Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (16)

Петнадесета глава

Появяването на капитан Мерл изглеждаше необяснимо за гостите. Всички го гледаха с недоумение и си разменяха въпросителни погледи. Мерл забеляза удивлението на шуаните и верен на своя нрав, каза с печална усмивка:

— Не мисля, господа, че ще откажете чашка вино на човек преди последния му поход.

Тази шега, подхвърлена с чисто френска лекота, поуспокои вандейците, но в тази минута влезе Монторан и безжизненото му лице и угасналият невиждащ поглед вледениха всички.

— Е, добре, господа — рече живо Мерл, — ще видите сега как мъртвите развеселяват живите.

— А, вие сте тук, мой военни прокуроре! — каза маркизът, като пробуден от сън, и протегна към капитана бутилка гравско вино, за да напълни чашата му.

— О, не, благодаря, гражданино маркизе. Боя се, че ще се напия.

Дочула тази шега, госпожа Дьо Гуа се усмихна на гостите:

— Какво ще речете, тогава да му спестим десерта.

— Много жестоко си отмъщавате, госпожо — отвърна капитанът. — Забравяте моя убит приятел. Той ме очаква, а аз никога не закъснявам при срещи.

— Капитане — каза тогава маркизът, като му хвърли своята ръкавица. — Вие сте свободен. Ето ви пропуск. Кралските егери знаят, че не трябва да убиват всичкия дивеч.

— Добре! Приемам живота — отвърна Мерл, — но вие грешите. Уверявам ви, че сам ще ви подгоня и че няма да има пощада за вас. Може да сте много сръчен, но далеч не струвате колкото Жерар и макар главата ви да е недостатъчна цена за неговия живот, ще се лишите от нея.

— Но той сам избърза — възрази маркизът.

— Сбогом! Мога да се чукна със своите палачи, но не и да остана с убийците на приятеля си — каза Мерл и излезе, като остави гостите в почуда.

— Е, господа, какво ще кажете за общинските чиновници, лекарите и адвокатите, които управляват Републиката? — хладно запита Юнака.

— Кълна се в Бога, маркизе, те във всеки случай са зле възпитани — отвърна граф Дьо Бован. — Струва ми се, че този човек се осмели да ни обиди.

Внезапното заминаване на капитана имаше своя скрита причина. Девойката, подхвърлена на такова унижение, може би в тази минута бе вече пред гибел, а Мерл не можеше да забрави колко бе прекрасна, когато се разиграваше описаната от нас сцена, и напущайки залата, си мислеше: „Ако е леко момиче, тя при все това е необикновено момиче и аз съм готов да се оженя за нея…“ Той така много се надяваше да я изтръгне от ръцете на тези диваци, че щом му подариха живота, първата му мисъл бе да вземе занапред Мари под свое покровителство. Стигнал до изхода, капитанът за нещастие не видя никого на двора. Той хвърли поглед наоколо, вслуша се в тишината и дочу само далечния, грозен смях на шуаните, които пиеха в градината след подялбата на плячката. После реши да обиколи фаталното крило на замъка, пред което бяха разстреляни войниците му, и когато дойде до ъгъла на сградата, различи отдалече, при слабата светлина на няколко свещи, кралските егери, събрани на групи. Пипникравай, Скитника по Земята и девойката не бяха там. Изведнъж усети, че някой лекичко го подръпна за полите на мундира, обърна се и видя Франсин коленичила.

— Къде е тя? — запита капитанът.

— Не зная… Пиер ме изгони и ми заповяда да не мърдам от мястото си.

— Накъде тръгнаха?

— Натам — отвърна Франсин и показа пътя.

Тогава тя и капитанът забелязаха на повърхността на езерото, ярко озарено от луната, човешки сенки, в една от които различиха стройния силует на жена и сърцето на капитана заби като камбанка.

— Това е Мари — извика бретонката.

Госпожица Дьо Верньой като че покорно стоеше сред някакви хора, които, ако се съдеше по движенията им, спореха помежду си.

— Те са няколко — каза капитанът. — Все едно, да вървим!

— Напразно, ще загинете — каза Франсин.

— Веднъж вече загинах днес — отвърна Мерл весело. И те тръгнаха към тъмния свод на вратата, зад която ставаше гореописаната сцена. Насред пътя Франсин се спря.

