Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (5)

Пета глава

Пощенската кола, която имаше някакъв дял в причините за нападението на шуаните, бе напуснала малкия град Ерне само минути преди започването на схватката между двата отряда. Нищо не може да обрисува една страна по-добре от състоянието на материалния й бит. В този смисъл въпросната пощенска кола заслужава няколко думи. Самата революция не намери сили да я премахне — тя си пътува и в наши дни.

Когато Тюрго изкупи правото, извоювано от една компания през времето на Луи XIV, да превозва пътници по цялата страна, той създаде така наречените „тюрготини“, а старите екипажи на господата Вуж и Шантеклер, както и на вдовицата Лакомб, бяха изпратени в провинцията. Една от тези разнебитени коли поддържаше съобщенията между Майен и Фужер. Някои дебелоглавци с насмешка я наричаха „тюрготина“, за да дразнят парижани или от ненавист към министъра, стремящ се към нововъведения.

Тюрготината представляваше грозен кабриолет на две грамадни колела, в който с мъка се поместваха двама по-дебели пътника. Теснотията на този крехък екипаж не позволяваше да го товарят много; сандъче, служещо за седалка, беше предназначено за пощенската служба, а ако пасажерите имаха багаж, трябваше да го държат между коленете си, и без това достатъчно присвити в тясната каросерия, по форма твърде прилична на ковашко духало. Първоначалният цвят на каретата и на колелата представляваше за пътниците неразрешима загадка. Две кожени завески, които се сгъваха трудно въпреки продължителното им използуване, трябваше да пазят мъчениците-пасажери от студ и дъжд. Кочияшът седеше на висока скамейка, подобна на капрата на най-калпавите парижки „куку“, и по неволя вземаше участие в разговорите, тъй като се намираше между своите двуноги и четириноги жертви. Този екипаж напомняше невероятно грохналите старци, претърпели множество възпаления и апоплектични удари, но убягнали от смъртта, която като че ли ги щади: като тях охкаше, стенеше, а от време на време и поизвикваше. Като пътник, потънал в дълбок сън, се навеждаше ту назад, ту напред, сякаш се опитваше да се съпротивлява на яростните усилия на двете бретонски кончета, влачещи го по доста неравния път. В този паметник на миналия век се намираха трима пасажери; излезли от Ерне, където бяха сменили конете, те продължаваха да водят с кочияша разговор, започнал още преди почивката.

— Защо мислите, че тук са се появили шуани? — запита кочияшът. — В Ерне хората казваха, че командирът Юло още не бил излязъл от Фужер.

— О, приятелю — отвърна един от пасажерите, по-млад от другите, — ти рискуваш само кожата си. Но ако носеше като мене триста екю и минаваше за добър патриот, нямаше да си така спокоен.

— Във всеки случай вие сте много бъбрив — отвърна кочияшът, като поклати глава.

— Броените овце вълкът ги яде — настави втори пасажер.

Този човек, четиридесетгодишен на вид, облечен в черно, вероятно бе директор на семинария някъде в околността. Тройната брадичка и пълните, румени бузи явно свидетелствуваха за принадлежността му към духовенството. Макар нисък и дебел, той показваше сръчност всеки път, когато трябваше да слиза от каретата и отново да се качва в нея.

— А вие какви сте? Да не сте шуани? — извика притежателят на тристата екю, по чиито дрехи — топъл кожух, панталони от хубаво сукно и много чиста куртка — можеше да се съди, че бе богат селянин. — Кълна се в душата на свети Робеспиер, че вас няма да ви поздравят, ако…

И прехвърли сивите си очи от кочияша на пасажера, като им показа два пистолета, затъкнати на пояса му.

— Няма да уплашите бретонците с това — презрително каза духовникът. — А имаме ли вид на хора, заритали за вашите пари?

Всеки път, когато се произнасяше думата „пари“, кочияшът млъкваше и духовникът беше достатъчно съобразителен, за да си помисли, че златни екю носеше не патриотът, а кочияшът.

— Ти носиш ли стока, Купио? — запита абатът.

— О, господин Гюден, считай, че нямам нищо — отвърна коларят.

