Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (12)

Единадесета глава

Скоро каретата догони пешеходците; те седнаха в нея и няколко левги преминаха в мълчание. Сега имаха обширна тема за размишления, но очите им вече не се бояха да се срещнат. Изглеждаше, че двамата с еднакъв интерес се наблюдаваха един друг, като криеха някаква важна тайна, но и двамата знаеха, че взаимно ги влече чувството, превърнало се след разговора им в страст, тъй като всеки видя в неочаквания си спътник черти, усилващи в неговите очи радостта, която им обещаваше тяхната борба или съюз. Може би и двамата в своя бурен живот бяха дошли до това странно душевно състояние, когато от умора или от желание да предизвика съдбата човек се отказва да разсъждава сериозно над захванатото дело и го продължава, като се предоставя на волята на случая именно защото това дело е безнадеждно и той иска да види неизбежната развръзка. Нравствената същност, както и физическата, има свои пропасти, свои бездни и силните духом обичат да се хвърлят в тях, рискувайки живота си, както комарджията поставя на карта цялото свое състояние.

Такива мисли, резултат от неотдавнашния разговор между госпожица Дьо Верньой и младия царедворец, бяха за тях като откровение и с това и двамата направиха огромна крачка един към друг, тъй като след влечението на чувствата следва влечението на душите. И при все това колкото повече изпитваха взаимно съдбовно притегляне, толкова по-внимателно се изучаваха един друг, може би за да умножат чрез неволни сметки бъдещите си наслади. Изненадан от дълбочината на мисълта на тази странна девойка, младият непознат неочаквано се запита как може да се съчетават в нея толкова познания с такава свежест и младост. И тогава той намери за пресилено това целомъдрие, което Мари придаваше на всеки свой жест и поза, откри в нея прекомерно желание да изглежда целомъдрена, заподозря притворство и като се упрекна за своето възхищение от тази непозната жена, реши оттук нататък да вижда в нея само изкусна актриса. Беше прав. Като всички девойки от висшето общество, госпожица Дьо Верньой ставаше толкова по-скромна, колкото повече се възпламеняваше и напълно естествено придобиваше оня свенлив вид, зад който жените така добре умеят да прикриват своите бурни чувства. Всички жени желаят да стигнат до страстта девствени и ако това не всякога е възможно, тяхното притворство все пак е почетна дан, която те отдават на любовта. Тези съждения бързо пробягнаха в съзнанието на младия царедворец и възрадваха душата му. Всъщност този анализ завлече и двамата влюбени твърде далеч и скоро нашият герой навлезе в оная фаза на страстта, когато мъжът съзира и в недостатъците на любимата жена основания още повече да я заобича.

Госпожица Дьо Верньой се отдаде на по-продължителен размисъл от емигранта; може би нейното въображение й рисуваше по-далечно бъдеще; младият човек се подчиняваше на едно от мимолетните увлечения, каквито вероятно вече бе изпитал хиляди пъти, а младата девойка виждаше пред себе си цял един живот, стараейки се да си го представи хубав, изпълнен с щастие, с високи и благородни чувства. Отдадена на мечтите си, еднакво запленена и от своите химери, и от действителността, от настоящето и от бъдещето, Мари, действувайки като всички жени инстинктивно, се опита да отстъпи крачка, за да укрепи властта си над младото сърце. Дълбоко в душата си тя бе решила да се отдаде всецяло, но желаеше да отстъпва постепенно, крачка по крачка; искаше й се да може да измени в миналото своите постъпки, думи, погледи, за да хармонират те с достойнството на жената, внушаваща любов. Понякога очите й изразяваха уплаха, когато си припомняше неотдавнашния разговор, в който бе проявила такава дръзка смелост. Но вглеждайки се в белязаните с вътрешна сила черти на непознатия, тя си казваше, че властният човек трябва да бъде великодушен, и с радост си мислеше, че съдбата се бе показала много по-благосклонна към нея, отколкото към много други жени, тъй като нейният възлюблен бе човек с непреклонен характер, човек, осъден на смърт, който, рискувайки главата си, доброволно се бе върнал във Франция, за да воюва срещу Републиката. Мисълта, че може напълно да владее такава душа, скоро придаде друг облик на всички неща. Само пет часа бяха изминали от минутата, когато с изкуствена игра на лицето и на гласа тя се мъчеше да съблазни младия благородник, а сега с един поглед можеше да разтърси душата му — разлика, каквато съществува между мъртвата и живата природа. Звънливият смях и веселото кокетство скриха огромната страст, която, подобно на нещастието, се представяше с усмивка. В това състояние на душата, в което се намираше госпожица Дьо Верньой, външният свят губеше реалните си очертания. Каретата оставяше зад себе си села, долини, гори и нито една картина не се запечата в паметта на Мари. Стигнаха в Майен, смениха конвоя, Мерл заговори с нея, тя му отвърна. Прекосиха целия град и каретата отново тръгна по пътя си, но лицата, къщите, улиците, пейзажите, хората — всичко минаваше край нея като насън. Настана нощ. Мари пътуваше сега по фужерския път, под елмазено небе, забулено в мека светлина, но не забеляза, че то се промени, не разбираше какво търси в Майен, във Фужер, нито знаеше къде отива. Тя не можеше и да допусне мисълта, че след няколко часа трябва да се раздели с човека, когото бе избрала и комуто, както й се струваше, бе станала избраница. Любовта е единствената страст, която не признава ни минало, ни бъдеще. Когато понякога Мари изказваше с думи своя мисъл, тя изричаше фрази, почти лишени от смисъл, но в сърцето на нейния възлюблен те звучаха като обещания за любов. В очите на двамата безмълвни свидетели на тази зараждаща се страст тя растеше с ужасяваща бързина. Франсин познаваше Мари така добре, както непознатата познаваше мнимия виконт Дьо Бован и от предишен опит и двете очакваха някаква страшна развръзка. И наистина, те твърде скоро щяха да видят края на тази драма, която госпожица Дьо Верньой с такава тъга, а може би и несъзнателно, наричаше трагедия.

