Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Chouans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2022 г.)

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Дора Попова

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Излязла от печат: декември 1984 г.

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Наталия Кацарова; Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11178

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

Изплашена до смърт, Франсин цяла нощ бе очаквала в тревога господарката си и когато най-после я зърна, поиска да заговори, но Мари с приятелски жест я спря.

— Виждаш, жива съм — каза Мари. — Ах, как жадувах за вълнения, когато тръгвахме от Париж! Сега ги изживях!… — добави тя, като помълча.

Франсин побърза да се разпореди за закуска, уверена, че гладът, тази удивителна нужда, която заявява правата си дори в най-напрегнати моменти, измъчва господарката й.

— О, не — извика госпожица Дьо Верньой, — вана, вана! Да се измия преди всичко!

Франсин бе безкрайно учудена, когато господарката й поиска най-елегантния от тоалетите, които бе донесла от Париж. След закуската Мари се облече много изискано употребявайки онова неизтощимо старание, което жената проявява, когато възнамерява да се покаже на бал пред любимия човек. Франсин не можеше да си обясни язвителната веселост на господарката си. Това не беше радост, породена от любов — жената безпогрешно я отгатва по израза на лицето, — това бе сдържана ехидност, предвещаваща нещо недобро. Мари сама спусна завесите на прозореца, от който се откриваше чудесна гледка, после притегли дивана към камината, като го обърна така, че огънят да хвърля най-благоприятна светлина върху лицето й, и нареди на Франсин да донесе цветя, за да придаде на стаята празничен вид. Когато тя донесе цветята, Мари й помогна да ги подреди възможно най-живописно. И като хвърли последен, изпълнен със задоволство поглед наоколо, я помоли да изпрати при Юло хора, които да изискат пленника. После се отпусна на дивана, за да отдъхне в онази издаваща грация и слабост поза, която е неотразимо пленителна у някои жени. Меката нега на тази съблазнително-ленива поза, предизвикателната гледка на крачетата, едва подали се изпод гънките на дрехата й, сладостната извивка на шията, тънките пръсти на ръцете, увиснали от възглавницата като гроздове жасмин с бели звънчета, всичко се съчетаваше хармонично с израза на очите, всичко съблазняваше и будеше желания. Тя нареди да запалят ароматични треви, за да изпълнят стаята с ония тънки и проникващи ухания, които така властно действуват на мъжкото сърце и нерядко предрешават победата, когато жената желае да я получи незабелязано, без да изявява стремеж към победи.

След няколко минути в салона, водещ към спалнята, се дочуха тежките стъпки на стария воин.

— Е, командире, къде е моят пленник?

— Току-що наредих да назначат патрул от дванайсет човека, за да го разстрелят като враг, заловен с оръжие в ръка.

— Позволили сте си да разполагате с пленника ми? — с укор каза Мари. — Чуйте, командире. Ако съдя по лицето ви, не изпитвате удоволствие да убивате хора вън от полесражението. Така че върнете ми, моля, моя шуан и отложете разстрела, което поемам върху себе си. Уверявам ви, че този аристократ в момента ми е много необходим и ще съдействува за осъществяване на плановете ни. А освен това да се стреля по този любител на шуански воини е толкова безсмислено, колкото да се стреля по балон, когато само едно бодване с игла може да го пръсне без остатък. За Бога, предоставете всички тези жестокости на аристокрацията. Републиката трябва да бъде великодушна. Нима не бихте простили например на жертвите на Киброн и на много други?… Послушайте ме, изпратете вашите дванайсет момчета да си направят обиколката, а вие с пленника ми елате да обядваме. Само не забравяйте, че след половин час ще се стъмни — добави тя с лукава усмивка — и ако закъснеете, ще пропадне всякакво въздействие на тоалета ми.

— Но как така, госпожице — объркано смотолеви Юло.

— Какво има? А, разбирам… Не се страхувайте, графът няма да ви убегне. Рано или късно, огънят на оръжието ви ще опърли крилата на тази тлъста пеперуда.

Командирът леко вдигна рамене, като човек, принуден въпреки всичко да се подчини на капризите на красива жена, и след половин час се върна, следван от граф Дьо Бован.

