Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (14)

Тринадесета глава

Седем-осем човека, очевидно привлечени от шума на екипажа, се появиха на главния вход и завикаха:

— Юнака дойде, Юнака! Ето го!

При тези викове дотичаха още хора и разговорът на влюбените бе прекъснат. Маркиз Дьо Монторан бързо се приближи към насъбралите се и с властен жест им заповяда да млъкнат, а после им показа алеята, в края на която вече се разхождаха републикански войници. При вида на толкова познатите сини мундири с червени ревери и на блестящите щикове смаяните заговорници извикаха:

— Да не сте дошли да ни предавате?

— Но тогава не бих ви предупредил за опасността — с горчива усмивка отвърна маркизът. — Сините — продължи той след кратко мълчание — конвоират ето тази млада дама; нейното великодушие като по чудо ни спаси сега, когато едва не загинахме в алансонската гостоприемница. После ще ви разкажем тази история. Уверил съм дамата и нейния конвой, че се намират тук в безопасност и ние сме длъжни да ги приемем като приятели.

Госпожа Дьо Гуа и Франсин се приближиха към входа: маркизът галантно предложи ръка на госпожица Дьо Верньой, хората се разделиха в две редици, за да им сторят път да минат и всички се стараеха да видят лицето на непознатата, тъй като госпожа Дьо Гуа вече бе съумяла с няколко красноречиви знака да разпали любопитството им. В първата стая госпожица Дьо Верньой видя голяма, прекрасно сервирана маса за около двайсетина гости. Трапезарията се свързваше с просторна зала, където скоро всички се събраха. Тези две стаи напълно хармонираха с картината на разрушение, каквато замъкът представляваше отвън. Лампериите от полиран орех, но дебели и груби на вид, бяха се надули, разсъхнали и заплашваха да се откъртят от стената. Мрачният им цвят подчертаваше още повече тъжната неугледност на тези зали без огледала и завеси, а оскъдната и вехта старинна мебел бе в пълно съответствие с полурухналата сграда. Мари забеляза планове и географски карти, разтворени на голяма маса, а в ъглите на стаите лежаха, натрупани една върху друга, саби и карабини. Всичко това свидетелствуваше за някакво важно съвещание на предводителите на шуани и вандейци.

Маркизът поведе госпожица Дьо Верньой към огромното, проядено от червен кресло до камината. Франсин застана зад господарката си, опряла се на гърба на старинното кресло.

— Разрешете ми за минутка да се заема със задълженията си на домакин — каза маркизът и остави двете дами, за да се присъедини към гостите, разделили се на групи.

Франсин видя как след няколко думи на Монторан предводителите на метежниците чевръсто започнаха да крият оръжието, картите и всичко, което можеше да възбуди подозрението на републиканските офицери; някои дори смъкнаха от себе си широките кожени пояси с пистолети и ловджийски ножове. Маркизът помоли всички да бъдат особено внимателни и излезе, като каза, че е длъжен да се погрижи за неприятните гости, които случаят му бе изпратил. Госпожица Дьо Верньой спокойно се грееше на камината, опънала нозе към огъня, и когато Монторан излезе, тя дори не обърна глава и излъга с това очакванията на шуаните, които искаха да я видят, Едничка Франсин забеляза как се измени поведението на насъбралите се, когато младият вожд излезе. Те наобиколиха госпожа Дьо Гуа и докато тя им говореше нещо полугласно, всички, един през друг, извръщаха глави да гледат двете непознати.

— Нали познавате Монторан — казваше тя, — той мигновено се увлече в това момиче и разбирате, че и най-разумните съвети от моята уста му се струваха подозрителни. И нашите парижки приятели, и господата Дьо Валоа и Д’Егриньон от Алансон — всички го предупреждаваха, че му готвят примамка, че искат да го пипнат, като му обесят на шията някоя продажна твар, а той тръгна подир първата срещната, ето това момиче, което, както научих, си присвоило благородно име, за да го опозори, което… — и т.н. и т.н.

