Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (25)

Двадесет и четвърта глава

— А ти, гражданино дипломат, изглежда, че често си смъмрян от тази девойка — каза той на Корантен, когато излязоха от дома.

— Напълно естествено е, гражданино командир — замислено каза Корантен, — думите й да объркат човека. Вие военните не знаете, че съществуват множество способи да се воюва. Да използуват изкусно страстите на мъже и жени като пружини, които да движиш в полза на държавата, да поставиш на мястото им всички колелца на тази огромна машина, наричана „правителство“, да включиш в механизма й най-неукротими чувства и с наслада да управляваш лостовете, не ще ли рече това да твориш като Бога, да бъдеш средище на цялата вселена?

— Позволи ми да предпочитам моя занаят пред твоя — сухо отвърна Юло. — Правете каквото щете с вашите колелца, но аз не признавам друго началство освен военния министър. Имам нареждане скоро да тръгна на поход с моите момчета и ние ще нанесем на врага челен удар, а ти ще го удариш от засада.

— Можеш да се готвиш за поход, разбира се — отвърна Корантен. — Колкото и непроницаема да ти се струва тази девойка, аз схванах нещо от думите й и мога да те уверя, че схватката е неизбежна и че скоро ще имаш удоволствието да се срещнеш лице в лице с главатаря на тези разбойници.

— Как така? — смая се Юло и отстъпи назад, за да разгледа по-добре този странен за него човек.

— Госпожица Дьо Верньой обича Юнака — глухо продължи Корантен, — а възможно е и той да я обича. Маркиз с червена лента на плещите, млад, остроумен, а кой знае дали все още не и богат — колко съблазни! Глупаво би било от нейна страна да не действува в своя полза и да не поиска да се омъжи за него, вместо да го предаде. Тя ни заблуждава. Но аз долових в очите й някаква несигурност. Вероятно е влюбените да се срещнат и тази среща сигурно е определена. Така или иначе, утре този човек ще ми бъде в ръцете и аз повече няма да го изпусна. До днес той бе само враг на Републиката, но от няколко минути насам стана и мой враг, ала всички, които са се осмелили да застанат между мене и тази девойка, са умирали на ешафода.

След тези думи Корантен отново потъна в мислите си и не забеляза какво дълбоко отвращение се бе изписало по лицето на честния воин, догадил едва сега всички козни и механизма на пружините, управлявани от Фуше. И Юло реши да противодействува на Корантен там, където не би увредил съществено на интересите на правителството; реши да предостави на врага на Републиката възможност да загине достойно, с оръжие в ръка, а не от секирата на палача, чийто доставчик, по собственото му признание, е този шпионин на тайната полиция.

„Ако ме слушаше първият консул — си каза Юло, като обърна гръб на Корантен, — щеше да остави ето такива лисици да воюват с аристократите, а войниците да използува за други цели.“

Тази мисъл проясни лицето на стария воин, но Корантен го погледна студено и в очите на жалкия Макиавели блесна презрителна насмешка, издаваща съзнание за превъзходство.

„Дай на такива животни три аршина синьо сукно, окачи им парче желязо отстрани — помисли си Корантен, — и вече си въобразяват, че в политиката хора може да се убиват само с оръжие.“

После бавно се разходи минута-две и си каза: „Да, часът удари. Тази жена ще бъде моя. От пет години насам кръгът, в който я притискам, неусетно се стеснява и сега тя е в ръцете ми. А с нея ще се издигна в правителството толкова високо, колкото Фуше. Ако тя загуби единствения човек, когото е обичала, скръбта й веднъж завинаги ще я хвърли в обятията ми. Трябва само ден и нощ да бдя и да разкрия тайната й.“