Госпожица Дьо Верньой се престори, че гостите я изненадват неподготвена, и си даде вид на много смутена от това, че я виждат небрежно изтегната на дивана; прочела в очите на аристократа, че желаното впечатление е постигнато, тя стана и с неподправена грация и учтивост започна да се суети около гостите. Нищо заучено, нито пресилено в движенията, в усмивката, в държането или в гласа й не издаваше затаените й мисли и намерения. Всичко в нея бе естествено, хармонично, без един-единствен фалшив жест, който да извика подозрение, че тя само подражава маниерите на висшето общество, но не принадлежи към него. Когато роялистът и републиканецът седнаха. Мари хвърли строг поглед на графа. Аристократът познаваше добре жените и разбираше, че оскърблението, което бе нанесъл на тази девойка, можеше да му струва живота. Въпреки това предположение графът не проявяваше особена веселост, нито огорчение и се държеше като човек, който не разчита на бърза развръзка. И скоро счете за смешно да се бои от смърт в присъствие на такава красива жена, а строгият вид на Мари го наведе на някои мисли.

„Аха! Кой знае, може би графската корона ще я съблазни повече, нежели изплъзващата се корона на маркиза? Монторан е сух като тояга, а аз… — И той със задоволство се огледа. — Но така или иначе, при всички случаи ще спася главата си.“

Тези дипломатически размишления се оказаха напълно безполезни. Предполагаемото увлечение, на което графът залагаше, неочаквано се превърна в неудържим каприз на страстта и опасната изкусителка с удоволствие се постара да го разпали.

— Господин графе — каза Мари, — вие сте мой пленник и следователно имам право да разполагам с вас. Можете да бъдете разстрелян само с мое съгласие… но аз съм твърде любопитна, за да позволя да ви разстрелят сега.

— А ако упорито продължа да мълча? — весело залита графът.

— С порядъчна жена това все още е възможно, но с улично момиче е… ненужно.

Мари буквално изсъска, както казва Сюли, когато говори за графиня Дьо Бофор, тези думи, изпълнени с горчива ирония; острият й език дотолкова смути графа, че той не отговори нищо и само учудено погледна жестоката си противница.

— Слушайте — добави тя с горчива усмивка, — за да не опровергавам думите ви, ще бъда добро момиче, като всички мои посестрими, към които ме причислявате. И тъй, ето вашето оръжие.

И с мек, закачлив жест му подаде карабината.

— Честна кавалерска дума, госпожице, вие постъпвате…

— Ах — прекъсна го Мари, — дотегна ми от честни кавалерски думи! Уповавайки се на такава именно дума, дойдох във Вивтиер. Вашият водач ми се закле, че аз и моите хора ще бъдем там в безопасност…

— Каква подлост! — извика Юло, като смръщи вежди.

— Виновен е графът — каза Мари и като го посочи с пръст, обърна очи към Юло. — Няма съмнение, че Юнака щеше да удържи на думата си, но граф Дьо Бован изрече някаква клевета срещу мен в потвърждение на всички измислици на Кобилата Шарет.

— Госпожице — продума графът сконфузен, — дори и под секирата на палача ще потвърдя, че съм казал само истината.

— А какво сте казали?

— Че сте били…

— Кажете думата — любовница…

— Да, любовница на маркиз, а сега херцог Дьо Льононкур, мой приятел — отвърна графът.

— Сега спокойно бих могла да ви изпратя на разстрел — каза Мари, останала напълно безразлична пред откритото обвинение на графа, който бе поразен от това престорено или действително равнодушие. — Но — продължи тя със смях — отхвърлете от себе си завинаги мрачните мисли за смъртоносните парченца олово, тъй като вие ме оскърбихте не повече от вашия приятел, казвайки, че съм била негова… Пфу! Каква гадост!… Чуйте, господин графе, вие не сте ли идвали в дома на баща ми, херцог Дьо Верньой? А?

Преценявайки, че Юло не би трябвало да чуе такова важно признание, каквото се готвеше да стори, госпожица Дьо Верньой повика със знак при себе си графа и пошепна на ухото му няколко думи. Господин Дьо Бован нададе глух вик на удивление и смаяно погледна Мари. Тя побърза да допълни пробудения спомен и като изтича към камината, зае поза, изразяваща простодушие и детска наивност.

Графът падна на колене.

— Госпожице — каза той развълнувано, — моля за вашето извинение, колкото и недостоен да съм за него.

