Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (4)

Четвърта глава

Победа не се очертаваше нито за едната, нито за другата страна и сражението можеше да завърши от само себе си, с изтегляне на бойците. Сини и шуани се биеха с еднаква смелост. И в двата отряда яростта все повече се развихряше, когато неочаквано в далечината глухо прозвуча барабан и от посоката на звука стана ясно, че войсковата част, която барабанът възвестяваше, пресича долината Куенон.

— Това е фужерската национална гвардия! — гръмко извика Гюден. — Сигурно Вание се е срещнал с нея!

Възгласът на Гюден достигна до слуха на младия шуански вожд и неговия свиреп адютант. Роялистите поискаха отново да се хвърлят, но Скитника по Земята със зверски викове ги спря; младият вожд полугласно даде две-три нареждания. Скитника по Земята ги повтори на шуаните на долнобретонско наречие и те отстъпиха с голяма ловкост, която озадачи републиканските войници и дори командира им. При първата заповед най-силните шуани се строиха в една линия, образувайки внушителен фронт, зад тях укриха ранените и останалите шуани, за да заредят оръжието си. После с неочаквана лекота, каквато неотдавна бе показал Скитника по Земята, ранените, а след тях и половината от отряда на шуаните пъргаво се изкатериха на височината, вдясно по пътя, спотаиха се на върха и сините вече виждаха само енергичните им лица. Тук шуаните се скриха зад дърветата и насочиха оръжията си към останалата долу част от републиканския конвой, която по командата на Юло бързо се построи на пътя, за да противопостави на противника равен фронт. Шуаните постепенно отстъпваха от позициите си, като стреляха и се придвижваха така, че да остават под огненото прикритие на другарите си. Когато достигнаха крайпътната канавка, те на свой ред плъзнаха по стръмния скат, чийто гребен бе вече зает от хората им, и се присъединиха към тях, като посрещаха твърдо наситения огън на републиканците, които запълниха канавката с трупове. От височината шуаните отвръщаха с не по-малко ожесточен огън. В това време на полесражението бежешком долетя фужерската национална гвардия и нейното появяване прекрати боя. Национални гвардейци и неколцина разпалени войници вече прескачаха канавката, с намерение да се хвърлят в гората, но командирът извика с гръмовития си глас:

— Хей! Вие какво? Да не би да искате да ви пречукат!?

Тогава те се присъединиха към републиканския отряд, който бе господар на полесражението, макар и с цената на немалко загуби. Всички войници забодоха на щиковете старите си триъгълни шапки и като вдигнаха оръжие, два пъти дружно извикаха: „Да живее Републиката!“ Дори ранените, седнали край пътя, споделиха общата радост, а Юло стисна ръката на Жерар и каза:

— Ето, това се казват храбреци!

На Мерл бе наредено да погребе мъртвите в крайпътния ров. Останалите се заеха с изпращането на ранените. От съседните ферми реквизираха коне и каруци и бързо настаниха ранените войници върху дрехите, смъкнати от убитите. Преди да тръгне, фужерската национална гвардия предаде на Юло тежко ранен шуан, намерен от нея на стръмния скат, по който се изтегляха шуаните, където умиращият, загубил напълно сили, се бе строполил на земята.

— Благодаря за помощта ви, граждани — каза командирът. — Дявол го взел, без вас бая зор щяхме да видим. Пазете се и вие! Войната започна, сбогом, храбреци!

После се обърна към пленения:

— Как се казва твоят генерал?

— Юнака.

— Кой е той? Скитника по Земята?

— Не. Юнака.

— Откъде е дошъл вашият юнак?

На този въпрос кралският егер, чието лице се беше изкривило от болка, не отговори нищо, взе броеницата си и започна да чете молитва.

— Юнака е сигурно оня, младият, с черната връзка? Изпратен е от тиранина и неговите съзаклятници Пит и Кобург…

Шуанът, който очевидно зле разбираше политиката, гордо вдигна глава:

— Изпратен е от Бога и от краля!

Произнесе тези думи с енергия, която изчерпа силите му. Командирът видя, че е трудно да се разпитва умиращ човек, чието поведение издаваше мрачен фанатизъм, и като смръщи вежди, се отвърна от него. Двама войници, другари на часовите, които Скитника по Земята така зверски бе ударил с камшик на пътя, където и двамата бяха загинали, отстъпиха на няколко крачки и се прицелиха в шуана; неподвижните му очи не трепнаха пред насоченото към него оръжие; двамата стреляха от упор и той падна. Но когато войниците се приближиха, за да му смъкнат дрехите, простреляният високо извика: „Да живее кралят!“

— Дадено, дадено, мошенико! — каза Сърцеведа. — Върви да ядеш питки при твоята добра Богородица. Виж го ти, виж! Мислехме, че е изстинал вече, а той крещи под носа ни: „Да живее тиранинът!“

— Командире, ето и документите на този разбойник — каза Бързохода.

