Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (20)

Деветнадесета глава

Подобни на нощни огньове, запалени като сигнали за освободителна борба, пурпурни отблясъци пламнаха над планините, чиито низини още запазваха тъмносинкавите си цветове в контраст с тънката бяло-розова мъглица над долините. Скоро над хоризонта бавно започна да се издига огромен рубинен диск и небесата го познаха; из мрака постепенно изплаваха всички очертания на пейзажа: камбанарията на „Сен Леонар“, скалите, ливадите, забулени в сянка, и в пламъците на раждащия се ден по височините се откроиха дърветата. С красиво, неуловимо движение слънцето се изтръгна от хаоса на огнени, оранжеви и сапфирени облаци и ярката му светлина се разля по хълмовете и затопли долините. Сенките се стопиха, денят покори природата. Подухна хладен ветрец, запяха птици, навсякъде се пробуди животът. Но младата девойка едва бе обхванала с поглед живописната картина, открила се пред нея в низината, когато мъглата, често явление в този прохладен край, се разгъна в пелени, изпълни долините, издигна се до най-високите хълмове и скри сякаш под снежна покривка целия богат басейн на Куенон. На госпожица Дьо Верньой дори се стори, че вижда пред себе си един от ледниците, които покриват върховете на Алпите. После в тези облаци мъгла като в океан се затъркаляха вълни, издигаха се високи стени, блъскаха се, въртяха се, меко се полюляваха и снишаваха, като се оцветяваха под лъчите на слънцето в яркорозов тон, а тук-там светваха с прозрачния блясък на течно сребро. Внезапно северният вятър духна върху тази феерия, мъглата се разпръсна и по тревата падна роса, наситена с озон. И тогава госпожица Дьо Верньой забеляза на фужерските скали огромна, тъмна маса. Седем-осемстотин въоръжени шуани се суетяха в предградието Сен Сюлпис подобно на мравки в разровен мравуняк. Три хиляди шуани, появили се като по чудо, заеха околностите на замъка и яростно започнаха да го щурмуват. Въпреки зеленеещите се крепостни стени и старите сиви кули спящият град не би издържал на натиска, ако Юло не бдеше. От възвишението във вдлъбнатината, образувана от валовете, в отговор на първите изстрели на шуаните, скритата от очите батарея обстреля и очисти пътя, водещ към замъка. После, възползувайки се от объркването на шуаните, рота войници излезе от вратата „Сен Сюлпис“, построи се в боен ред и откри по тях унищожителен огън. Като видяха и по крепостните валове да се появяват изневиделица нови редици войници, сякаш изкусен сценограф мигновено бе изтеглил там сини черти, и се убедиха, че републиканските стрелци се намират под прикритието на крепостния огън, шуаните дори и не се опитаха да се съпротивляват. Ала други шуани, завладели тясната долина на Нансон, плъзнаха по ръба на скалата и се изкачиха на булеварда; осеян с кози кожи, булевардът заприлича на потъмнял от времето сламен покрив. В тази минута се раздадоха бурни залпове от другата част на града, обърната към долината на Куенон. Очевидно Фужер бе обкръжен и нападението се извършваше от всички страни. Огънят, избухнал по източния склон на скалите, показваше, че шуаните бяха запалили предградието. Впрочем огнените езици, виещи се над покривите от сухи жълтуги или от дървени греди, скоро изчезнаха и вместо тях се появиха стълбове черен дим, от което можеше да се съди, че пожарът бе потушен. Бели и кафяви кълба дим скриха от очите на госпожица Дьо Верньой тази сцена, но вятърът скоро разпръсна дима. Наблюдавайки от канарата, издигаща се над булеварда, командирът на републиканците видя, че първите му разпореждания бяха изпълнени великолепно, и заповяда на батареята да обърне оръдията, за да държат под обстрел Нансонската долина, Стълбата на кралицата и скалата. Две оръдия, поставени при Сен Леонар, пометоха мравуняка на шуаните, домогнали се до тази позиция, а фужерската национална гвардия, долетяла на площада пред църквата, окончателно пропъди неприятеля. Сражението продължи не повече от половин час и сините загубиха по-малко от сто човека. Разбити и отблъснати, шуаните отстъпваха във всички направления по нееднократните заповеди на Юнака: той се бе убедил, че смелата му операция е провалена, но не знаеше, че провалът бе последствие от кланетата във Вивтиер, подбудили Юло тайно да се върне във Фужер. Очевидно артилерията бе пристигнала в града тази нощ, тъй като достатъчно бе Юнака да дочуе, че се пренасят муниции, за да се откаже от плана си, предвиждайки всички последствия от евентуален неуспех. Всъщност колкото Юло желаеше да даде на Юнака суров урок, толкова и Юнака се стремеше към успешна атака, за да повлияе върху решението на първия консул. При първия оръдеен изстрел маркизът разбра, че би било непростима грешка да продължи от самолюбие една загубена битка, и не желаейки да обрича на безполезна смърт шуаните си, побърза да изпрати седем-осем куриера, с нареждане незабавно да се изтеглят от всички позиции. Юло забеляза противника си на скалата Сен Сюлпис, обкръжен от многочислен военен съвет, сред който се мяркаше и госпожа Дьо Гуа, и даде по тях залп; но позицията бе избрана твърде изкусно и младият вожд се оказа там в безопасност. Тогава Юло промени стратегията си и от отбрана премина към нападение. При първите раздвижвания на шуаните, разкрили му намеренията на маркиза, Юло заповяда на ротата, стояща до стените на крепостта, да пресече пътя на врага и да се отправи напред, за да превземе горните проходи на Нансонската долина.