В тази особа читателят сигурно вече е познал жената, подстрекавала нападението на тюрготината, и в нашия разказ тя ще запази това име, което й помогна да избегне опасността, когато прекосяваше Алансон. Съобщим ли истинското й име, ние само ще оскърбим благородното семейство, и без друго дълбоко огорчено от непристойните постъпки на тази млада дама, чиято съдба бе сюжет на една от нашите „Сцени“^[1]. Скоро слушателите на госпожа Дьо Гуа започнаха да проявяват дръзко, почти враждебно любопитство и до слуха на Франсин долетяха няколко доста резки забележки; тя се извини на господарката си и се скри в нишата на прозореца. Мари стана и като се обърна към купчината нахалници, им хвърли поглед, изпълнен с достойнство и дори с презрение. Красотата, изяществото, гордата осанка на госпожица Дьо Верньой отведнъж промениха духовете: в залата се понесе шепот на възхищение. Двама-трима души, чието държане свидетелствуваше за усет към изискана учтивост, която се придобива само в придворните кръгове, се приближиха към нея с любезен вид. Нейната строга благопристойност им внуши почитание. Никой не се осмеляваше да заговори с нея, никой не се осмеляваше да я обвинява, напротив, тя сама се оказа техен съдия. Ръководителите на тази война в името на Бога и краля твърде малко приличаха на портретите, които тя обичаше да рисува във въображението си. Тая наистина голяма борба внезапно загуби величието си и придоби в очите й жалки размери, когато видя физиономиите на тези провинциални дворяни, лишени от живот и изразителност, освен две-три енергични лица. От висотата на поезията Мари отведнъж падна в света на действителността. Преди всичко тези лица като че говореха по-скоро за склонност към интриги, нежели за любов към слава, и наистина, всъщност користолюбието бе поставило оръжието в ръцете на всички тези дворяни; ако при други случаи действуваха като героични воини, тук те се представяха във всичката си голота. Загубила илюзиите си, госпожица Дьо Верньой стана пристрастна и не разпозна тук малцината искрени хора, отличили се впоследствие със своята самоотверженост. Маниерите на повечето от гостите бяха вулгарни. Само няколко човека се открояваха сред досадната нищета на останалите, но условностите на аристократичния етикет смекчаваха тази разлика. Дори когато бе готова да им признае известна тънкост на ума и изисканост, Мари видя в тях пълно отсъствие на тази простота, това величие, към които я приучваха привържениците на победоносната Република. Това нощно сборище в старинния, полуразрушен замък с излинели украшения, така подхождащи на тези безжизнени лица, извика неволна усмивка у нея, видяла в него символична картина на монархията. И с радост си помисли, че маркизът поне играеше главна роля сред тези хора, единственото достойнство на които в нейните очи бе предаността им към дело, обречено на гибел. На този фон тя нарисува образа на своя възлюблен, като подчерта с възторг неговата необичайност, а във всички тези жалки, убоги фигури вече виждаше само оръдие на благородните му намерения.

В тази минута от съседната стая се дочуха стъпките на маркиза. Заговорниците тозчас се разделиха на множество групички и шепотът престана. Подобно на ученици, замислили в отсъствието на учителя някаква дяволия, те побързаха да го посрещнат с показен ред и тишина. Монторан влезе и Мари има щастието да му се полюбува: маркизът бе най-младият, най-красивият и най-главният сред тези хора. Като крал в своя дворец, той пристъпваше от една група към друга, раздаваше леки поклони, ръкостискания, погледи, одобрителни думи или порицания, изпълнявайки задълженията си на предводител с такава грация и увереност, каквито трудно можеше да се очакват от юношата, когото тя неотдавна бе упрекнала във вятърничавост. Появяването на маркиза бе сложило край на наглото любопитство към личността на госпожица Дьо Верньой, но злобните думи на госпожа Дьо Гуа скоро оказаха своето въздействие. Барон Дьо Геник, с прозвище „Ответник“, единствен сред всички тези хора, събрани тук за някакви важни дела, се ползуваше, на основание на името и на ранга си, с правото да се отнася фамилиарно към Монторан: той го улови за ръка и го отведе настрана.