Абат Гюден изпитателно погледна Купио и патриота, но лицата и на двамата бяха невъзмутими.

— Толкова по-добре за теб — забеляза патриотът, — а в случай на беда ще взема мерки, за да спася богатството, което нося.

Такова деспотично посегателство на една диктатура възмути Купио и той грубо възрази:

— Аз съм господар на колата си и щом ви возя…

— Ти какъв си? Патриот или шуан? — разгорещено го прекъсна противникът му.

— Ни едното, ни другото — отвърна Купио. — Аз съм пощальон и преди всичко бретонец, което ще рече, че не се боя ни от сините, ни от аристократите.

— Искаш да кажеш, аристокрадците — с ирония подхвърли патриотът.

— Те само си вземат обратно онова, което са им отнели — живо каза духовникът.

Двамата пасажери буквално се изядоха един друг с очи, ако ни е позволено да употребим този израз. В ъгъла на екипажа седеше трети пасажер, запазил през цялото време на разговора най-дълбоко мълчание. Кочияшът, патриотът и дори Гюден не обръщаха никакво внимание на тази безмълвна фигура. Това беше наистина един от ония неудобни и необщителни пасажери, които напомнят безсловесни телета с вързани крака, когато ги водят на близкия пазар да ги продават. Те започват с това, че заемат цялото полагаемо им се място и свършват, като безцеремонно заспиват на рамото на своя съсед. Патриотът, Гюден и кочияшът бяха предоставили този пасажер на самия себе си, като предполагаха, че спи, а освен това се бяха убедили в безполезността на всички техни опити да поведат разговор с този човек, чието вкаменено лице говореше за живот, преминал в мерене на аршини платно, и за ум, зает единствено с мисли как по-скъпо да го продаде. Този шишко, закован в ъгъла, изрядко отваряше малките си порцелановосини очи и подред устремяваше към спорещите поглед, изпълнен със страх, съмнение и недоверие. Но по всичко личеше, че се страхува от спътниците си и че съвсем не мисли за шуаните. Когато гледаше кочияша, можеше да се предположи, че това са двама франкмасона.

Междувременно започна престрелката на връх Пелрин. Объркан, Купио спря конете.

— Охо — каза свещеникът, който, изглежда, разбираше от тия работи, — сериозен бой е това, хората са много.

— Трудното, господин Гюден, е да разберем кой ще победи — извика Купио.

Сега по всички лица бе изписана еднаква тревога.

— Да свием към този хан — каза патриотът — и да скрием колата там, докато узнаем как е свършило сражението.

Съветът изглеждаше твърде благоразумен и Купио се вслуша в него. Патриотът помогна на кочияша да скрие екипажа от чужди погледи зад купчина вършини. Предполагаемият абат, издебнал удобна минута, шепнешком запита Купио:

— У него наистина ли има пари?

— Ее, господин Гюден, ако туй, което е у него, попадне в джобовете на ваше преподобие, от това те няма да станат по-тежки.

Републиканците, които бързаха да стигнат Ерне, минаха край хана, без да влязат в него. Като чуха техния бърз тропот, Гюден и ханджията излязоха на вратата да ги погледат. Изведнъж дебелият абат се затича към войника, който вървеше зад колоната.

— Гюден, какво е това! — извика той. — Дебелоглавецо, ти тръгваш със сините? Сине, мислиш ли какво правиш?

— Да, чичо — отвърна ефрейторът. — Аз съм се заклел да браня Франция.

— Ах, нещастнико! Погубваш душата си! — извика абатът, опитвайки се да пробуди в племенника си религиозни чувства, толкова силни в сърцата на бретонците.

— Чичо, ако кралят бе застанал начело на армиите си, не казвам, че…

— Глупак! Кой ти говори за краля? А нима твоята Република раздава абатства? Тя всичко обърна наопаки. На какво се надяваш? Остани с нас, рано или късно ние ще победим и ти ще станеш съветник в някой парламент.^[1]

— Парламенти!? — насмешливо го прекъсна Гюден. — Сбогом, чичо.

— Няма да получиш от мен нито грош! — гневно извика чичото. — Лишавам те от наследство!

