Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (19)

Осемнадесета глава

Малкият смолист факел скоро озари стените на пещерата със синкавата си, трептяща светлина. Въпреки мрачната поезия, с която въображението на госпожица Дьо Верньой украсяваше тези сводове, отразяващи звуковете на някаква горестна жалба, Мари се убеди, че се намира в подземна, отдавна изоставена кухня. Безформената жива маса се оказа при светлината на факела нисък, много дебел човек, със здраво вързани ръце и крака, който, изглежда, бе захвърлен върху влажните каменни плочи без никаква грижа от страна на похитителите си. Щом видя непознатия, държащ в една ръка факела, а в друга наръч сухи вършини, пленникът застена така жаловито, че дълбоко развълнува чувствителното сърце на госпожица Дьо Верньой; забравила и страха, и отчаянието си, както и мъчително неудобната поза, от която се бе схванало цялото й тяло, тя се стараеше да стои неподвижно. Шуанът хвърли донесените вършини в огнището, предварително провери здравината на старата кука, увиснала на верига над дълбока чугунена тава, и с факела запали сухите вършини. И тогава госпожица Дьо Верньой с ужас позна в този пришълец хитрия Пипникравай, комуто я беше подхвърлила съперницата й; лицето му, осветено от пламналите вършини, напомняше грубо издяланите глави на дървените човечета, каквито правят от чемшир в Германия. В отговор на жалната молба на пленника това лице, нарязано от бръчки и опалено от слънцето, се разтегна в широка, дяволска усмивка.

— Виждаш ли — каза той на жертвата си, — ние, християните, не сме като тебе, знаем да държим на думата си. Ето сега огънят ще ти развърже и краката, и ръцете, и езика… А-а… Трябва да поставя нещо под краката ти, а то иначе те са толкова тлъсти, че мазнината им може да угаси огъня. Нямаш ред в къщата си. Трябва да те посгрея, а не виждам никакви удобства за това.

Пленникът пронизително завика, надявайки се сякаш виковете му да проникнат през сводовете на подземието и да привлекат някой избавител.

— О-о! Може да си пеете колкото щете, господин Д’Оржемон, горе всички спят, а след мен иде Скитника по Земята и ще затвори вратата.

Пипникравай не преставаше да говори, като с карабината си почукваше по навеса над огнището, по каменните плочи на пода и по стените, търсейки да открие скривалището, където скъперникът бе скътал златото си. Това той вършеше с такава сигурност, че Д’Оржемон внезапно млъкна, уплашен от мисълта, че може би някой от слугите го бе издал в страха си; макар и никому да не доверяваше тайните си, навиците му, така или иначе, можеха да доведат някого до верни изводи. От време на време Пипникравай внезапно се обръщаше и хвърляше проницателен поглед към своята жертва, като в детска игра, в която търсят скрита вещ и по изражението на наивното лице на партньора се стараят да отгатнат дали се приближават към тази вещ, или се отдалечават от нея. Д’Оржемон се престори на ужасен, когато шуанът почука по пещите, издали глух звук на кухо, и явно искаше по такъв начин да заблуди доверчивостта на алчния Пипникравай. Неочаквано в кухнята се втурнаха трима шуани, дотичаха стремглаво от стълбата; единият от тях бе Скитника по Земята. Пипникравай прекрати търсенията си, като хвърли на Д’Оржемон поглед, изпълнен с всичката ярост на излъган сребролюбец.

— Мари Ламбрекен възкръсна! — извика Скитника по Земята и целият негов вид говореше, че всякакви други интереси бледнеят пред тази толкова важна новина.

— Не е чудно! — отвърна Пипникравай. — Той ненапразно се причестяваше така често и може да се каже, че съвсем бе завладял Господа Бога.