— Охо! — възкликна Сърцеведа, — елате да видите този божи пехотинец как е изписал търбуха си!

Юло и няколко войници заобиколиха изпруженото тяло на шуана и забелязаха на гърдите му синкава татуировка — изображение на пламтящо сърце. Това бе условният знак на посветените в братството „Сърце Господне.“ Под това изображение Юло можа да разчете „Мари Ламбрекен“, по всяка вероятност името на шуана.

— Погледни, Сърцеведе — каза Бързохода. — Сто десетилетия да умуваш, няма да се сетиш за какво служи тая дяволия!

— Че какво разбирам аз от попски мундири! — отвърна Сърцеведа.

— Нещастно пехотинче, ти никога няма да поумнееш! — подхвана Бързохода. — Как тъй не виждаш, че на този лапнимуха са обещали да възкръсне и че си е нарисувал воденичката, за да го познаят?

На тази шега, нелишена от основание, неволно се усмихна дори и Юло, споделяйки общото веселие. Междувременно Мерл зарови убитите, а ранените другари с мъка сместиха в две каруци. Войниците по свой почин се строиха в две колони по дължината на тези импровизирани санитарни коли и отрядът тръгна надолу по планинския склон, обърнат към Мен, откъдето се виждаше красивата долина пред Пелрин — съперница на Куенонската долина. Юло, съпровождан от своите двама приятели, Мерл и Жерар, бавно вървеше след войниците, погълнат от мисълта как да се добере без нови премеждия до Ерна, където на ранените можеше да се окаже помощ. Това сражение, останало почти неизвестно сред големите събития, назряващи тогава във Франция, получи името на местността, където се бе разиграло. Впрочем на него обърнаха внимание в Западна Франция, чиито жители, разтревожени от новите въстания на шуаните, забелязаха промяна във военната им тактика: преди тези хора не се осмеляваха да нападнат такъв значителен отряд. Юло предполагаше, че този млад роялист, когото беше забелязал, е Юнака — новият вожд на шуаните, изпратен във Франция от принцовете, и че по обичай на роялистите криеше името и титлата си под боен прякор. Това обстоятелство правеше командира толкова неспокоен след победата си, колкото в минутата, когато предугади засадата на пътя; той се обърна няколко пъти, за да огледа платото на Пелрин, което оставаше зад него и откъдето още долиташе на промеждутъци далечният звук на барабаните на националната гвардия, която се спускаше към долината Куенон, докато сините се спускаха към долината на Пелрин.

— Кой от вас може да ми каже защо ни нападнаха шуаните? — внезапно запита той двамата си приятели. — За тях оръжейните изстрели са занаят, а аз не виждам какво печелят от това. Ето, те загубиха най-малко сто човека, а ние — ние не загубихме и шейсет — добави той, като сви дясната си буза и примигна с очи, за да се усмихне. — Гръм да ме порази, ако разбирам такава сметка. Глупци! Защо им трябваше да ни нападат? Ние можехме да си минем като писма по пощата и не разбирам каква полза имат от това да дупчат войниците ни.

И той със съжаление посочи двете каруци, натоварени с ранени.

— Може би просто са искали да ни кажат добър ден — добави той.

— Но, командире, те спечелиха нашите сто и петдесет глупци — отвърна Мерл.

— Та ако новобранците сами скочеха като жаби в гората, ние нямаше да тръгнем да ги ловим там, особено след като отпрахме такъв пердах — възрази Юло. — Не, не, тук има нещо, ама де да видим какво ще излезе…

И той още веднъж се обърна и се вгледа в планината.

— Стой! — извика той. — Виждате ли?

Макар тримата офицери да бяха вече далеч от съдбоносното плато, опитните им очи лесно различиха там Скитника по Земята и още неколцина шуани.

— Ускори крачката! — извика Юло на своя отряд. — По-широко разтваряйте пергелите и посмушквайте конете. Какво, да не са им замръзнали краката? Да не би и тези кранти да са на служба при Питовци и Кобурговци?

Думите му накараха малкия отряд да се движи по-бързо.

— Да, в тази тайна, струва ми се, трудно ще проникнем — каза Юло на двамата си офицери — и дай Боже, приятели, да не стане така, че да я разгадаем на Ерна сред пушечна стрелба. Много се страхувам да не би верноподаниците на краля да ни пресекат пътя към Майен.