— Благодаря! — отвърна републиканецът.

И те се разделиха.

Докато минаваше малкият отряд на сините, парите на сидера, с който патриотът черпеше Купио, позамаяха главата на кочияша, но той скоро изтрезня и се развесели, когато ханджията съобщи, че сините спечелили победа. Купио отново излезе на големия път и неговата карета скоро се появи в долината на Пелрин, където лесно можеше да бъде забелязана от платата на Мен и на Бретан, подобна на отломък от кораб, носен от вълните след буря.

Стигнал върха на хълма, по който възлизаха сините и откъдето в далечината се виждаше Пелрин, Юло се обърна да погледне дали шуаните още не са там и видя светещи точици — слънчевите отражения по цевите на техните оръжия. И като хвърли последен поглед на долината, с която се разделяше, за да тръгне по низината на Ерне, Юло, както му се стори, забеляза на големия път екипажа на Купио.

— Не е ли това майенската пощенска кола? — запита той двамата свои приятели.

Двамата офицери се вгледаха в старата тюрготина и я познаха.

— Странно! — каза Юло. — Как така не се срещнахме с нея?

Тук и тримата се спогледаха мълчаливо.

— Ето още една загадка! — възкликна командирът. — Но аз започвам да я отгадавам.

Междувременно Скитника по Земята също забеляза тюрготината и съобщи за нея на другарите си. Изблик на всеобща радост изтръгна младата дама от нейната замисленост. Непознатата пристъпи към шуаните и видя дилижанса да се приближава с фатална скорост към склона на Пелрин. Скоро злополучната тюрготина бе вече на платото. Шуаните, които отново се бяха скрили там, се нахвърлиха върху жертвата си с бързината на хищници. Немият пасажер се търкулна на дъното на каретата, сви се и замря, като се мъчеше да си придаде вид на пътническа торба.

— А! Подушихте! — извика Купио от капрата и показа на шуаните селянина. — Ето, у този патриот има пълна чанта със злато.

Шуаните посрещнаха тези думи с взрив от дружен смях и завикаха:

— Пипникравай! Пипникравай! Пипникравай!

След това кикотене, на което сам Пипникравай отговори като ехо, засраменият Купио слезе от капрата. Прословутият Сибо, с прякор Пипникравай, помогна на съседа си да излезе от каретата. Понесе се почтителен шепот.

— Абат Гюден! — извикаха с изненада няколко мъже.

При произнасянето на това име всички снеха шапки; шуаните коленичиха пред свещеника и го помолиха да ги благослови, което той важно стори.

— Този и свети Петър ще излъже, че и ключовете за рая ще му открадне — каза духовникът, като тупна Пипникравай по рамото. — Без него сините да са ни видели сметката.

Забелязал младата дама, абат Гюден пристъпи няколко крачки напред и поведе разговор с нея. Скитника по Земята чевръсто разтвори сандъчето в дилижанса и с дива радост показа на всички торбата, от чиято форма можеше да се съди, че е пълна със златни монети. Той не закъсня с подялбата на плячката. Всеки шуан получи от него своя дял и разпределението бе извършено с такава точност, че не предизвика каквато и да било свада. После Скитника по Земята се приближи към младата дама и свещеника и им предложи около шест хиляди франка.

— Мога ли с чиста съвест да взема тези пари, господин Гюден? — попита младата дама, чувствувайки потребност от нечие разрешение?

— Защо не, госпожо? Нима църквата не одобри някога конфискацията на протестантските имущества? И толкова повече това е позволено в отношенията с революционерите-богоотстъпници, които разрушават храмовете и преследват религията.

Абатът подкрепи тази проповед с личен пример, като безцеремонно прие полагащите му се нови монети, които Скитника по Земята му предложи.

— Впрочем — продължи той — аз мога сега да отдам цялото свое състояние в защита на Бога и краля; моят племенник отиде при сините!

Купио се окайваше, че е разорен.

— Ела с нас — каза Скитника по Земята, — тогава и ти ще получиш дял.

— Но ако няма следи от нападение, ще помислят, че аз нарочно съм оставил да ме ограбят.