— Не, по-нататък няма да дойда — пошепна. — Пиер ми каза да не се меся в тия работи; аз му вярвам, ние само ще провалим всичко. Правете каквото знаете, господин офицер, но отдалечете се от мен. Ако Пиер ме види с вас, ще ви убие.

В този момент Пипникравай влезе да извика кочияша, останал в конюшнята, забеляза капитана и като насочи към него оръжието си, извика:

— Света Ана Орейска, антренският абат бил прав, като ни казваше, че сините продават душите си на дявола. Почакай, почакай, ти при мен сега няма да възкръснеш!

— Стой! На мен ми подариха живота! — извика Мерл, като видя грозящата го опасност. — Ето ръкавицата на твоя командир.

— Я гледай какви хитри били тези духове! А аз няма да ти подаря живота… Ave Maria!

Шуанът стреля. Куршумът прониза главата на капитана и той падна. Когато Франсин се приближи към Мерл, чу го да шепне тези неразбираеми думи:

— И все пак по-добре е да остана с тях, отколкото да се върна без тях…

Шуанът се втурна да съблича синия и задавено промърмори:

— Хубаво е, че привиденията възкръсват с дрешките си.

Капитанът мръдна ръка, сякаш за да покаже ръкавицата на Юнака, и като видя този спасителен знак, шуанът се стъписа:

— Не ми се ще да бъда сега в кожата на майчиния си син — извика той и избяга с бързината на птица.

За да разберем тази тъй фатална за капитана среща, е необходимо да проследим госпожица Дьо Верньой от минутата, когато маркизът в отчаяние и гняв се раздели с нея, като я предаде във властта на Пипникравай. Тогава Франсин трескаво улови за ръка Скитника по Земята и проливайки сълзи, поиска от него да изпълни обещанието, което й беше дал. На няколко крачки от тях Пипникравай мъкнеше жертвата си, сякаш влачеше груб товар. С разпуснати коси и наведена глава, Мари все поглеждаше към езерото, но железният юмрук я стискаше здраво и тя по неволя вървеше след шуана; той често се обръщаше, за да я застави да ускори крачките си и всеки път някаква радостна мисъл изкривяваше лицето му в отвратителна усмивка.

— Каква хубавица! — извика той с грубо възхищение.

Чула тези думи, Франсин отново заговори:

— Пиер!

— Какво?

— Той ще я убие.

— Има време — отвърна Скитника по Земята.

— Но тя ще се бори и ако умре, ще умра и аз.

— Тъй ли? Ти я обичаш премного… тогава нека умре — каза Скитника по Земята.

— Пиер, ако ние с теб станем богати и щастливи, всичко ще дължим на нея. Пък и не само това, не ми ли обеща да я запазиш от всяко зло?

— Ще се опитам, но ти остани тук, не мърдай.

Франсин веднага пусна ръката на Скитника по Земята и в ужасна тревога остана да чака на двора. Скитника по Земята се присъедини към приятеля си в минутата, когато, добрал се до конюшнята, той бе заставил жертвата да седне в каретата. Пипникравай помоли съучастника си да му помогне да изкарат каретата на двора.

— Какво искаш да правиш? — запита Скитника по Земята.

— Как какво? Главната юнакиня ми даде това момиче и всичко нейно сега е мое.

— За колата разбирам, ще изкараш някоя и друга пара от нея, а момичето за какво ти е? Ще ти изподращи очите като котка.

— Не е беда! Ще я откарам у дома и ще я вържа по-здраво.

— Добре, впрягай конете — каза Скитника по Земята. След минута, оставил на другаря си плячката му, той изкара каретата на двора и Пипникравай седна в нея редом с госпожица Дьо Верньой, без да забележи, че тя се готвеше да се хвърли в езерото.

— Ей, Пипникравай! — извика Скитника по Земята.

— Какво?

— Купувам плячката ти.

— Шегуваш ли се? — запита шуанът, като затегли пленницата си за полата, както касапинът тегли телето, опитало се да бяга.

— Дай да я поогледам и ще ти предложа добра цена.

Злочестата девойка слезе от колата и застана между двамата шуани; всеки я държеше за ръка и я наблюдаваше с такива погледи, каквито вероятно двамата библейски старци са отправяли към къпещата се Сузана.

— Искаш ли — каза Скитника по Земята, като въздъхна, — искаш ли да получиш трийсет хубавички ливри?