Скоро след това зоркият наблюдател можеше да забележи бледното лице на Корантен в прозореца на сградата, отгдето се виждаше всеки, който влизаше в задънената уличка, образувана от редицата къщи, проточила се паралелно на църквата „Сен Леонар“. С търпението на котка, дебнеща мишка, Корантен престоя там до сутринта, като се вслушваше в най-малкия шум, причакваше и внимателно оглеждаше всеки минувач. Беше пазарен ден. Макар в тези опасни времена селяните да идваха рядко в града, Корантен видя някакъв дребен човек с навъсено лице, облечен в козя кожа и с неголяма, кръгла кошничка в ръка; този човек безгрижно се огледа наоколо и се отправи към дома на госпожица Дьо Верньой. Корантен излезе на улицата, решил да дочака селянина до вратата, но внезапно си помисли, че може би с един поглед щеше да разкрие тайната, потулена в кошничката на пратеника, ако неочаквано се появи в дома на госпожица Дьо Верньой. Впрочем той беше слушал да казват, че е почти невъзможно да се разгадае непроницаемата хитрост на бретонци и нормандци.

— Налейстакан! — извика госпожица Дьо Верньой, когато Франсин въведе шуана в стаята й. — Нима ме обича? — запита се тя тихо.

Внезапно появилата се надежда заля с ярка руменина лицето на Мари и оживи с радост сърцето й. Налейстакан я погледна, после хвърли недоверчив поглед към Франсин, но госпожица Дьо Верньой с жест го успокои.

— Госпожо — каза шуанът, — в два часа той ще дойде при мен и ще ви чака.

От вълнение госпожица Дьо Верньой можа само да кимне с глава, но дори и самоед би разбрал значението на нейния безмълвен отговор. В тази минута в съседната стая се чуха стъпките на Корантен. Налейстакан забеляза как госпожица Дьо Верньой трепна и с поглед го предупреди за опасността, но той съвсем не се смути и когато в рамката на вратата се показа хитрото лице на шпионина, заговори така високо, че оглуши всички.

— А-а! — казваше. — Има масло и масло. Искате жибарско масло, а давате само единайсет су за ливра. Не трябваше тогава да ме викате! А това е добро масло — каза той, като откри кошничката и показа две буци масло, избито от Барбет. — Трябва да бъдете справедлива, добра ми госпожо, хайде, прибавете още едно су.

В гърлестия му глас не се чувствуваше ни най-малко вълнение, а зелените очи под рошавите, посивели вежди спокойно издържаха проницателния поглед на Корантен.

— Я млъкни ти, старче! Не масло си дошъл да продаваш на жена, която никога в живота сине е пазарувала. С опасен занаят си се заловил, приятелю; той ще те доведе дотам, че един прекрасен ден ще осъмнеш с цяла глава по-нисък.

И като потупа приятелски шуана по рамото добави:

— Дълго не можеш да слугуваш и на шуаните и на сините.

Налейстакан призова цялото си самообладание, за да сподави надигналата се в гърдите му бясна злоба, и не отхвърли обвинението, което с алчността си напълно заслужаваше. Задоволи се само да каже:

— Господинът иска да се пошегува с мен.

Корантен му обърна гръб; но като поздравяваше госпожица Дьо Верньой, чието сърце тревожно трепна, той лесно можеше да наблюдава шуана в огледалото. Предполагайки, че шпионинът не го вижда, Налейстакан въпросително погледна Франсин и бретонката му посочи вратата, като каза:

— Елате с мен, дядка, ние с вас всякога ще се спогодим.

Нищо не се изплъзна от окото на Корантен: зле прикритото с усмивка вълнение на госпожица Дьо Верньой, руменината по внезапно изменилото й се лице, безпокойствието на шуана, жестът на Франсин, с една дума, шпионинът забеляза всичко и се убеди, че Налейстакан е изпратен от маркиза. В момента, когато шуанът вече излизаше от стаята, Корантен го улови за козята кожа, притегли го към себе си и като го погледна втренчено, каза:

— Къде живееш, любезни? Аз също искам да си купя масло…

— Цял Фужер знае къде живея, добри ми господине, аз съм, току-речи, от…

— Корантен! — извика госпожица Дьо Верньой, като прекъсна шуана. — Дързост е от ваша страна да идвате при мен в такъв час, когато още съм разсъблечена. Оставете селянина на мира, за него вашите интриги са неразбираеми толкова, колкото за мене тяхната цел. Тръгвайте, добри човече!