— Това няма да стане! — каза Скитника по Земята. Той подаде знак и мигом пушечен залп направи на решето тюрготината. При този неочакван обстрел старият екипаж издаде такъв жалостен звук, че суеверните по природа шуани се стъписаха от страх. Но Скитника по Земята забеляза, че в ъгъла на каретата се бе надигнало и отново скрило бледото лице на мълчаливия пасажер.

— Ала ти, изглежда, имаш в курника още едно пиленце? — запита тихичко Скитника по Земята Купио.

Разбрал въпроса, Пипникравай многозначително присви очи.

— Да — отвърна кочияшът, — но ако искате да тръгна с вас, позволете ми да откарам този добър човек здрав и читав до Фужер. Аз му обещах това в името на света Ана Орейска.

— А кой е той? — запита Пипникравай.

— Това не мога да кажа — отсече Купио.

— Остави го — каза Скитника по Земята, като бутна Пипникравай по лакътя. — Заклел се е в света Ана Орейска, трябва да изпълни обещанието си.

— Само чуй какво — продължи шуанът и погледна Купио, — не се спускай много бързо надолу по планината, ние ще те настигнем и да ти кажа защо: искам да видя муцуната на твоя пътник, а после ще му дадем пропуск.

В тази минута се дочу конски тропот, който все повече и повече се приближаваше към Пелрин. Скоро се появи младият вожд на шуаните. Дамата бързо скри зад гърба си торбичката, която държеше в ръка.

— Спокойно можете да вземете тези пари — каза младият човек и изтегли ръката й иззад гърба. — Ето ви и писмо; намерих го между своите, които ме очакваха във Вивтиер — писмото е от госпожа майка ви.

След като погледна шуаните, които се отправяха към гората, а после и дилижанса, навлизащ в долината Куенон, той добави:

— Въпреки че бързах, не успях да дойда навреме. Дай Боже подозренията ми да се окажат неверни.

— Тези пари са на бедната ми майка! — извика дамата, след като разпечати писмото и прочете първите няколко реда.

От гората се дочу едва сдържан смях. Младият човек също не можа да се въздържи да не се усмихне, като видя дамата с торбичката в ръка — нейния дял от грабежа на собствените й пари. Накрая тя сама започна да се смее:

— Е, добре, маркизе. Слава богу, този път излязох с чест.

— Приемате с лекота всичко, дори и угризенията на съвестта — каза младият човек.

Тя се изчерви и погледна маркиза с такова искрено смущение, че това го обезоръжи. Абатът вежливо, но доста хладно й върна току-що получения свой дял и тръгна след младия вожд по околния път, по който бе дошъл. Преди да се присъедини към тях, дамата със знак извика Скитника по Земята.

— Сега устройте засада пред Мортан — тихо каза тя, когато шуанът дотича до нея. — Научих, че сините днес-утре изпращат в Алансон за подготовка на войната голяма сума в звонкови пари. Оставям на твоите другари днешната плячка, но при условие че ще ми върнат дължимото. Само гледай Юнака да не разбере защо тръгвате натам; може да се възпротиви, но в такъв случай аз ще се постарая да го склоня.

— Госпожо — каза маркизът, когато тя седна на коня зад него, предоставяйки своя на абата, — от Париж ми пишат да бъдем внимателни. Републиката възнамерява да се бори с нас чрез хитрост и предателство.

— Това не е така глупаво — отвърна тя. — Тези хора имат понякога доста добри идеи. Аз мога да взема участие в такава война и да намеря в нея достойни противници.

— Разбира се! — възкликна маркизът. — Пишегрю ме съветва да бъда много наблюдателен и предпазлив при всяко ново познанство. Републиката ми оказва чест, като ме счита за по-опасен от всички вандейци, взети заедно, и разчита на моите слабости, за да ме заловят.

— Нима и от мен ще се пазите? — запита тя, като го потупа по сърцето с ръката, с която се беше уловила за него.

— Как можете да допуснете това, госпожо? — възрази той и обърна към нея челото си, което тя целуна.

— И тъй — заговори абатът, — полицията на Фуше ще бъде по-опасна за нас от подвижните батальони и от контрашуаните.