— Слушай, драги мой маркизе — каза той, — за всички нас е много тъжно да гледаме, че се готвиш да извършиш невероятно безумие.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Знаеш ли коя всъщност е тази девойка, откъде идва и какви са намеренията й спрямо тебе?

— Драги мой Ответнико, между нас да си остане, но утре, щом съмне, моят каприз ще премине.

— Ами ако това същество те предаде, преди да съмне?

— Ще ти отговоря само ако ми кажеш защо не го е направила досега — отвърна Монторан, като на шега прие глупаво самодоволен вид.

— Но може би й харесваш и не желае да те предаде, преди нейният собствен каприз да мине?

— Драги мой, погледни тази очарователна девойка, вгледай се в обноските й и посмей да кажеш, че не е от висшите кръгове. Ако ти хвърли благосклонен поглед, нима дълбоко в душата си няма да се почувствуваш поласкан? Някоя дама вече те е настроила против нея; но след това, което си казахме един на друг, ако тя е едно от тези пропаднали същества, за които говориха нашите приятели, аз ще я убия…

— Нима считате Фуше за такъв глупак, та да изпрати при вас момиче от улицата — намеси се госпожа Дьо Гуа. — Той е осъразмерил силата на съблазънта с вашите достойнства. И ако вие сте сляп, вашите приятели трябва да си отварят очите на четири, за да бдят над вас.

— Слушайте, госпожо — отвърна Монторан, устремил към нея гневен поглед, — не се опитвайте да замисляте нещо против тази девойка и нейния конвой, в противен случай няма да избегнете моето отмъщение. Искам да оказвате на госпожицата най-голямо уважение и да се обръщате към нея като към близко на мен лице. Ние, изглежда, сме в родство с фамилията Дьо Верньой.

Съпротивлението, срещнато от маркиза, упражни въздействието, каквото подобни препятствия упражняват върху младите хора. Макар на вид да се отнасяше твърде лекомислено към госпожица Дьо Верньой и да се стараеше да убеди и себе си, и другите, че страстта му е само каприз, неговата гордост го завлече много далеко. Признавайки своите чувства към тази жена, маркизът считаше сега за въпрос на чест да внуши почитание към нея; той ходеше от група на група да уверява всички, като човек, когото би било опасно да засегнат, че тази непозната действително е госпожица Дьо Верньой. И всички мълви тозчас утихнаха. Когато установи в залата известно съгласие и удовлетвори всички изисквания, Монторан бързо отиде при възлюблената си и тихо каза:

— Тези хора ми откраднаха минута щастие.

— Много се радвам, че отново сте при мен — засмя се Мари, видимо доволна. — Предупреждавам ви, че съм любопитна, затова нека не ви дотягат въпросите ми. Кажете ми най-напред кой е този старец със зелената куртка.

— Това е знаменитият майор Бриго от Блатото^[2], съратник на покойния Мерсие^[3], наричан „Вандея“.

— А кой е този дебел, червенобузест свещеник, с когото говорихте сега за мен? — продължи да разпитва госпожица Дьо Верньой.

— Желаете ли да узнаете какво говорят?

— Дали желая? Разбира се!

— Но аз не мога да ви го кажа, без да ви обидя.

— Ах, така! Вие позволявате безнаказано да ме оскърбяват във вашия дом? Сбогом, маркизе! Не искам да остана минута повече тук. И без друго нямам спокойствие, че мамя бедните републиканци, такива честни и доверчиви хора.

И тя направи няколко крачки към вратата, но маркизът я догони.

— Скъпа Мари, изслушайте ме! Кълна се в честта си, че ги заставих да прекратят злите одумки за вас, дори не зная дали са верни, или не. Но положението е такова, че съм длъжен да се пазя от всяка красива жена, изпречила се на моя път: наши доброжелатели в парижките министерства ни уведомиха, че Фуше възнамерява да изпрати при мен някаква улична Юдит и на моите най-добри приятели е позволено да мислят, че сте прекалено хубава, за да бъдете честна…

Когато говореше, маркизът втренчено гледаше в очите госпожица Дьо Верньой. Тя почервеня и не можа да сдържи сълзите си.