Въпреки ненавистните си чувства, госпожица Дьо Верньой се изплаши за хората, командувани от нейния възлюблен; тя бързо се обърна, за да види дали вторият проход бе свободен, но и там забеляза сини: вероятно бяха извоювали победа от другата страна на Фужер и сега се връщаха от долината на Куенон през Жибарската падина, възнамерявайки да овладеят Бодливото гнездо и онази част от скалата Сен Сюлпис, където се намираха ниските проходи на долината. И така, затворени в тясната клисура, шуаните трябваше да загинат до един — така точно бе предвидил всичко старият републикански командир и толкова целесъобразни бяха мерките, които бе взел. Но оръдията, тъй добре послужили на Юло, се оказаха безсилни срещу тези два пункта, където започна ожесточен бой, и щом стана ясно, че Фужер е вън от опасност, сражението придоби характер на обичайната за шуаните схватка.

Госпожица Дьо Верньой разбра сега какви бяха човешките пълчища в околностите на Фужер, защо се бяха събрали предводителите на шуаните в дома на Д’Оржемон, разбра всички събития през изтеклата нощ и не можеше да си обясни как се бе изплъзнала от толкова опасности. Борбата, продиктувана от отчаянието, дотолкова я беше преизпълнила, че тя стоеше смразена и не снемаше очи от драматичните картини, които се разкриваха пред нея. Боят, който се водеше при планината Сен Сюлпис, скоро придоби за Мари особен интерес. Като видя, че сините вземат надмощие, маркизът и неговите другари се устремиха към долината на Нансон в помощ на шуаните. Цялото подножие на планината се осея с групи разярени бойци; борбата се водеше не на живот, а на смърт, но нейната арена и оръжията даваха предимство на шуаните. Полесражението постепенно се разширяваше: шуаните се разсипаха и се покатериха по скалите, държейки се за храстите, покрили на места стръмнините. Забелязала малко късно, че враговете вече възлизат на върха и с ярост отбраняват опасните пътеки, които водеха натам, госпожица Дьо Верньой се ужаси. Всички горни проходи бяха заети от бойци и Мари се видя пред угрозата да се озове сред тях; тя остави дебелото дърво, зад което се криеше, и започна да тича, решила да се възползува от съветите на стария скъперник. Тича дълго по склона, обърнат към просторната долина на Куенон, и като съгледа в далечината някакъв обор, допусна, че принадлежи на фермата на Налейстакан, където се надяваше да намери жена му, останала сама по време на сражението. Това предположение ободри госпожица Дьо Верньой: тя очакваше да намери радушен прием в този дом и да прекара там няколко часа до времето, когато без риск ще може да се отправи към Фужер. По всички признаци победата скоро щеше да принадлежи на Юло. Шуаните отстъпваха така бързо, че Мари вече дочуваше около себе си изстрели и страхът да не попадне в нея заблуден куршум я накара да забърза по посока към колибата, като не изпущаше от очи дима от коминчето й. Пътеката, която следваше, най-после я доведе до някакъв навес с покрив от сухи жълтуги, подпрян с четири неодялани дървета. В дъното на този навес, до единствената му стена от плява и кал, се виждаха преса за приготовление на сидер, малко гумно за овършаване на елда и няколко земеделски сечива. Госпожица Дьо Верньой се спря до един от стълбовете на навеса и не се решаваше да прегази калното блато, служещо за двор на този селски дом, който тя, като истинска парижанка, бе взела за обор.