Когато се отдалечиха от Майен на около една левга, четиримата пътници дочуха зад себе си конски тропот; скоро с каретата се изравни конник, наведе се към госпожица Дьо Верньой и тя позна в него Корантен. Този зловещ спътник си позволи многозначително да й намигне и се отдалечи; тя цялата се вледени от този тъй противно фамилиарен знак, в който съзираше нещо оскърбително. Този случай очевидно подействува неприятно на емигранта и, разбира се, не убягна от окото на неговата мнима майка, но Мари леко го докосна и с поглед сякаш се приюти в сърцето му като в единствено свое убежище на света. Лицето на младия човек просветля, радостно развълнуван от това неочаквано движение на любимата, което му разкриваше силата на нейната привързаност. Някакъв необясним страх бе пропъдил всякакво кокетство и за миг любовта бе смъкнала от себе си своето покривало: и двамата мълчаха в желанието си да продължат тази блажена минута. За нещастие до тях бе госпожа Дьо Гуа; тя всичко виждаше, всичко разбираше и като скъперник, броящ хапките на гостите си, сякаш отмерваше часовете живот, които им оставаха. Опиянени от щастие, влюбените не забелязаха колко дълго бяха пътували, не видяха, че пътят вече минава по дълбоката долина на Ери, първата от трите речни долини, където бяха станали събитията, послужили за встъпление към нашия разказ. Но Франсин се взря в тъмнината и показа на спътниците си странни фигури, които като сенки се движеха между дърветата и в храсталаците покрай полето. Когато каретата се приближи към тези сенки, гръмна залп и куршумите, изсъскали над главите на пътниците, доказаха, че видението беше действителност. Конвоят бе попаднал в засада.

При тази неочаквана престрелка капитан Мерл дълбоко съжали, че бе споделил заблуждението на госпожица Дьо Верньой за безопасността на бързото нощно пътуване и бе взел за конвой само шейсетина души. По командата на Жерар той тозчас раздели малкия отряд на две колони и офицерите тичешком се втурнаха към обраслото с жълтуги и трънки поле, решили да отбият нападението, без да подозират численото превъзходство на врага. С безразсъдна смелост сините се хвърлиха в храстите вляво и вдясно от пътя и отговориха на атаката на шуаните със силен огън по храсталаците, отгдето се бяха раздали изстрели. В първата минута на уплаха госпожица Дьо Верньой скочи от каретата и побягна назад по пътя, по-далеч от мястото на престрелката; но тозчас се засрами и подчинявайки се на желанието си да израсне в очите на любимия човек, спря и се опита хладнокръвно да наблюдава сражението.

Емигрантът отиде при нея, взе ръката й и я притисна към гърдите си.

— Уплаших се — каза тя усмихната, — но сега…

В тази минута камериерката й неочаквано извика:

— Мари, пазете се!

Франсин поиска да скочи от каретата, но нечия силна ръка я спря. Тя пронизително изпищя, усетила тежестта на тази огромна ръка, обърна се и млъкна: пред нея стоеше Скитника по Земята.