— Заслужавам тези оскърбления — каза Мари. — Бих искала да сте убеден, че съм презряно създание, и при все това да ме обичате… Тогава не бих се съмнявала повече във вас. Аз ви вярвах, когато ме мамихте, а вие не ми вярвате, когато ви говоря истината. И така, да свършим с това, господине — каза тя строго и побледня като платно. — Сбогом!

И в порив на отчаяние забърза навън.

— Мари, моят живот ви принадлежи! — тихо каза маркизът.

Мари се спря и го погледна.

— Не, не! — простена тя. — Трябва да бъда силна. Сбогом! Когато ви последвах тук, не мислех за своето минало, нито за вашето бъдеще! Бях безумна!

— Как? Напущате ме, когато ви предлагам живота си?

— Вие го предлагате в минута на страст, на желание…

— Без съжаление и завинаги — каза той.

Мари се върна. За да скрие вълнението си, маркизът продължи прекъснатия разговор:

— Дебелият мъж, за когото ме питахте, е опасен човек: това е абат Гюден, един от онези твърде вироглави и твърде верни на ордена си йезуити, които останаха във Франция въпреки едикта от хиляда седемстотин шейсет и трета година, който ги изгонваше от страната. Той е подстрекателят на войната в този край и е проповедник на религиозното братство „Сакре Кьор“. Свикнал да си служи с религията като с оръдие в борбата, той уверява привържениците си, че ще възкръснат, и със своите проповеди умело разпалва фанатизма им. Както виждате, трябва да се използуват личните интереси на всекиго, за да се достигне великата цел. В това е цялата тайна на политиката.

— А кой е оня още държелив, мускулест старец? Колко отблъскващо е лицето му! Ето този, с изпокъсаната адвокатска мантия.

— Адвокатска мантия ли? Та той е претендент за чин генерал-майор. Нима не сте слушали за Лонги?

— А, този ли е? — ужаси се Мари. — И вие използувате такива хора?

— Шт! Може да ви чуе. А виждате ли човека, който води греховен разговор с госпожа Дьо Гуа?

— Оня, целият в черно, които прилича на съдия?

— Да, това е един от нашите посредници, Ла Билардиер, син на съветник в бретонския парламент. Казва се Фламе или нещо подобно, ползува се с доверието на принцовете.

— А неговият съсед? Оня, който стиска в момента глинената си лула, а с другата ръка се е опрял на стената с цялата си длан като човек от простолюдието — запита със смях госпожица Дьо Верньой.

— Ей богу, отгатнахте! Той е бившият пазач на дивеч в горите на покойния мъж на тази дама. Командува един от моите отряди, които вдигнах срещу републиканските летящи батальони; той и Скитника по Земята са може би най-добросъвестните слуги на краля от всички, които виждате тук.

— А онази? Коя е тя?

— Последната от любовниците на Шарет. Има голямо влияние върху всички тези хора.

— А остана ли вярна на Шарет?

Вместо отговор маркизът направи гримаса на съмнение.

— И вие я уважавате?

— Вие наистина сте много любопитна!

— Тя е мой враг, щом вече не може да ми бъде съперница — засмя се госпожица Дьо Верньой. — Но аз й прощавам миналите грехове, нека и тя прости моите заблуждения. А кой е този мустакат офицер?

— Разрешете ми да не го назова. Той иска да ни отърве от първия консул, като го нападне с оръжие в ръка. Ще успее или не, все едно — вие ще научите името му, — той ще стане знаменитост.

— И вие сте дошли да командувате такива хора? — с ужас запита Мари. — Това ли са защитниците на краля? Къде са царедворците и велможите?

— Но — рече дръзко маркизът — те са пръснати по всички европейски дворове. — Та кой завербува на служба на Бурбоните крале, министри, армии и ги хвърля срещу тази Република, която заплашва всички монархии с гибел, а обществения ред с пълно унищожаване?