Колибата се гушеше в скалата, която я бранеше от северния вятър, и не бе лишена от поетичност, тъй като от покрива й грациозно се спущаха гирлянди от брястови клонки, изтравниче и планински цветя. Груба стълба, изсечена в скалата, даваше възможност на обитателите на колибата да се изкачат на височината и да подишат там чист въздух. Вляво от колибата планината рязко се снишаваше, като откриваше поредица от засети ниви, първата от които несъмнено принадлежеше на стопанина на тази ферма. Пръстените насипи, засадени с дървета, обкръжаваха с прелестни горички всички ниви и най-близкият от тези живи плетища стигаше до дворната ограда. Тесният път, прокаран от фермата към полето, бе препречен от дебел полуизгнил дървен ствол — своеобразна бретонска бариера, чието название по-късно ще ни даде повод за отклонение, с което ще завършим характеристиката на този край. Между стълбата, изрязана в шистите, и пътеката, преградена от този ствол, в дълбочината на калния двор, под защитата на надвесената скала, бяха поставени един върху друг, в четирите ъгъла на колибата, грубо издялани гранитни камъни като опора за стените, набързо издигнати от глина, дъски и чакъл. Едната половина на покрива бе от сухи жълтуги, заменящи сламата, а другата — от дъбови дъсчици, изрязани във форма на керемиди; това показваше, че и вътре домът бе разделен на две части; и наистина, едната негова половина, отделена с ръждясала телена мрежа, служеше за обор, а в другата живееха стопаните. Макар, благодарение на съседството й с града, колибата да притежаваше някои удобства и подобрения, от които на две левги от Фужер не можеше да се намери и следа, тя при все това отразяваше неустойчивостта на живота, на която войните и феодалните нрави бяха подчинили закрепостения човек така силно, че и днес още много селяни из тези краища наричат „замък“ жилището, където някога са живели господарите им. Госпожица Дьо Верньой с обяснимо удивление разглеждаше това откъснато от света кътче и накрая забеляза, че на двора бяха нахвърляни в калта плоски гранитни камъни, представляващи някакъв път, който не без риск отвеждаше до жилището; но когато шумът от престрелката чувствително се усили, девойката реши да измоли убежище и започна да подскача от камък на камък, сякаш прегазваше поток… Вратата на къщата се състоеше от две части: долната бе направена от масивно дърво, а горната се затваряше с капаци и служеше за прозорец. Такива врати имат магазинчетата в някои градчета на Франция, но там те са красиво издялани и в долната си част са снабдени със звънче; вратата на тази колиба се залостваше с дървено мандало, достойно за златния век, а горната половина се затваряше с капаците само нощем, тъй като светлината проникваше в стаята единствено през това отверстие. Наистина, колибата имаше и грубо изрязан прозорец, но малките му стъкла приличаха на дънцето на бутилка, а дебелите оловни рамки заемаха толкова място, че този прозорец по-скоро препречваше пътя на светлината, отколкото я пропускаше. Когато отвори вратата, заскърцала на ръждивите си панти, госпожица Дьо Верньой усети ужасни амонячни изпарения, които излизаха на кълба от колибата, и видя, че четириногите й обитатели бяха разрушили с копитата си преградката, отделяща обора от обитаемата половина. И така, вътрешността на фермата, а това бе ферма, не се оказа по-добра от външността й. Госпожица Дьо Верньой се питаше как е възможно човешки същества да живеят в тази разлагаща се органична тиня, когато пред нея неочаквано се появи дрипаво момченце на около девет години и тя изненадано се вгледа в него: свежо, бяло и розово личице, пълни бузки, живи очи, зъби като от слонова кост и руси коси, падащи на къдрици на полуголите му плещи; от неговото телце се излъчваше сила, а позата му изразяваше ту дива наивност, ту онова прелестно учудване, от което така широко се разтварят детските очи. С една дума, момчето бе изумително красиво!