За миг Налейстакан се поколеба. Естествената, а може би и престорена нерешителност на бедняка, незнаещ кому да се подчини, заблуди Корантен, а шуанът подчинявайки се на властния жест на девойката, излезе, като пристъпваше тежко. И тогава госпожица Дьо Верньой и Корантен мълчаливо се спогледаха. Този път ясните очи на Мари не можаха да понесат сухия блясък на пламтящия му поглед. Решителният вид, с който шпионинът бе проникнал в стаята й, изражението на лицето, каквото Мари още не бе забелязвала у него, глухият звук на равния му глас, походката — всичко това я изплаши. Онова, що бе само смътно подозрение в началото, сега се бе превърнало в пълна сигурност за нея: тя разбра, че между тях започваше скрита борба и че той опълчваше срещу нея всички тъмни сили на влиянието си; в тази минута ясно видя дълбоката бездна, в която се хвърляше, но в любовта си намери сили да се отърси от ледената студенина на ужасните си предчувствия.

— Корантен — заговори тя почти весело, — надявам се да си отидете, за да мога да се заема с тоалета си.

— Мари — каза той, — позволете ми да ви наричам така… Вие още не ме познавате. Чуйте, дори по-малко проницателен от мене човек би се досетил, че обичате маркиз Дьо Монторан. Неведнъж ви предлагах ръката и сърцето си. Решихте, че съм недостоен за вас и може би сте права. Но ако смятате, че стоите твърде високо, че сте твърде красива и твърде благородна за мен, аз ще съумея да ви заставя да се принизите до мен. Моето честолюбие и моите възгледи не ви внушават уважение към мен, но откровено ви казвам: вие се лъжете. Хората в моите очи не струват много, дори бих казал — не струват нищо. Аз несъмнено ще достигна високо обществено положение и почести, които само ще ви ласкаят. Кой може да ви обича по-силно от мен? Кой ще ви даде повече власт от оня, който от пет години ви обича? С риск да създам у вас погрешна представа за себе си, защото вие не разбирате, че човек е в състояние в чрезмерната си любов да се откаже от съществото, което обожава, аз все пак ще ви покажа всичката дълбочина на моята безкористна любов. Не поклащайте с такова пренебрежение прелестната си главица. Ако маркизът ви обича, омъжете се за него, но убедете се най-напред в искреността му. Ще страдам, ако ви видя измамена, тъй като вашето щастие за мен е по-скъпо от моето. Решението ми може да ви учуди, но вие го отдайте на благоразумието на човека, който не е толкова подъл, та да се стреми да притежава жената против волята й. И така, признавам безполезността на усилията си и виня за това не вас, а самия себе си. Надявах се да завоювам сърцето ви с покорство и преданост, но вие не пожелахте да ме възнаградите с нищо.

— Търпях ви до себе си — каза тя гордо.

— Добавете, че се разкайвате за това.

— А нима трябва да ви благодаря, че ме въвлякохте в позорна игра?

— Когато ви предложих тази игра, която робските души могат да порицаят — смело продължи Корантен, — аз имах предвид само вашето щастие. А колкото до мен, успея или не, ще съумея да се възползувам от всеки изход за плановете си. Ако се омъжите за Монторан, ще бъда щастлив да служа на каузата на Бурбоните — в Париж съм член на клуба Клиши. И ако обстоятелствата ме поставят в контакт с принцовете, ще престана да служа на Републиката, която клони към упадък. Генерал Бонапарт е прекалено съобразителен, за да не разбере, че е невъзможно да бъде едновременно и в Германия, и в Италия, и тук, дето Революцията е пред гибел. Несъмнено той извърши преврата на осемнадесети брюмер само за да може при най-изгодни условия да се споразумее с Бурбоните за съдбата на Франция, защото трябва да признаем, че е много умен момък и че е държавник с голям замах. Но смелите политици трябва да го изпреварят в пътя, по който той е тръгнал. Педантичното схващане, според което Франция не бива да бъде „предадена“, както и други подобни предразсъдъци, ние, издигнатите хора, предоставяме на глупците. Няма да скрия от вас, че аз имам всички необходими пълномощия да започна преговори с шуаните или да ги унищожа, тъй като моят покровител Фуше е далновиден човек, той всякога е водил двойна игра и в дните на Терора бе едновременно и за Робеспиер, и за Дантон…

— Когото вие подло изоставихте — каза тя.