— Ах — въздъхна тя, дълбоко развълнувана, — бъдете оттук нататък чистият извор, отгдето ще черпя идеите, които тепърва ще трябва да усвоявам… Готова съм да сторя това. Но позволете ми да вярвам, че сте единственият царедворец, който изпълнява дълга си, като напада Франция само с французи, а не с чужденци. Аз съм жена и чувствувам, че ако моят син ме удари в гнева си, бих могла да го извиня; но ако гледа хладнокръвно как друг ме изтезава, бих го сметнала за чудовище.

— Вие завинаги ще си останете републиканка — каза маркизът в сладостно опиянение от тези благородни думи, които потвърждаваха самолюбивите му мисли.

— Републиканка? Не, аз вече не съм републиканка. Няма да ви уважавам, ако се покорите на първия консул — възрази тя; — но не бих искала да ви видя начело на хора, които грабят някое кътче на Франция, вместо да се борят срещу цялата Република. Заради кого се биете вие? Какво очаквате от краля, когото вие, с вашите ръце, ще възкачите на трона? Една жена извърши някога такъв подвиг, но освободеният от нея крал позволи да я изгорят жива… Тези хора са богопомазани, а да се докосват свети неща, е опасно. Предоставете на Бога да ги въздига, сваля и отново да ги въздига на пурпурните им престоли. Ако сте претеглили наградата, която ви очаква, ще изглеждате в моите очи десет пъти по-велик отпреди; тъпчете ме тогава с крака, ако искате, позволявам ви това, дори ще бъда щастлива!

— Вие сте очарователна! Моля, не се опитвайте да поучавате тези хора! Ще остана без войници.

— Ах, ако бяхте ми позволили да ви посветя в моята вяра, щяхме да заминем на хиляда левги оттук.

— Тези хора, които вие очевидно презирате, може би ще загинат в борбата — възрази маркизът сериозно, — техните грешки ще бъдат забравени. А ако усилията ми бъдат увенчани с успех, нима лаврите на триумфа не ще скрият всичко?

— Аз виждам, че тук единствен вие рискувате нещо.

— Не, не съм единствен — отвърна той с истинска скромност. — Ето там двама нови вождове на Вандея. Единия, както сте слушали, го наричат Големия Жак, това е граф Дьо Фонтен, а другия — Ла Билардиер, вече ви го показах.

— Но вие забравихте Киброн, където Ла Билардиер игра много странна роля… — каза тя, поразена от един свой спомен.

— Ла Билардиер пое голяма отговорност върху себе си, повярвайте ми. Не е лесно да се служи на крале…

— Ах, вие ме плашите! — извика Мари. — Маркизе — подхвана тя уклончиво, сякаш не се решаваше да открие тайната, известна само на нея, — достатъчно е понякога едно мигновение, за да се разруши някаква илюзия и да се разкрият тайни, от които зависят животът и щастието на много хора…

Тя се спря, изплашена сякаш от собствените си думи, и като помълча, добави:

— Бих искала да съм сигурна, че републиканските войници тук са в безопасност.

— Ще внимавам — каза Монторан с усмивка, за да скрие вълнението си, — но престанете да ми говорите за вашите войници, аз отговарям за тях с честната си дума.

— Впрочем с какво право бих искала да ви ръководя? — продължи тя. — Бъдете всякога господар в нашите отношения. Нали ви казах, че ще изпадна в отчаяние, ако властвувам над роби!

— Господин маркизе — каза почтително майор Бриго, като прекъсна този разговор, — сините ще останат ли дълго тук?

— Щом си отдъхнат, веднага ще тръгнат — живо отвърна Мари.

Маркизът хвърли изпитателен поглед към събралите се и като забеляза някакво вълнение сред тях, остави госпожица Дьо Верньой, към която тозчас се присъедини госпожа Дьо Гуа. Тази жена с невероятна лекота носеше своята смееща се, коварна маска, която горчивата забележка на младия вожд съвсем не смути. В тази минута Франсин нададе глух вик. Госпожица Дьо Верньой с удивление видя, че преданата й спътница изтича към трапезарията, а когато погледна госпожа Дьо Гуа, бе поразена от бледността, покрила отведнъж лицето на нейната неприятелка. Любопитна да узнае причината за внезапното изчезване на Франсин, Мари се приближи към прозореца, където я последва и съперницата й, за да разсее подозренията, които можеше да пробуди нечия непредпазливост; двете жени погледнаха езерото и заедно се върнаха към камината — Мари разочарована, че не бе видяла нищо, което би обяснило бягството на Франсин, а госпожа Дьо Гуа доволна, че заповедите й бяха изпълнени.