— Къде е майка ти? — гальовно запита Мари и като се наведе, целуна момчето по очите.

Детето се сепна, изплъзна се като змиорка и изчезна зад купчината тор, струпана на височината между пътеката и колибата. Съгласно своеобразния местен обичай, Налейстакан, подобно на мнозина други бретонски земеделци, винаги стоварваше тора по високите дворни места и докато дойдеше време да го използува, дъждовете преди това успяваха да го лишат от всички полезни свойства. Останала сама за няколко минути, Мари бързо огледа колибата. Домът се състоеше от една стая, в която тя зачака Барбет. Най-забележителният и най-пищен предмет в нея бе огромното огнище с „балдахин“ от син гранит. Етимологията на тази дума потвърждаваше висящият от гранитната плоча полукръгъл парцал зелена саржа, обшит по края със светлозелена лента; по средата на „балдахина“ стоеше оцветена гипсова статуетка на Божията Майка. Върху цокъла на статуетката госпожица Дьо Верньой прочете два реда от религиозен стих, много разпространен в тази провинция:

Майка Божия съм аз,

закрилница на всички вас.

Зад Богородицата се виждаше друга картина — ужасна цапаница от сини и червени петна, изобразяващи свети Лаврентий. Креват във форма на гробница, заметнат със зелена саржа, грубо издялано детско легло, чекрък, прости столове, долап с дърворезба за някои и други съдове — ето почти цялата мебелировка на тази колиба. До прозореца имаше дълга маса от кестен и два стола от същото дърво; светлината, проникваща през кафявите стъкла, им придаваше тъмния тон на стар махагон. В ъгъла стърчеше огромна бъчва и под канелката й госпожица Дьо Верньой забеляза жълтеникава кал, чиято влага разяждаше пода, макар да бе направен от гранитни плочи, слепени с червеникава глина: очевидно стопанинът на дома напълно заслужено носеше шуанското си прозвище. Госпожица Дьо Верньой вдигна очи нагоре, сякаш да се избави от непривлекателното зрелище, и тогава й се стори, че вижда всички прилепи на земята, толкова много тъмни паяжини висяха от тавана; на дългата маса стояха две огромни кани, пълни догоре със сидер. Такива пръстени съдове се срещат в много области на Франция и за парижанина не е трудно да си ги представи: те напомнят широкогърлестите гърнета, в които любителите на хубави вина и вкусна храна сервират бретонско прясно масло, но са по-тумбести и неравно покрити с глазура, с преливащи се червеникави петна като у морски раковини. Гърлото на такива кани завършва с някаква муцунка, твърде подобна на главата на жаба, поемаща въздух извън водата. Вниманието на Мари накрая се бе спряло върху тези две кани, когато шумът от сражението внезапно се усили и тя се втурна да търси подходящо място да се скрие, без да дочака Барбет, но в това време се появи и стопанката.

— Добър ден, Чапло — каза Мари и едва потисна неволната си уплаха при вида на това лице, така напомнящо каменните маски, които архитектите поставят като орнамент по външния свод на прозорците.

— А-а! Вие идвате от името на Д’Оржемон? — не особено приветливо запита Барбет.

— Къде ще ме скриете? Шуаните са вече наблизо…

— Тука — каза Барбет, слисана от красотата и от странното облекло на това създание, което не смееше да причисли към представителките на своя пол. — Ето тука, в скривалището на свещеника.

Тя отведе Мари до своя креват и я настани в тясното пространство между стената и леглото, но изведнъж и двете се сепнаха, дочули някой да скача в локвата на двора. Барбет едва успя да спусне завесата над леглото и да загърне с нея Мари, когато се намери лице в лице с беглец-шуан.

— Ей, старо, къде мога да се скрия? Аз съм граф Дьо Бован.

Госпожица Дьо Верньой изтръпна, като позна, гласа на госта, чиито думи, останали загадка за нея, бяха причинили катастрофата във Вивтиер.