— Няма защо да ви извинявам — отвърна тя. — Сега имате толкова малко основание да се разкайвате, колкото и във Вивтиер да ме клеветите. Но вие не сте в състояние да проумеете тези тайни. Знайте обаче едно, графе — добави тя, като го стрелна с пронизващия си поглед, — дъщерята на херцог Дьо Верньой е великодушна и вашата участ горещо я занимава.

— Дори и след такова оскърбление? — запита графът смутен.

— Някои хора стоят толкова високо, че оскърблението не може да ги докосне. Аз принадлежа към тези хора, графе.

Девойката произнесе горните думи с такава благородна и горда осанка, че изпълни пленника с безкрайно уважение към нея и направи тази интрига още по-малко ясна за Юло. Той вдигна ръка да засуче мустаците си и тревожно погледна госпожица Дьо Верньой, но тя с красноречив жест му даде да разбере, че не се отклонява от плана си.

— А сега да поговорим — каза тя след кратко мълчание. — Франсин, дете мое, донеси свещи.

Мари изкусно прехвърли разговора върху ония времена, които само за няколко години станаха „старият режим“. С уместните си забележки и описания тя помогна на графа да се пренесе в миналото и с такова тънко умение подготвяше репликите, предоставяйки му възможност да блесне с остроумието си, че в края на краищата Дьо Бован съзна, че никога още не е бивал толкова приятен събеседник; той сякаш се подмлади от тази мисъл и се опита да внуши на пленителната домакиня високото мнение, което имаше за особата си. Лукавата девойка с наслада изпитваше върху графа всички уловки на кокетството и с неподражаемо изкуство го оплиташе в мрежите си, тъй като за нея това бе само игра. Тя ту с поглед му даваше надежди за бърз успех, ту, изплашена като че ли от силата на увлечението си, отведнъж проявяваше студенина, която очароваше графа и неусетно усилваше внезапно пламналата му страст. Мари чудесно напомняше рибар, който от време на време придръпва въдицата, за да види дали рибата кълве. Горкият граф попадна в клопката на наивното удоволствие, с което избавителката му бе изслушала два-три доста галантно изказани комплимента. Емиграция, Република, Бретан, шуани — всичко това бе сега на хиляди левги от мисълта му. Юло седеше изправен, мълчалив, неподвижен и суров като самия бог Терминус[1]. Недостатъчното му образование го правеше съвършено неспособен да води подобни разговори; допущаше, че двамата събеседници говорят нещо много остроумно, но всички свои сили напрягаше да разбере и отгатне дали зад този поток от неясни думи не крояха заговор срещу Републиката.

— Монторан, госпожице — каза графът, — е от старинен род, добре възпитан, достатъчно красив, но не е галантен… Твърде млад е, не е видял Версай, затова и възпитанието му не е завършено: например вместо да очерни противника си, той предпочита да влиза в саморазправа с нож. Може да обича силно, но никога не ще притежава тази изисканост в обноските, отличаваща Лозьон, Адемар, Коани и много други!… Той далеч не владее приятното изкуство да говори на дамите красиви безсмислици, които в края на краищата им харесват повече от поривите на страстта, обикновено така уморителни за тях. Да, макар и да минава за покорител на женските сърца, той няма подобаващата непринуденост, нито грация.

— Забелязах това — потвърди Мари.

„Ах — каза си графът, — как произнесе тези думи и как ме погледна! Несъмнено много скоро ще бъда в близки отношения с нея. И ей богу, за да ми принадлежи, съм готов да повярвам всичко, в което ще й бъде угодно да вярвам.“

Съобщиха, че вечерята е готова; графът предложи на Мари ръка. На трапезата тя изпълняваше задълженията си на домакиня с изисканост и такт, които се придобиват само с възпитание и изтънчен живот в двора.

— Сега си идете — каза тя на Юло, когато станаха от масата. — Графът ще се страхува от вас, а ако остана насаме с него, бързо ще науча всичко, от което се нуждая. Той е в това състояние, когато мъжете казват на жената всичко, каквото мислят, и гледат на всичко с нейните очи.

— А после? — запита Юло, явно възнамеряващ да иска пленника.

— О! После ще бъде свободен — отвърна Мари. — Свободен като птичка.

— Но нали го заловихте въоръжен?

— Не — възрази тя, прибягвайки към шеговита софистика, с каквато жените обичат да опровергават неоспорими доводи, — не, аз го обезоръжих.