Стратегическата задача, която караше да настръхват мустаците на командира Юло, безпокоеше не по-малко и хората, които бе забелязал на върха на Пелрин. Щом замлъкна в нея барабанът на фужерската национална гвардия и Скитника по Земята видя, че сините вече се спущат по дългия склон, шуанът весело изписка като сова и неговите побратими отново се появиха, но вече по-малобройни. Повечето от тях вероятно бяха заети с обслужване на ранените в селцето Пелрин, разположено по планинския склон, обърнат към долината Куенон. Двама-трима началници на кралските егери се приближиха до Скитника по Земята. На няколко крачки от тях, на гранитен блок седеше младият аристократ и изглеждаше потънал в мисли за трудностите, с които неочаквано трябваше да се сблъска в своите военни действия. Скитника по Земята сви ръка над челото си, за да защити очите си от яркото слънце, и със съжаление погледна пътя, по който републиканците пресичаха долината на Пелрин. Малките черни и пронизващи очи на шуана се опитваха да открият какво става на другия планински склон, в края на долината.

— Сините ще си получат пощата — мрачно каза един от главатарите, застанал най-близо до Скитника по Земята.

— В името на света Ана Орейска — подхвана друг — кажи, защо ни накара да се бием? За да си спасиш кожата, нали?

Скитника по Земята го стрелна с поглед, напоен сякаш с отрова, и удари по земята с тежката си карабина.

— Аз ли съм командир? — изрева той и като помълча, посочи остатъка от отряда на Юло и каза: — Ако бяхте се били като мен, ни един от сините нямаше да се изплъзне. И тогава колата щеше да стигне дотук.

— Е, и какво, според теб те щяха да изпратят пощата или да я задържат, ако бяхме ги оставили да минат спокойно, така ли? — намеси се трети. — Ти просто искаше да спасиш кучешката си кожа: ами че ти не знаеше, че сините са на път. Само за да запази муцуната си — обърна се шуанът към другите, — да, само затуй ни накара да пролеем кръвта си и отгоре на това ще загубим двайсет хиляди франка чисто злато…

— Ти си муцуна! — извика Скитника по Земята и като отстъпи на три крачки, се прицели в противника си. — Не сините мразиш ти, а обичаш златото! Проклет грешнико! Тази година не си се причестявал и сега ще умреш неизповядан.

Това оскърбление възмути шуана, той побледня и като изръмжа глухо, насочи пушката си към Скитника по Земята. Младият вожд се хвърли между тях и с един удар на карабината си изби от ръцете им оръжието, после поиска да му обяснят причината за тази свада, тъй като разговаряха на долнобретонско наречие, което той не разбираше.

— Господин маркиз — каза Скитника по Земята, — те съвсем напразно се заяждат с мен, че нали аз оставих назад Пипникравай, и ето, той може би ще съумее да изтръгне пощата от ноктите на тези крадци.

И шуанът показа с ръка отряда на сините: за верните служители на олтара и на трона всички сини бяха убийци на Луи XVI и разбойници.

— Как? — извика гневно младият човек. — Значи, останахте тук само за да пипнете пощата? Страхливци, проиграли първото сражение, което командувах! Но как е възможно да се победи при такива намерения? Така, значи, защитници на Бога и краля! Грабители! Кълна се в света Ана Орейска, нашата работа е да воюваме срещу Републиката, а не да ограбваме куриери. Оттук нататък всеки, който се провини в такива срамни дела, не ще получи опрощение на греховете и ще бъде лишен от наградите, предвидени за храбрите служители на краля.

Глух ропот се надигна сред тълпата на шуаните. Ясно беше, че авторитетът на младия вожд, така трудно установен сред тези недисциплинирани орди, заплашваше да рухне. Това не убягна от младия човек и той вече търсеше начин да спаси честта си на командир. Внезапно в настъпилата тишина се разнесе бърз конски тропот; всички обърнаха глава към страната, откъдето идеше шумът. Показа се млада жена, яхнала по дамски дребно бретонско конче; тя го пришпори, за да стигне по-бързо до отряда, дето бе зърнала младия човек.

— Какво става тук? — запита тя, като прехвърли погледа си от шуаните върху вожда им.

— Представете си, госпожо, чакат пощата от Майен за Фужер, с намерение да я ограбят. А току-що се сражавахме, за да освободим нашите фужерски момчета, и понесохме големи загуби, без да унищожим сините!

— Е добре, но какво лошо има тук? — запита младата дама, отгатнала с вродената си женска интуиция тайната на тази сцена. — Загубили сте хора, но хора никога не ще ни липсват. Пощата носи пари, а пари всякога ни липсват! Ще погребем нашите убити, те ще отидат на небето, а парите ще вземем, за да отидат по джобовете на всички тези храбреци. Е, толкова ли е трудно това?