— Глупости — възрази Корантен. — Дантон умря, забравете го. А сега говорете откровено — вземете пример от мен. Този началник на полубригада е по-хитър, отколкото изглежда, и ако желаете да се изплъзнете от бдителността му, аз мога да ви бъда полезен. Помнете, че той постави контрашуани във всички долини и много скоро може да открие срещите ви с Монторан. Ако останете тук, пред очите му, вие сте изложена на произвола на полицията. Вижте как бързо научи, че в дома ви е дошъл шуан! И нима такъв опитен военен няма да се досети, че най-малките ваши движения ще му помогнат да проследи маркиза, ако сте в любовна връзка с него…

Госпожица Дьо Верньой никога още не беше слушала такъв ласкав глас, прозвучал с такава неподражаема, копринена мекота: Корантен бе въплъщение на чистосърдечност и изглеждаше изпълнен с доверие. Сърцето на бедната девойка леко се поддаваше на благородни пориви, тя бе вече готова да издаде тайната си на змията, която се увиваше около нея, но внезапно си помисли, че нищо още не бе доказало искреността на тези лъстиви думи, и без каквото и да било угризение на съвестта реши да заблуди придружителя си.

— Е — захвана тя, — трябва да призная, че отгатнахте истината. Да, аз обичам маркиза, но той не ме обича! Поне така мисля и може би срещата, която ми предлага, е само уловка…

— Но вчера ни казахте, че ви изпратил до Фужер — припомни й Корантен. — Ако искаше да употреби насилие над вас, днес нямаше да бъдете тук.

— Вашата душа е суха, Корантен. Вие сте разсъдъчен, мозъчен тип, който може да прави дълбоки философски обобщения за житейските дела, но не познавате човешкото сърце. Може би затова всякога сте извиквали в мен отвращение. Щом сте толкова прозорлив, помъчете се да разберете защо човекът, с когото неотдавна така гневно се разделих, с нетърпение ме очаква днес вечерта на майенския път, в една къщица във Флорини.

При това признание, което като че бе изтръгнато в неволен порив, съвсем естествен за такова искрено и пламенно същество, Корантен почервеня, защото все още беше млад, но скришом я стрелна с острия си поглед в желанието си да проникне в душата й. А госпожица Дьо Верньой така добре играеше на откровеност, че шпионинът се подведе и с престорено добродушие каза:

— Искате ли да ви придружавам на разстояние? Ще взема със себе си предрешени войници и всички ще се подчиняваме на разпорежданията ви.

— Съгласна съм — отвърна тя, — но обещайте ми… закълнете се в честта си. О, не! Не вярвам във вашата чест!… Закълнете се във вечното блаженство!… Не, вие не вярвате в Бога! Закълнете се тогава в душата си! Но може би нямате душа! С какво можете да ме убедите в искреността си? И при все това аз ви се доверявам и отдавам в ръцете ви повече от живота си — любовта или отмъщението си.

По бледото лице на Корантен пробягна едва забележима усмивка и госпожица Дьо Верньой разбра от каква опасност се бе изплъзнала. От удоволствие ноздрите на шпионина не се издуха, а се свиха; той взе ръката на жертвата си, целуна я с най-дълбока почтителност и като направи поклон, нелишен от изящество, излезе от стаята.

Три часа след тази сцена, страхувайки се, че Корантен ще се върне, госпожица Дьо Верньой тайно напусна града през вратата „Сен Леонар“ и по тясната пътека, която водеше към долината на Нансон, се отправи към Бодливото гнездо. Тя се считаше в безопасност, като се промъкваше сама, без свидетели, през лабиринта от пътеки към колибата на Налейстакан; пристъпваше с радост в сърцето, водена от надеждата да намери най-после щастието и от желанието да спаси любимия си от грозящата го опасност.