— Графе — каза Мари, когато се завърна в стаята, — току-що издействувах свободата ви. Но услуга за услуга — добави тя и като наведе глава встрани, го погледна с усмивка, сякаш искаше да го помоли за нещо.

— Поискайте от мен всичко, дори името и честта ми! — извика той не на себе си. — Всичко ще сложа в нозете ви.

И с престорена благодарност се хвърли към нея да улови ръката й. Но не беше лесно да се измами Мари дьо Верньой. Тя продължаваше да се усмихва все така мило, за да не лиши от надежди новия си поклонник, и като отстъпи от него на няколко крачки, бързо запита:

— Нима искате да съжалявам за доверието си към вас?

— Въображението у младата девойка очевидно е по-смело, отколкото у жената! — отвърна той с усмивка.

— Девойката може да загуби повече от жената.

— Така е. Трябва да бъдем особено внимателни, когато притежаваме съкровище.

— Да оставим това и да поговорим сериозно — прекъсна го тя. — Вие давате бал в Сен Джеймс. Казват, че там сте установили складове, арсенали и седалище на вашето правителство… Кога ще бъде балът?

— Утре вечер.

— Няма защо да се учудвате, господин Дьо Бован, че жената, жертва на клевети, упорито търси да получи удовлетворение за незаслужено понесените оскърбления и, разбира се, в присъствие на свидетелите на този позор. Ето защо желая да отида на вашия бал. Моля ви, бъдете мой защитник от минутата, в която се появя там, до минутата, в която си отида… Не ми е нужна честната ви дума — каза тя, като видя, че той сложи ръка на сърцето си. — Ненавиждам клетвите, те твърде много ми приличат на предпазливост. Кажете само, че се задължавате да ме пазите от всякакво престъпно и унизително посегателство. Обещайте ми да изкупите вината си, като на всеослушание заявите, че действително съм дъщеря на херцог Дьо Верньой, но премълчете злочестините, на които ме бе обрекло отсъствието на бащино попечителство, и ще бъдем квит. Нима е прекалено скъп откуп да протегнеш за час-два над жена покровителствената си десница? Хайде де, та вие не струвате и петак повече… — И със сладка усмивка отне всичката горчивина на тези думи…

— А какво желаете за оръжието ми — смеейки се, запита графът.

— О, повече, отколкото за самия вас!

— Какво именно?

— Мълчание! Повярвайте ми, Бован, жената може да бъде разгадана само от жена. Уверена съм, че мога да загина по пътя, ако кажете една-едничка дума. Вчера няколко куршума ме предупредиха за опасностите, които ме дебнат. О, тази дама е толкова изкусен стрелец, колкото и ловка камериерка. Никога прислужница не ме е събличала така бързо, както тя. Моля, постарайте се да не бъда изложена на подобен риск на този бал…

— Вие ще бъдете там под моя защита — гордо отвърна графът. — Но може би отивате на бала заради Монторан? — тъжно запита Бован.

— Искате да знаете повече, отколкото зная самата аз — през смях каза тя. — А сега тръгвайте. Аз лично ще ви изведа от града, защото вие тук воювате един с друг като канибали.

— И тъй, ще мислите ли малко за мен? Ах, госпожице, позволете ми да се надявам, че не ще останете равнодушна към приятелските ми чувства, защото трябва да се задоволя с тях, нали? — добави той с примирение и горчивина.

— Какъв прорицател — каза тя с оня безгрижно-весел вид, зад който жената крие желанието си да направи признание, без да урони своето достойнство и без да издаде тайната на сърцето си.

После наметна шубата си и изпрати графа до Бодливото гнездо. Стигнали до края на пътеката, тя постави пръст на устните си и пошепна:

— Господин Дьо Бован, никому нито дума, дори и на маркиза.

Окуражен от погледа й, в който блестеше нещо сладостно и ласкаво, той пое ръката, която тя великодушно му поднесе, и я целуна.

— О, госпожице, разполагайте с мен, аз съм ваш, завинаги ваш! — каза той високо, като се видя вън от всяка опасност. — Макар и да ви дължа признателност, равна на обичта към майка ми, уверявам ви, много трудно ще ми бъде да се огранича само с чувства на почитание.

И той бързо закрачи по пътеката. Мари изчака, докато се изкачи на Сен Сюлпис, а после с тъжно удовлетворение си каза:

— За да си запази главата, този шишко е готов да даде повече от своя живот. И виждам, че без усилия мога да го превърна в моя покорна твар. Твар или творец — ето кое отличава един мъж от друг.