— И така, само на вашия страх дължа отгатването на скъпи на сърцето ми тайни! — каза непознатият на госпожица Дьо Верньой. — Благодарение на Франсин сега зная, че носите прелестното име „Мари“! Името Мари съм произнасял при всички свои тревоги, от днес то ще бъде на устните ми и в минути на радост и когато произнасям това име, неизбежно ще извършвам светотатство, съчетавайки религията и любовта. Но нима е престъпление да се молиш и заедно с това да любиш?

Те горещо си стиснаха ръцете и мълчаливо се гледаха, безсилни да изразят с думи бликналите чувства.

— За вас тук няма никаква опасност — грубо каза на Франсин Скитника по Земята с такъв зловещ упрек, прозвучал в неговия хрипкав, гърлест глас, като подчертаваше всяка своя дума, че простодушната селянка се вцепени.

Бедното момиче за пръв път забелязваше в погледа му свирепа жестокост. Сиянието на луната сякаш бе единствената светлина, подходяща за лицето му. Този див бретонец, който държеше в едната си ръка шапката, а в другата — тежката си карабина, дребен като гном и обгърнат в онази бяла светлина, чиито струи придават на всички форми такъв странен вид, принадлежеше по-скоро на приказния свят, нежели на реалния. В неговото неочаквано появяване и в упрека му имаше нещо от внезапността на призрака. Той рязко се обърна към госпожа Дьо Гуа и между тях започна припрян разговор, но Франсин нищо не можа да разбере: тя започваше вече да позабравя долнобретонското наречие. Госпожа Дьо Гуа явно даваше на шуана някакви нареждания. Краткият разговор завърши с повелителен жест на жената, която посочи двамата влюбени. Преди да й се подчини, Скитника по Земята хвърли на Франсин последен поглед и в очите му сякаш блесна жалост; виждаше се, че му се иска да й заговори, но бретонката знаеше, че на нейния любим е заповядано да мълчи. Грубата кожа на шуана, която изглеждаше като щавена, се набръчка на челото, веждите сурово се свиха. Може би се противеше на повторната заповед да убие госпожица Дьо Верньой? Лицето му, изкривено от гримаси, несъмнено се струваше грозно на госпожа Дьо Гуа, но взирайки се в блестящите му очи, Франсин видя в тях почти нежност и по този поглед отгатна, че с женската си воля би могла да подчини енергията на този дивак и да продължи да властвува, след Бога, над грубата му душа.

Госпожа Дьо Гуа прекъсна приятния за Мари разговор: тя притича и като повлече девойката за ръка, сякаш я заплашваше опасност, а всъщност искаше да даде възможност на някакъв конник, когото тя позна, да поговори с емигранта.

— Пазете се от девойката, която срещнахте в гостоприемницата „Три маври“ — каза полугласно Дьо Валоа, един от членовете на роялисткия комитет в Алансон, и като пришпори дребното бретонско конче, отново изчезна в жълтугите, отгдето внезапно се беше появил. Междувременно пушечната стрелба продължаваше, без обаче да се стигне до ръкопашен бой.

— Командире, това може би е лъжливо нападение, просто за да отвлекат нашите пътници и да вземат откуп от тях… — каза Сърцеведа.

— Дявол го взел! Ти ловил ли си бик за рогата?! — отвърна Жерар и полетя по пътя.

В тази минута изстрелите на шуаните стихнаха: съобщението, което Дьо Валоа предаде на емигранта, бе единствената цел на стрелбата. Като видя, че шуаните безредно бягат през храстите, Мерл счете за излишно да влиза с тях в опасен, а и безполезен бой. С две заповеднически думи Жерар отново построи войниците на пътя и конвоят тръгна, без да бе понесъл каквито и да било загуби. На капитана сега се представи случай да предложи на госпожица Дьо Верньой ръка, помагайки й да седне в колата, тъй като младият благородник стоеше като поразен от гръм. Учудена, парижанката се качи в каретата, без да се възползува от любезността на републиканеца: тя обърна глава, погледна своя любим, видя, че той все още стоеше неподвижен на същото място, и бе озадачена от внезапната промяна, която извикаха в него тайнствените думи на конника. Накрая младият емигрант бавно тръгна към екипажа и целият му вид говореше за чувство на дълбоко отвращение.

— Е, не бях ли права? — пошепна на ухото му госпожа Дьо Гуа, като го поведе към колата. — Ние явно сме в ръцете на безпътно същество, което е продало вашата глава. Но щом това момиче е толкова глупаво и се влюби във вас, вместо да си гледа занаята, моля, дръжте се по-умно и докато стигнем до Вивтиер, се преструвайте, че сте влюбен в нея… А там… „Но дали наистина той не се е увлякъл?“ — помисли си тя, като погледна емигранта, който седеше неподвижно и безмълвно, като че спеше.