Езерото, по брега на което Скитника по Земята се бе появил в двора по нареждане на тази жена, се съобщаваше с дълбокия, опасващ замъка ров, който предпазваше градините със своите криволици, потънали в бяла мъглица, ту широки като малки езера, ту тесни като изкуствените рекички в парковете. Високият, стръмен бряг, миещ се от тези светли води, беше на няколко крачки от прозореца. Франсин дълго гледа по повърхността на водата черните сенки, хвърляни от короните на старите върби, наблюдавайки разсеяно как вятърът равномерно поклаща клоните им. Изведнъж й се стори, че една от сенките се движи по огледалната повърхност с резки, поривисти тласъци като живо същество и в това неясно, тъмно отражение тя сякаш различи човешка глава. Отначало Франсин си помисли, че видението е извикано от играта на лунната светлина, прокрадваща се през листата, но скоро се появи втора глава, а след нея в далечината се показаха още глави. Крайбрежните храсти се огънаха и стремително се изправиха и тогава Франсин видя, че дългият жив плет едва забележимо се помръдва като огромен змей от индийските приказки. После във високите тръни и жълтугите тук-там заблестяха и се раздвижиха светещи точки. Възлюблената на Скитника по Земята напрягаше цялото си внимание и като че позна първата от черните фигури, които вървяха по този движещ се бряг. И колкото и неясен да бе силуетът на този човек, учестеното биене на сърцето й подсказа, че вижда пред себе си Скитника по Земята. Убедила се в това по един негов жест и изгаряща от нетърпение да узнае дали тази неясна история не крие в себе си предателство, тя изтича на двора. Когато се озова насред зелената морава, огледа едно след друго двете крила на замъка и двата бряга, без да забележи никакви следи от потайното движение на брега, който се простираше срещу пустеещото крило. После внимателно се ослуша и долови леко шумолене, подобно на звука от стъпките на див звяр в горската тишина. Макар да бе млада и неопитна, любопитството бързо й подсказа хитър план. Тя потърси с очи пощенската карета и когато я видя сред двора, се скри в нея и едва подаваше глава като уплашен заек, дочул пукота на далечен лов. И видя как от конюшнята излезе Пипникравай, след него се появиха двама селяни и всеки носеше наръч слама; после разстлаха сламата по дължината на пустеещото крило, успоредно на брега, ограден с нискостеблени дръвчета и храсти, където шуаните се движеха в пълно мълчание, говорещо за кроежи на някакъв ужасен заговор.

— Разстилаш слама, като че наистина ще спят на нея… Стига, Пипникравай, стига — каза хриплив, глух глас, който Франсин веднага позна.

— Та няма ли да заспят тук? — рече Пипникравай и избухна в грозен, животински смях. — А ти не се ли страхуваш, че Юнака ще се сърди? — запита после така тихо, че Франсин не чу нищо.

— Нека се сърди — полугласно отвърна Скитника по Земята, — така и така сините няма да възкръснат. Я виж тази кола — продължи той, — трябва да я приберем с теб в конюшнята.

Скитника по Земята притегли колата за ока, Пипникравай бутна задното й колело и тя се задвижи с такава бързина, че преди още да помисли за своето положение, Франсин изведнъж се озова в конюшнята и едва не я заключиха там. Пипникравай излезе, за да помогне да приберат бъчонката сидер, с който маркизът бе заповядал да почерпят войниците от конвоя. Скитника по Земята минаваше край колата, за да излезе и заключи вратата, когато неочаквано нечия ръка го улови за дългите косми на козята кожа и го спря. Той позна кротките очи, чийто поглед упражняваше върху него магнетична сила, и се спря като омагьосан. Франсин бързо скочи от колата и с властен тон, който така чудесно подхожда на разгневената жена, каза:

— Пиер, какви новини съобщи ти по пътя на тази дама и на нейния син? Какво става тук? Защо се криеш? Искам всичко да узная.