Незавършила мисълта си, тя издигна към небето поглед, пълен с отчаяние, и с бавни стъпки се върна към вратата „Сен Леонар“, където я очакваха Юло и Корантен.

— Още два дни — каза тя, — и тогава… — Мари млъкна, зърнала неочаквано Корантен — и тогава той ще падне под вашите куршуми — тихо пошепна тя на Юло.

Юло отстъпи крачка назад и със снизходителна насмешливост в очите погледна девойката: нито маниерите й, нито лицето й говореха макар и за най-малко угризение на съвестта. У жените всяка способност да размишляват върху най-осъдителните си постъпки се стопява, когато волята изгуби власт над чувствата; дори и в лицемерието им има нещо естествено и единствено у тях престъплението е лишено от съзнателна низост, а най-често въобще не знаят как е било извършено.

— Отивам в Сен Джеймс на шуанския бал и…

— Но до Сен Джеймс има цели пет левги — прекъсна я Корантен. — Ако позволите, ще ви придружа.

— Не — отсече Мари, — вие твърде много се занимавате с нещо, за което никога не мисля — вашата особа.

Презрението, което Мари така демонстративно показваше на Корантен, се понрави особено на Юло и когато тя изчезна към Сен Леонар, направи от удоволствие обичайната си гримаса. Корантен изпрати девойката с поглед и в този миг лицето му издаваше съзнание за съдбовната му власт над това очарователно създание; надяваше се да подчини на себе си Мари, като направлява страстите й, и по този начин да я завладее някога напълно.

Завърнала се у дома, госпожица Дьо Верньой се зае да помисли с прислужничката си за балния тоалет. Франсин бе свикнала да изпълнява безпрекословно волята на своята господарка, без да се опитва да отгатва намеренията й, и като се порови из пътническите сандъци, предложи гръцкия тоалет. По това време гръцкият стил господствуваше в модата. Мари одобри дрехата, която без мъка се помести в неголяма картонена кутия.

— Франсин, дете мое, тръгвам на път през гори и планини. Искаш ли да дойдеш с мен, или ще останеш тук?

— Да остана тук? — изненада се Франсин. — А кой ще ви облече?

— Къде е ръкавицата, която ти дадох?

— Ето я.

— Приший към нея зелена лента и най-вече не забравяй да вземеш пари.

Забелязала, че Франсин посяга към новоизсечени монети, Мари се сепна:

— Само това липсваше! Та нали ще ни убият заради тях! Изпрати Жероми да събуди Корантен. Или не, недей! Този негодник веднага ще тръгне по следите ни! По-скоро нека от мое име поискат от командира няколко екю по шест франка.

С чисто женска досетливост, която не пропущаше и най-малката подробност, Мари предвиждаше всичко. Докато Франсин довършваше приготовленията за това непостижимо за нейния ум пътешествие, Мари се опитваше да вика като сова и се научи чудесно да имитира този шуански сигнал. Към полунощ тя потегли към града от вратата „Сен Леонар“, стигна до тясната пътека, която водеше към Бодливото гнездо, и смело и твърдо продължи със спътницата си напред през Жибарската падина, преизпълнена с онази неудържима воля, която винаги придава и на тялото, и на човешките постъпки нещо могъщо. Да не прихване хрема при завръщане от бал, е нелека работа за жената, но когато сърцето е завладяно от страстта, тялото става неуязвимо като излято от бронз. Дори храбрият мъж дълго би се колебал в душата си, преди да се реши на такава дръзка постъпка, която за госпожица Дьо Верньой се превръщаше в толкова по-съблазнителна примамка, колкото по-голям изглеждаше рискът.

— Тръгнахте на път, без да се помолите на Бога — каза Франсин и като се обърна, погледна камбанарията на „Сен Леонар“.

Набожната бретонка се спря, скръсти ръце и отправи молитва към света Ана Орейска за благополучен завършек на пътешествието. Мари стоеше неподвижна и замислено съзерцаваше ту простодушното лице на камериерката си, потънала в религиозен екстаз, ту играта на прозирната лунна светлина, която се прокрадваше през процепите на камбанарията и придаваше на гранита лекотата на филигран.

Бележки

[1] Терминус — древноримски бог, покровител на селското стопанство, охраняващ полските синори.