Шуаните с усмивка одобриха тези думи.

— Но няма ли тук нещо, което да ви накара да се червите? — тихо попита младият човек. — И толкова много ли се нуждаете от пари, че трябва да ги търсите по пътищата?

— Толкова съм петимна за пари, маркизе, че бих заложила и сърцето си, ако не бяха ми го взели! — каза тя, като му се усмихна кокетливо. — Но откъде идвате вие, щом мислите, че ще използувате шуаните, без да им позволите тук и там да поограбят някои сини? Не знаете ли поговорката: „Краде като сова“? А какво е шуанът? Впрочем това е съвсем справедливо. Не отнеха ли сините всичкото имущество на църквата, както и нашето?

Тези думи бяха посрещнати с друг шепот, съвсем различен от онова ръмжене, с което шуаните отвърнаха на маркиза. Лицето на младия човек помръкна; той отведе дамата настрана и я запита с явно недоволство, но с тон на благовъзпитан човек:

— Господата ще дойдат ли във Вивтиер в определения ден?

— Да — отвърна тя, — ще дойдат всички — Ответника, Големия Жак, а може би и Фердинанд.

— Разрешете ми да се върна. Аз не мога да позволя такива грабежи в мое присъствие. Да, госпожо, казвам „грабежи“! Да станеш жертва на нещо подобно — в това има някакво благородство, но…

— Добре — прекъсна го тя, — аз ще получа вашия дял и ви благодаря, че ми го оставяте… Тази добавка към моята плячка идва тъкмо навреме. Майка ми толкова закъсня да ми изпрати пари, че вече съм се отчаяла.

— Сбогом! — каза маркизът.

И тръгна, но младата дама бързо го догони.

— Защо не останете с мен? — запита тя, като му хвърли деспотичен и ласкав поглед, с какъвто жените, имащи право на мъжкото уважение, така добре умеят да изразяват желанията си.

— Но вие се готвите да ограбвате пощата?

— Да ограбвам? — възрази тя. — Каква странна дума! Позволете да ви обясня…

— Не е нужно — каза той и като взе ръката й, целуна я с небрежната галантност на царедворец. — Чуйте — продължи той след кратко мълчание, — ако аз бъда тук, когато заловят пощата, нашите хора ще ме убият, защото ще ги…

— Няма да ги убиете — живо възрази тя, — защото те ще ви вържат ръцете при всичкото почитание към вашия ранг. А след като вземат от републиканците контрибуция, необходима за тяхното снаряжение, препитание и за покупка на барут, те отново сляпо ще ви се подчиняват…

— И вие искате да командувам тук? Щом моят живот е нужен на делото, което защищавам, то позволете ми да остана господар на честта си. Ако се оттегля оттук, мога и да не зная за тази подлост. Ще се върна по-късно да ви съпроводя.

И той бързо се отдалечи. Младата дама с видимо огорчение гледаше след него, вслушвайки се в шума на стъпките му. Шумоленето на сухите листа постепенно стихна, но тя все още продължаваше да стои на мястото си като омагьосана. После побърза да се върне при шуаните. И като направи презрителен жест, каза на Скитника по Земята, който й помагаше да слезе от коня:

— Този млад човек иска да води редовна война с Републиката!… Ще минат ден-два и ще промени мнението си!…

— „Но как се държи с мен!“ — си каза тя, след като помълча.

Тя седна на гранитния блок, дето преди нея беше седял маркизът, и мълчаливо зачака дилижанса. Твърде знаменателно явление на епохата бе тази млада аристократка, която бурните страсти бяха хвърлили в борбата за монархията, противно на духа на времето, а необуздани чувства тласкаха към осъдителни постъпки, макар тя, ако може така да се каже, да не беше съучастница; в това отношение приличаше на толкова други, които екзалтацията често тласкаше към подвизи. Немалко жени, грабнати, подобно на нея, от урагана на събитията, играеха тогава героична или осъдителна роля. Роялистите нямаха по-предани, по-активни ратници от тези смели жени, но ни една от тях не изкупваше така жестоко заблужденията на своята преданост и своето трагично положение, запретено за женския пол, не ги изкупваше с такова отчаяние, каквото изпитваше тази дама, когато, седнала на гранитната скала край пътя, неволно се възхищаваше от благородното презрение и честността на младия шуански вожд. Постепенно тя потъна в дълбок размисъл. Горчиви спомени пробудиха в нея стремеж към изгубената невинност на детските години и тя съжали, че не бе станала жертва на революцията, чието победоносно шествие не можеха да спрат такива слаби ръце като нейните.