В това време Корантен търсеше Юло и когато го намери на малкия площад, зает с приготовлението на някаква военна експедиция, едва го позна. Всъщност храбрият воин бе направил жертва, която малцина можеха да оценят. Мустаците му бяха избръснати, косите подстригани, сресани по църковному и леко напудрени. Надянал груби, подковани обуща, заменил стария син мундир и сабята с козя кожа, с тежка карабина и с чифт пистолети на пояса си, той правеше преглед на двеста фужерци, чието шуанско облекло можеше да заблуди окото на най-опитния шуан. В тази обичайна за Бретан сцена прозираше войнственият дух на малкия град и характерът на бретонеца. От единия и другия край на площада се задаваха майки и сестри, понесли за синовете и братята си бутилки вино или забравени пистолети. Старците се осведомяваха за количеството и качеството на мунициите на тези национални гвардейци, предрешени като шуани, които весело се шегуваха, сякаш тръгваха на лов, а не на опасен поход. Схватките с шуаните, при които бретонци от града се биеха срещу бретонци от селата, изглежда, бяха заменили за тях рицарските турнири. Може би този патриотичен ентусиазъм бе пробуден донякъде и от желание да се възстановят национализираните имущества. Но немалка роля играеха тук по-охотно възприетите в града, отколкото в селата, дела на Революцията, пристрастията и любовта към войната, органически вродена във французина. Юло беше във възторг; той обхождаше редиците, като отправяше въпроси към Гюден, към когото беше прехвърлил всичките си приятелски чувства, свързвали го някога с Мерл и Жерар. Тълпата фужерци с любопитство следяха приготовленията за похода, като сравняваха костюмите на шумните си съграждани с униформата на батальона от полубригадата на Юло. Сините стояха в неподвижни, безмълвни редици под командата на офицерите, в очакване заповедите на Юло, и когато той преминаваше от взвод към взвод, всеки войник го изпращаше с очи. Корантен се приближи към стария началник на полубригадата и не можа да се въздържи да не се усмихне, като видя как се бе изменило лицето му: Юло напомняше портрет, който не прилича на оригинала.

— Какво ново? — запита Корантен.

— Ела да постреляш с нас и ще научиш — отвърна Юло.

— Не съм жител на Фужер — възрази Корантен.

— Това се вижда, гражданино — забеляза Гюден.

От близките групи долетя подигравателен смях.

— А ти да не би да мислиш, че само с щикове може да се служи на Франция? — продължи да спори Корантен.

После обърна гръб на присмехулниците и като се отправи към една от жените, запита защо и закъде тръгва отрядът.

— Горко ни, добри ми човече! Шуаните вече са във Флорини! Казват, че били повече от три хиляди и че се насочвали към Фужер.

— Флорини — повтори Корантен и целият побледня. — Срещата няма да стане там! За Флорини на майенския път ли става дума?

— Има само едно Флорини — отвърна жената и показа пътя, в края на който се виждаше върхът на Пелрин.

— Маркиз Дьо Монторан ли търсите? — запита Корантен командира.

— Нещо подобно — отвърна рязко Юло.

— Той не е във Флорини — каза Корантен. — Изпратете там вашия батальон и националната гвардия, оставете при себе си няколко човека от контрашуаните и ме чакайте тук.

— Все съм виждал хитреци, ама като този не съм — рече Юло, като проследи с поглед Корантен, който бързо се отдалечаваше. — Същински цар на шпионите!

Юло заповяда на батальона си да настъпи. При пълно мълчание, без барабанен бой, републиканците тръгнаха по тясното предградие към майенския път, очертаваш, между къщите и дърветата дълга синкавочерна лента; след тях вървяха националните гвардейци, предрешени като шуани, а Юло с Гюден и двайсетина млади, сръчни граждани остана на малката площадка, за да дочака Корантен, събудил със загадъчното си държане любопитството на командира.

Франсин сама съобщи на хитрия шпионин, че госпожица Дьо Верньой бе излязла от дома си; внезапно всички негови догадки се превърнаха в увереност и той тозчас започна да събира сведения за това подозрително бягство. Научил от караула при вратата „Сен Леонар“, че непозната красива дама е прекосила Бодливото гнездо, той забърза към булеварда, където за нещастие стигна навреме и можа да проследи всяка нейна стъпка. Макар да бе надянала зелена рокля и зелена гугла, за да бъде трудно забележима, стремителните й движения и скокове през оголените, побелели от скреж живи плетища издаваха пътя й.