— Напълно вярно, ваше преподобие.

— О! — възкликна дамата. — И така, Фуше ще изпраща жени срещу вас?… Аз ги чакам — добави тя след късо мълчание.

А на разстояние три-четири пушечни изстрела от опустялото плато, изоставено от предводителите на шуаните, се разигра една от сцените, които в тези времена нерядко се разиграват по големите пътища. В покрайнините на селцето Пелрин, в неголяма падина, Пипникравай и Скитника по Земята отново спряха пощенската кола. Оказвайки слаба съпротива, Купио слезе от капрата. Мълчаливият пътник, когото шуаните извлякоха от ъгъла на каретата, се озова на колене сред високи жълтуги.

— Кой си ти? — го запита със зловещ тон Скитника по Земята.

Пътникът мълчеше. Пипникравай го удари с приклада на пушката си и повтори въпроса.

— Аз съм — захвана той, като хвърли поглед към Купио — Жак Пино, беден търговец на платове.

Купио отрицателно поклати глава, без да смята, че с това нарушава обещанието си. Този знак доубеди Пипникравай, който се прицели в пътника, а Скитника по Земята грозно му изрева:

— Ти си твърде дебел, за да познаваш неволята на бедния. Ако още веднъж ни накараш да те питаме за истинското ти име, моят другар Пипникравай с един куршум ще заслужи уважението и благодарността на наследниците ти… Кой си ти? — запита той след кратко мълчание.

— Д’Оржемон от Фужер.

— Аха! — възкликнаха двамата шуани.

— Аз не съм издал името ви, господин Д’Оржемон — каза Купио. — Пресветата Дева ми е свидетелка, че честно ви защищавах.

— Е, щом сте Д’Оржемон от Фужер — подхвана с почтително ироничен вид Скитника по Земята, — ще ви оставим да си отидете мирно и тихо. Но тъй като не сте ни добър шуан, ни истински син, макар че купихте земите на жювинийското абатство, ще ни заплатите откуп — добави шуанът, като си даваше вид, че смята на пръсти другарите си; — триста екю по шест франка. Неутралитетът струва тия пари.

— Триста екю по шест франка! — в хор повториха нещастният банкер, Пипникравай и Купио, но и тримата с различни интонации.

— Уви, драги господине — каза Д’Оржемон, — аз съм разорен. Тази дяволска Република обяви принудителен заем от сто милиона франка, а мен обложиха о огромен данък, което ме доведе до просяшка тояга.

— Какво поиска от тебе твоята Република?

— Хиляда екю, драги господине — отвърна жално банкерът, като се надяваше да си издействува отстъпка от шуана.

— Виж какви пари взема от теб твоята Република с принудителни заеми! С нас ще ти бъде по-изгодно, нашето правителство е по-евтино. Триста екю — много ли е това за твоята кожа?

— Откъде да ги взема?

— От касата си — каза Пипникравай. — И гледай да не бъдат ощърбени твоите екю или ще ощърбим ноктите ти на огъня.

— Къде трябва да ви ги платя? — запита Д’Оржемон.

— Твоята вила във Фужер не е далеч от фермата Жибари, а там живее моят братовчед Налейстакан, иначе казано — Сибо Големия, на него ще предадеш парите — каза Пипникравай.

— Но това не е редно — възрази Д’Оржемон.

— Какво ни влиза в работата! — отвърна Скитника по Земята. — Помни, че ако до две седмици не предадеш парите на Налейстакан, ще наминем към теб и ще те излекуваме от подаграта, ако имаш подагра. А ти, Купио — продължи той, като се обърна към кочияша, — занапред ще се казваш Карай на Добро.

След тези думи двамата шуани си отидоха. Пътникът отново седна в каретата, а кочияшът шибна конете и ги подгони към Фужер.

— Ако имахте оръжие — каза Купио, — по-добре можехме да се защитим.

— Глупак! Аз имам тук десет хиляди франка — възрази Д’Оржемон, като показа подкованите си обувки. — Може ли да се отбранява, човек, когато носи в себе си такава сума!

Карай на Добро се почеса зад ухото и се обърна назад, но двамата му нови другари вече бяха изчезнали.