— И каква полза има от това — каквато мъртвият от обущата си — забеляза Карай на Добро. — Ами че той нали прелъсти момичето на Гоглю, а преди делото в Пелрин не получи опрощение на греховете и, значи, не успя да снеме от себе си смъртния грях. Сега абат Гюден каза, че още два месеца ще броди по света като привидение, а после съвсем щял да възкръсне. Ние и тримата го видяхме, току-що мина покрай нас. Бледен, студен, лек и мирише на гробище.

— А негово преподобие ни е казвал още, че ако привидението хване някого, той ще трябва да броди заедно с него — добави четвъртият шуан.

Уродливото и смешно лице на този нов събеседник отклони Скитника по Земята от набожните му размишления за станалото чудо, което, по думите на абат Гюден, можело да се повтори за всеки благочестив и ревностен защитник на религията и краля.

— Виждаш ли, Налейстакан — каза важно на новопокръстения Скитника по Земята, — виждаш ли къде ни води и най-малкото опущение на задълженията, предписани от святата религия! Тук самата света Ана Орейска ни предупреждава, че сме длъжни да бъдем безпощадни един към друг и за най-лекото провинение. Твоят братовчед Пипникравай измоли от Юнака да станеш пазач на Фужер и добре ще ти плащат за това. Но знаеш ли от какво брашно месим хляба за предателите?

— Зная, господин Скитнико по Земята.

— А знаеш ли защо те питам за това? Хората говорят, че много си обичал сидера и паричките? Внимавай, не замисляй да мошеничествуваш, трябва да служиш само на нас.

— Не се сърдете, господине, сидерът и паричките са хубаво нещо и не пречат на спасението на душата.

— Ако братовчедът направи някоя глупост, то ще бъде от незнание — каза Пипникравай.

— Откъдето и да дойде бедата, няма да му простя! — извика Скитника по Земята така гръмогласно, че сводовете потрепериха. — Ти отговаряш за него — добави той, като се обърна към Пипникравай. — Ако той се провини, козята кожа няма да спаси твоята собствена!

— Не искам да ви обиждам, господине — проговори Налейстакан, — но не ви ли се е случвало някой път да вземете контрашуана за шуан?

— Приятелю — сухо каза Скитника по Земята, — гледай с теб това да не се случи нито веднъж, иначе ще те срежа на две като ряпа. Ако Юнака изпрати някого, дава му ръкавицата си. Само след последните истории във Вивтиер главната Юнакиня закача към нея и зелена лентичка.

Пипникравай побутна с лакът другаря си, като му показа с очи Д’Оржемон, който се преструваше, че спи; но Скитника по Земята и Пипникравай от опит знаеха, че никой още не беше заспивал край тяхното огнище. И макар последните думи в разговора с Налейстакан да бяха произнесени полугласно, пленникът можеше да ги чуе. Четиримата шуани уплашено го погледнаха и решиха, че той от страх е загубил съзнание. Веднага по едва забележим знак на Скитника по Земята Пипникравай смъкна обущата и чорапите на Д’Оржемон, а Налейстакан и Карай на Добро го сграбчиха и го понесоха към огъня; после Скитника по Земята взе едно от въжетата на наръча и завърза краката на пленника към чугунената кука. Резките и невероятно бързи движения на шуаните накараха жертвата да нададе викове, които станаха сърцераздирателни, когато Пипникравай струпа главни под нозете му.

— Приятели, мили мои приятели — викаше Д’Оржемон, — вие ме карате да страдам! А и аз съм християнин като вас…

— Лъже мордата ти — отвърна Скитника по Земята. — Твоят брат се отрече от Бога, а ти купи жювинското абатство. На нас абат Гюден ни каза, че можем да горим богоотстъпниците, без да ни мигне окото.

— Братя мои во Христе, почакайте! Не съм казал, че няма да ви платя.

— Дадохме ти две седмици срок. Минаха два месеца, а Налейстакан още нищо не е получил.

— Нима не си получил нищо, Налейстакан? — с отчаяние запита Д’Оржемон.

— Нищо, господин Д’Оржемон — уплашено отвърна Налейстакан.