По лицето на шуана се появи странен израз, непознат дотогава на Франсин. Бретонецът поведе своята възлюблена към вратата, обърна лице към белезникавата светлина на луната и като впи страшен поглед във Франсин, каза:

— Да, душата си да загубя, Франсин, ако не ти кажа всичко! Но най-напред ми се закълни ето над тази броеница… — И той измъкна изпод козята кожа стара броеница.

— Помниш ли тази светиня? — продължи той. — Закълни се, че ще ми отговориш с истината на моя въпрос, на един-единствен въпрос.

Франсин погледна броеницата и почервеня — тя бе залог за тяхната любов.

— Ето тук, над нея ти се закле…

Той не довърши мисълта си. Франсин постави ръка върху устните на своя възлюблен, за да го накара да замълчи.

— Нима трябва да се кълна? — запита тя.

Тогава той кротко взе ръката й и като я погледна в очите, запита:

— Госпожицата, у която служиш, наистина ли е госпожица Дьо Верньой?

Франсин побледня, наведе глава и мълчаливо застана пред него, притворила очи и отпуснала ръце.

— Тя е кучка! — с грозен глас каза Скитника по Земята.

При тази дума красивата ръка отново затвори устните му, но този път шуанът веднага се отдръпна. Пред очите на кротката бретонка не бе вече нейният възлюблен, а див звяр, с цялата ярост на ужасната си природа. Веждите на шуана се сключиха, устните му се изкривиха, а зъбите му лъснаха като на куче, което брани своя господар.

— Ех, беше цвете, а стана тор! И защо те оставих!… За какво сте дошли тук? Да ни предадете, нас и Юнака!…

Тези думи приличаха по-скоро на ръмжене, нежели на човешка реч. Франсин изтръпна, но като чу последния упрек, се осмели да погледне свирепото лице на шуана, вдигна към него ангелски кротките си очи и спокойно отвърна:

— Кълна се в душата си, че това е лъжа. Всичко е из мислила твоята госпожа.

Сега той на свой ред отпусна глава. Девойката мило пристъпи към него и като го улови за ръка, каза:

— Пиер, защо ни трябва да се месим в тези неща? Слушай, аз не зная как можеш да се оправиш в тях, когато сама аз нищо не разбирам! Но помни едно — тази красива, благородна девойка е и моя, и твоя благодетелка. За мен тя е като сестра. И щом сме около нея, нищо лошо не бива да й се случи, поне докато ние с теб сме живи. Закълни ми се в това. Имам доверие само в теб.

— Аз не командувам тук — хрипливо отвърна шуанът.

Лицето му потъмня. Франсин го улови за повисналите уши и леко ги потърка, като че галеше котенце.

— Е, добре, обещай ми — подхвана тя, като го видя да омеква, — обещай ми, че ще направиш всичко, което е по силите ти, за да бъде нашата благодетелка в безопасност.

Той поклати глава, като че се съмняваше в успеха, и бретонката потрепери. В тази критична минута конвоят излезе на пътя. Стъпките на войниците и дрънкането на оръжие разбудиха ехото в двора и сякаш сложиха край на колебанията на шуана.

— Може би ще мога да я спася — каза той на възлюблената си, — ако я накараш да не излиза от къщата. И слушай — добави той, — каквото и да стане, остани там с нея и си дръж езика зад зъбите! Иначе не отговарям!

— Обещавам — отвърна тя ужасена.

— Е, добре, тръгвай! Тръгвай веднага и скрий страха си от всички, дори и от господарката си.

— Добре.

Тя стисна ръката му и полетя към замъка, лека като птица, а шуанът, изпратил я с бащински поглед, се шмугна в живия плет подобно на актьор, който бяга зад кулисите, когато се вдига завесата преди трагедия.