— Аха! — си каза Корантен. — Готвеше се да тръгваш за Флорини, а се отправяш за Жибарската котловина! О, глупако, как се оставяш да те мамят! Но търпение, аз и под земята ще ви пипна!

Приблизително отгатнал уреченото за срещата място, Корантен дотича на площада тъкмо когато Юло се готвеше да тръгне, за да догони отрядите си.

— Почакайте, генерале — извика Корантен на Юло, който обърна глава назад.

Корантен набързо разказа на Юло за станалите събития, чиято истина, макар и скривана, не убягваше от всевиждащото око на шпионина. Поразен от необикновената му проницателност, Юло улови здраво Корантен за раменете и каза:

— Гръм да ме порази, всезнаещ гражданино, ако ти не си прав! Разбойниците предприемат там атака, за да ни заблудят. Изпратих две колони от националната гвардия да разузнаят сектора между Антрен и Витре, но те все още не са се завърнали. В такъв случай за града ще намерим подкрепления, които сигурно няма да се окажат излишни. Юнака не е така глупав да тръгне на среща, без да вземе със себе си проклетите си кукумявки. Гюден! — обърна се той към младия фужерец. — Бягай да предупредиш капитан Льобрьон, че се налага без мен да се справи с разбойниците. И по-бързо се връщай, ти познаваш всички пътеки. Ще те чакам тук, за да тръгнем заедно на лов за тези „бивши“ и да отмъстим за убийствата във Вивтиер. Гръм да ме порази, гледай го ти как знаел да тича — си каза Юло, когато Гюден мигом, като по чудо, изчезна от погледа му. — Колко би се понравил на Жерар този момък — въздъхна командирът…

Когато се върна, Гюден видя, че към отряда на Юло се бяха присъединили неколцина нови войници, взети от караулните постове в града. Юло предложи на младия фужерец да избере от своите земляци дванайсет човека измежду най-изкусните в трудния занаят на контрашуаните, нареди му да излезе от вратата „Сен Леонар“ и да се придвижи по дължината на оня скат на възвишението Сен Сюлпис, който е обърнат към долината на Куенон, тъй като там се намираше колибата на Налейстакан; а сам Юло, с останалата част от отряда, излезе през вратата „Сен Сюлпис“ и се отправи към планинските върхове, където според предвижданията си трябваше да се срещне с хората от отряда на Бързохода, които възнамеряваше да използува, за да подсили кордона, охраняващ скалите от предградието Сен Сюлпис до Бодливото гнездо. Убедил се, че съдбата на шуанския вожд бе предоставена в ръцете на най-неумолимите му врагове, Корантен незабавно се върна на булеварда, отгдето можеше по-добре да обхване с поглед военните операции на Юло. И скоро забеляза, че малкият отряд излезе от долината на Нансон и тръгна по каменистия скат откъм голямата долина на Куенон, докато Юло, оставил след себе си фужерския замък, пое по опасната пътека към върха на планинската верига Сен Сюлпис. По този начин двата отряда се разгъваха по две паралелни линии. Дървета и храсти, украсени с фантастичните арабески на скрежа, хвърляха на земята белезникаво отражение, което позволяваше да се различи ясно как двата малки отряда се движеха като две сиви ленти. Когато стигна скалистото плато, Юло отдели от отряда си всички войници, облечени в мундири, и Корантен видя как по заповед на опитния командир те образуваха охранителна верига, движейки се на известно разстояние един от друг така, че първият във веригата трябваше да държи връзка с Гюден, а последният — с Юло и следователно ни един храст не можеше да се изплъзне от щиковете на тези три движещи се войскови части, които през планини и долини търсеха Юнака.

— Хитър стар вълк — си каза Корантен, когато от погледа му се скриха последните щикове, блеснали в гъстите храсти. — Свършено е с Юнака! Ако Мари беше издала този проклет маркиз, с нея щеше да ме свързва най-здравата връзка — подлостта. Но така или иначе, тя ще бъде моя…