Каретата с глух тропот се залюля по песъчливия път. Госпожица Дьо Верньой хвърли поглед около себе си и й се стори, че всичко мигновено се бе изменило. В нейната любов вече се прокрадваше смъртта. Може би разликата беше само в оттенъците, но когато жената обича, те изпъкват пред очите й като ярки краски. Бледна, развълнувана, Франсин не можа да сдържи сълзите си, когато нейната господарка я погледна, защото по погледа на Скитника по Земята, когото бе помолила да бди над госпожица Дьо Верньой, бе разбрала, че съдбата на Мари вече не е в негови ръце. Госпожа Дьо Гуа зле прикриваше с фалшивите си усмивки коварството на своята женска мъст и внезапната ласкавост към госпожица Дьо Верньой, прокраднала се в маниерите, гласа и цялата й физиономия, биха вдъхнали опасения на всеки проницателен човек. Госпожица Дьо Верньой потрепери от необясним страх. „А наистина ли е негова майка?“ — запита се тя.

Пред нея внезапно зина пропаст и погледът, който Мари хвърли на непознатата, освети дълбочината й.

„Тази жена го обича — помисли си Мари. — Но защо ме обсипва с любезности? Само преди малко проявяваше към мен такава студенина! Дали не съм осъдена? Или може би се бои от мене?“

Междувременно емигрантът ту бледнееше, ту руменееше, но запазваше спокойствие, свел очи, за да скрие бушуващите в него странни чувства. Плътно стиснатите устни загубиха изящните си очертания, лицето пожълтя от някаква страшна мисъл. Госпожица Дьо Верньой не можеше да разбере дали има макар и искрица любов в неговата ярост. Пътят минаваше през гора и тъмнината пречеше на участниците в безмълвната драма да се питат един друг с погледи. Шепотът на вятъра, шумоленето на листата, звукът от равните крачки на конвоя придаваха на тази сцена тържественост, която ускоряваше ударите на сърцето. Госпожица Дьо Верньой отгатна причините на внезапната промяна: образът на Корантен се мярна като мълния в съзнанието й и тогава пред нея изпъкна истинската картина на съдбата й. За прав път през този ден тя се замисли сериозно над своето положение. До тази минута се беше отдавала на щастието да обича, без да мисли ни за себе си, ни за бъдещето. Но сега не можеше да понася повече тревогата си, започна да търси и да чака с кроткото търпение на любовта поне един поглед от своя възлюблен и нямата молба в очите й бе толкова пламенна, толкова красноречиви бяха бледността и неудържимият трепет, че емигрантът се поколеба, но от това неговото отчуждение стана по-явно.

— Да не сте болна, госпожице? — запита той. Този глас, загубил внезапно мекотата си, самият въпрос, погледът, жестът — всичко убеди бедната девойка, че събитията през тоя ден бяха само мираж за душата, че той изчезваше като леките, едва появили се облачета, отнасяни от вятъра.

— Болна? — запита тя на свой ред и пресилено се засмя. — Аз тъкмо се канех да ви задам същия въпрос.

— А аз мислех, че се разбирате един друг — с лъжливо благодушие каза госпожа Дьо Гуа.

Царедворецът и госпожица Дьо Верньой нищо не отговориха. Девойката бе уязвена двояко, тъй като с горчивина видя безсилието на своята всемогъща красота. Тя знаеше, че всяка минута, ако пожелае, може да си изясни причините за станалата промяна, но съвсем не се стремеше да стори това и може би за първи път жена отстъпваше пред разгадаване на тайна. В човешкия живот, за нещастие, често се създават положения, когато вследствие прекалено дълбок размисъл или разразила се катастрофа нашите мисли няма за какво да се уловят, те губят своята основа, у тях няма отправна точка и нашето нещастие тогава изгубва връзка и с миналото, и с бъдещето. В такова душевно състояние бе и госпожица Дьо Верньой. Наведена в дъното на колата, тя седеше там като изтръгнато от корен дръвце. Мълчалива и страдаща, тя не погледна никого, затвори се в своята мъка и с такава твърдост се потопи в оня невидим свят, където намират убежище нещастниците, че нищо повече не забеляза. Над каретата с крясък прелетяха врани, но Мари не им обърна внимание, макар и у нея, както у всички силни натури, да се бе запазило в сърцето кътче за суеверията. Известно време пътниците се возиха мълчаливо.