— Уви, ваше благородие, виждате, че няма къде. Ще изляза на двора да вардя, най-добре ще е така. Ако дойдат сините, ще ви предупредя. А ако остана тук и ме намерят с вас, ще ми запалят къщата.

И Барбет излезе; тя не можеше да съобрази как да съгласува интересите на двама врагове, които имаха еднакво право да се укрият в дома й, тъй като мъжът й водеше двойна игра.

— Останал съм с два патрона — с отчаяние каза графът. — Но сините вече отидоха далеч. Хм… ами ако стане така, че на връщане отново минат покрай тази къща и им скимне да надникнат под кревата?

Той леко опря пушката си на стълба, до който стоеше Мари, загърната в зелената саржена завеса, а после се наведе да погледне дали ще може да пропълзи под кревата. И неминуемо щеше да види нозете на спотаилата се бегълка, ала в този опасен момент тя грабна пушката, скочи сред стаята и се прицели в графа. Той я позна и прихна да се смее: Мари беше смъкнала широкополата си шуанска шапка и гъсти кичури коса се изсипаха изпод черната дантелена мрежа.

— Не се смейте, графе, вие сте мой пленник… Едно ваше движение, и ще видите на какво е способна оскърбената жена.

Но в тази минута, когато графът и Мари се гледаха, вълнувани от твърде различни мисли, от скалата се дочуха неясни викове:

— Спасявайте Юнака! Разсипете се! Спасявайте Юнака! Разсипете се!

Над тези нестройни викове се разнесе гласът на Барбет и в колибата двамата врагове се вслушаха в думите й, извикали в сърцата им дълбоко противоположни чувства, разбирайки, че тя се обръща не толкова към сина си, колкото към тях.

— Ти какво, не виждаш ли сините? — сърдито викаше Барбет. — Ела тук, непослушнико, иначе сама ще те прибера. Или искаш да те прониже някой куршум? Хайде, по-живо!…

Междувременно, докато се разиграваха тези дребни, бързо отминаващи събития, в двора изневиделица дотича син.

— Бързоходе! — извика госпожица Дьо Верньой.

Бързохода се отзова на този глас и се прицели в графа по-точно от своята спасителка.

— Аристократе — каза присмехулникът-пехотинец, — не мърдай или дорде преброиш до две, ще те срина като Бастилията.

— Бързоходе — ласкаво подхвана госпожица Дьо Верньой, — за този пленник отговаряте пред мен. Правете каквото знаете, но вие сте длъжен да ми го доведете във Фужер здрав и читав.

— Разбрано, госпожо!

— Свободен ли е пътят сега за Фужер?

— Свободен и напълно безопасен, освен ако шуаните не възкръснат.

Госпожица Дьо Верньой весело се въоръжи с леката ловджийска пушка на графа и с иронична усмивка каза на пленника си:

— Прощавайте, господин графе, довиждане! — и като надяна широкополата си шапка, бързо тръгна по пътеката.

— Късно разбрах — си каза с горчивина граф Дьо Бован, — че не трябва да се шегуваме с честта на жени, които вече са я загубили.

— Аристократе — извика сурово Бързохода, — ако не искаш да те изпратя в бившия ви рай, не изричай хулна дума срещу тази красива дама.

Госпожица Дьо Верньой се отправи към града по пътеките, които свързват скалата Сен Сюлпис с Бодливото гнездо. Възлязла на тази височина, Мари бързо премина пътя, извиващ се по издатините на гранитните скали, и се полюбува на тясната, красива долина на Нансон, съвсем неотдавна толкова шумна и напълно притихнала и спокойна сега. Погледната оттук, долината приличаше на зелена улица. Пътеката отведе Мари до вратата „Сен Леонар“ и тя влезе във Фужер. Гражданите още се тревожеха за изхода на сражението, което, съдейки по далечните изстрели, можеше да продължи целия ден, и очакваха завръщането на националната гвардия, за да узнаят колко големи бяха загубите й. Необичайното облекло на госпожица Дьо Верньой, забързала из улиците на града с разпуснати коси, с оръжие в ръка, с дрехи, изпоцапани с вар, кални и мокри от росата — всичко това възбуди любопитството на фужерци, толкова повече, че из целия град вече се носеха слухове за властта, красотата и странното поведение на тази парижанка.