— Не лъжеш ли?

— Дай си ръката — каза Скитника по Земята и сам протегна своята.

— О, съгласен съм, как не! С тези пари мога да имам бретонки, и още какви! Ами колата? На кого ще остане колата? — досети се изведнъж Пипникравай.

— На мен — извика Скитника по Земята със страшен глас, свидетелствуващ за някакво превъзходство, което неговият свиреп характер му осигуряваше над всички шуани.

— Ами ако в колата има злато?

— Ние с теб направихме ли пазарлъка?

— Да.

— Тогава тръгвай за кочияша — той е вързан в конюшнята.

— Ами ако има злато в ко…

— Има ли там злато? — грубо запита Скитника по Земята Мари, като я разтърси за рамото.

— Аз имам стотина екю — отвърна госпожица Дьо Верньой.

При тези думи шуаните се спогледаха.

— Е, приятелю! Не си струва да се караме за някаква синя — пошепна Пипникравай на ухото на Скитника по Земята. — Камък на шията й… и във водата! А стоте екю ще ги поделим.

— Аз ти давам сто екю от своя дял… от откупа на Д’Оржемон — избухна Скитника по Земята, сподавяйки хрипливата въздишка, предизвикана от тази жертва.

Пипникравай изръмжа от удоволствие, изтича за кочияша и неговото щастие донесе нещастие на капитана, когото той срещна на пътя си. Дочул изстрела, Скитника по Земята забърза към мястото, където Франсин стоеше на колене до клетия капитан и сключила ръце, се молеше, все още недошла на себе си от мъчителното зрелище на убийството.

— Бягай при господарката си — рязко каза шуанът, — тя е спасена.

После сам побягна за кочияша, върна се с бързината на мълния и като прескачаше трупа на Мерл, забеляза ръкавицата на Юнака, която мъртвата ръка все още стискаше.

— Охо! — учуди се шуанът. — Пипникравай хубаво се е наредил! Парите май ще му се разминат.

Той изтръгна от мъртвеца ръкавицата и като я подаде на госпожица Дьо Верньой, вече седнала в каретата редом с Франсин, каза:

— Вземете тази ръкавица. Ако по пътя ви нападнат, извикайте „Юнак!“ и покажете ръкавицата като пропуск. Тогава нищо лошо няма да ви се случи. Франсин — продължи той, като се обърна към девойката и здраво я улови за ръката. — Сега сме на чисто с тази жена, идвай с мен, а тя да върви по дяволите.

— Искаш да я оставя в такъв момент? — скръбно проплака Франсин.

Скитника по Земята смутено се почеса зад ухото и по челото, а после вдигна глава и в очите му светнаха мълнии.

— Право казваш — избоботи той. — Остани при нея седмица, не повече. И ако тогава не дойдеш при мен…

Бретонецът не довърши думите си, а само силно удари с ръка дулото на карабината, стрелна с поглед възлюблената си и изчезна, без да дочака отговор.

Едва скрил се шуанът, някакъв глас, който сякаш излизаше от езерото, глухо извика: „Госпожо! Госпожо!“

Кочияшът и двете жени, зърнали няколко трупа, свлечени до брега от течението, изтръпнаха от ужас. Иззад едно дърво се показа спотаил се там републиканец.

— Позволете ми да седна на покрива на вашата карета — или с мен е свършено. На Сърцеведа му се прииска да изпие чаша сидер и тази проклета чаша ни струваше не една пинта кръв. Ако беше тръгнал като мен веднага да огледа брега, сега нашите бедни другари нямаше да плават в езерото като корабчета…

Докато отвъд стените на замъка ставаха тези събития, вождовете на метежниците от Вандея и вождовете на шуаните с чаши в ръце се съвещаваха под председателството на маркиз Дьо Монторан. Обилното, искрящо бордо оживи разговорите, но към края на вечерята те добиха много важен, сериозен характер. След десерта бе приет план за съвместни военни действия и роялистите вдигнаха тост за здравето на Бурбоните. И в тази минута се разнесе изстрелът на Пипникравай, отекнал като ехо на разрушителната война, която тия весели и високопоставени заговорници искаха да водят срещу Републиката. Госпожа Дьо Гуа трепна и в отговор на неволния й жест, при мисълта за окончателното избавление от съперницата й, гостите мълчаливо се спогледаха, а маркизът стана и излезе от залата.

