределеност слага край на всякакъв разговор. Той спокойно седна край пътя, измъкна от пазвата си няколко парчета тънка черна питка от елдово брашно — национално лакомство, чийто вкус може да достави наслада само на бретонците, и с тъпо безразличие започна да яде. В тази минута той имаше вид на същество, напълно лишено от разум, и офицерите го сравняваха ту с добитъка, който пасеше из тучните пасбища на долината, ту с диваците в Америка, ту с туземците от нос Добра надежда. Дори самият командир бе подведен от вида му и бе престанал да се тревожи, когато, хвърлил от благоразумие последен поглед на този човек, в когото виждаше предвестник на близко клане, изведнъж разбра по косите, по блузата и козята кожа, осеяни с бодли, листа и клончета от дървета и храсти, че този шуан се бе провирал дълго през горските храсталаци. Тогава Юло многозначително погледна своя адютант Жерар, застанал редом с него, и като стисна здраво ръката му, тихо каза:

— Тръгнахме за вълна, а ще се върнем остригани.

Смаяните офицери се спогледаха мълчаливо.