— И все пак той я обичаше — иронично каза госпожа Дьо Гуа. — Идете, господин Дьо Фонтен, разходете се с него. Сега ще бъде досаден като есенна муха, ако не го отвлечете от мрачните му мисли.

И тя отиде до прозореца, който гледаше към двора, надявайки се да види там мъртвото тяло на Мари. При светлината на последните лъчи на залязващата луна госпожа Дьо Гуа можа да различи каретата, която с невероятна скорост се носеше по пътя между ябълковите дървета. Воалът на госпожица Дьо Верньой, подхванат от вятъра, се развяваше извън нея. Побесняла от току-що видяното, госпожа Дьо Гуа изтича навън.

Облакътен на перилата на външния вход, маркизът мрачно и замислено гледаше как сто и петдесетина шуани, поделили в градината плячката си, се връщаха в двора да довършат бъчонката сидер и хляба, приготвен за сините. Тези войници от нов тип, върху които монархията градеше надеждите си, се веселяха на групи, а на брега, срещу входа, седем-осем човека се забавляваха, като хвърляха във водата труповете на сините с привързани на шиите им камъни. Тези диви същества, в странни одежди и с лица, белязани от жестокост и безумие, представляваха толкова необичайно и толкова ново зрелище за господин Дьо Фонтен, видял във войската на Вандея известно благородство и порядък, че реши да се възползува от случая и каза на маркиз Дьо Монторан:

— Надявате ли се да направите нещо с такива зверове?

— Не много! Вие сте прав, драги графе — отвърна Юнака.

— Ще съумеят ли подобни хора да бъдат гъвкави, когато влязат в стълкновение с републиканците?

— Никога.

— Поне в състояние ли са да разберат и изпълнят вашите заповеди?

— Никога.

— Тогава за какво ви са?

— За да забия с тяхна помощ шпагата си в корема на Републиката — отвърна гръмко маркизът, — да си възвърна Фужер за три дни и цял Бретан — за десет… Тръгвайте, господине — каза той с омекнал тон, — върнете се във Вандея; нека Д’Отишан, Сюзане и абат Берние действуват така бързо, както аз, и нека не мислят за преговори с първия консул, от което започвам да се опасявам — тук той силно стисна ръката на вандееца, — и тогава след три седмици ще бъдем на трийсет левги от Париж.

— Но Републиката изпраща срещу нас шейсет хиляди човека и генерал Брюн.

— Шейсет хиляди човека? Наистина ли? — с язвителна усмивка запита маркизът. — С кого тогава Бонапарт ще проведе похода в Италия? А колкото до генерал Брюн, той няма да дойде: Бонапарт го изпрати в Холандия срещу англичаните. Тук го замества генерал Едувил, приятел на нашия приятел Барас… Разбирате ли ме?

При тези думи Дьо Фонтен погледна маркиза с лукав и умен поглед, сякаш го упрекваше, че сам не вниква напълно в смисъла на своите тайнствени думи. Двамата благородници чудесно се разбраха. Младият вожд със загадъчна усмивка отвърна на мислите, които си съобщиха един другиму с очи: „Господин Дьо Фонтен, вие знаете моя герб! Девизът ми е: «Бори се до смърт!»“

Граф Дьо Фонтен пое ръката на маркиза и като я стисна, каза:

— Аз бях оставен на полесражението при Катр-Шмен — сметнаха ме за убит, така че не се съмнявайте в мен; но повярвайте в моя опит, времената се измениха…

— О, да! — каза присъединилият се към тях Ла Билардиер. — Вие сте млад, маркизе. Послушайте ме, вашите земи все още не са продадени всички…

— А-а! Възможна ли е според вас преданост без жертви? — каза Монторан.

— Познавате ли добре краля? — запита Ла Билардиер.

— Да.

— Възхищавам се от вас.

— Кралят — това е богопомазаният наш баща — отвърна младият вожд, — а аз се боря за вярата.

И те се разделиха: вандеецът, убеден, че трябва да се примири с обстоятелствата, като запази вярата в сърцето си, Ла Билардиер — възнамеряващ да се върне в Англия, а Монторан — решил упорито да се бори и с бъдещите си победи, за които мечтаеше, да принуди вандейците да се съгласят с неговите планове.