Виковете, превърнали се в непрекъснат рев, подобен на хрипове на умиращ, внезапно се възобновиха с нечувана сила. Четиримата шуани, за които това зрелище бе не по-малко обичайно от това кучета да ходят без обуща, с невъзмутимо спокойствие наблюдаваха как се гърчи и стене Д’Оржемон; те напомняха пътници, чакащи пред огнището на гостоприемницата месото да се изпече достатъчно, за да може да се яде.

— Умирам! Умирам! — викаше Д’Оржемон. — И вие няма да получите парите ми.

Въпреки тези неистови викове Пипникравай забеляза, че огънят още не бе опърлил кожата; тогава шуанът сръчно побутна дръвцата и Д’Оржемон с отпаднал глас каза:

— Приятели мой, развържете ме… Колко искате да получите? Сто екю? Хиляда? Десет хиляди? Сто хиляди? Предлагам ви двеста екю!

Този глас звучеше така жално, че госпожица Дьо Верньой, забравила опасностите, грозящи самата нея, извика.

— Кой извика? — запита Скитника по Земята.

Шуаните уплашено се спогледаха. Тези хора, толкова храбри под смъртоносното дуло на оръдията, се бояха от духове. Едничък само Пипникравай, без да отвлича вниманието си, слушаше признанията, които растящата болка изтръгваше от жертвата му.

— Петстотин екю! Да… Давам петстотин екю! — говореше скъперникът.

— Добре! Къде са? — спокойно запита Пипникравай.

— Заровени са под първата ябълка! Света Богородице!… В края на градината, вляво. Разбойници!… Крадци!… А-ах, умирам!… Там има десет хиляди франка.

— Не щем франкове — каза Скитника по Земята, — давай лири. Франковете на твоята Република имат езически идоли. Такива пари никога няма да вървят.

— Но те са в ливри, хубавички златни луидори. Само ме развържете, развържете ме… Сега знаете къде е животът ми… моето съкровище.

Четиримата шуани се гледаха, премисляйки кому да се доверят, кого да изпратят да откопае заровените пари. Канибалската жестокост на тия хора хвърли госпожица Дьо Верньой в такъв ужас, че без да знае дали ролята, които й осигуряваше мъртвешки бледото й лице, ще я запази и този път от всяка опасност, решително извика:

— Не се ли боите от Божия гняв? Развържете го, варвари!

Шуаните вдигнаха глави, видяха горе светещите като звезди очи и в ужас полетяха навън. Госпожица Дьо Верньой скочи в кухнята, изтича към Д’Оржемон и така силно го дръпна от огъня, че възелът, стегнал вършините, се развърза; после разряза с кинжала връвта, която стягаше здраво цялото негово тяло. Веднага щом се почувствува свободен, скъперникът се изправи на крака и на лицето му се появи страдалческа, но заедно с това и язвителна усмивка.

— Идете, идете при ябълката, разбойници! — каза той. — О-ох! Вече два пъти ги извозих, а трети път няма и да ме видят.

В този момент на двора се разнесе женски глас.

— Привидение! Привидение! — викаше госпожа Дьо Гуа. — Глупци! Това е тя! Хиляда екю на храбреца, който ми донесе главата на тази развратница!

Госпожица Дьо Верньой побледня, но скъперникът се усмихна, взе я за ръка, отведе я със себе си под навеса на огнището, като внимаваше да не остане никаква следа и да не докоснат догарящия огън; после натисна някаква пружина, чугунената тава се отмести и когато общите им врагове се върнаха в подземието, тежката врата на скривалището безшумно се хлъзна на мястото си. Тогава парижанката разбра защо този нещастен банкер се беше мятал като риба в тревогата си.

— Ето, виждате ли, госпожо — извика Скитника по Земята, — привидението взе за свой другар синия…

Тези думи трябва да са предизвикали голяма уплаха, тъй като след тях настъпи такава дълбока тишина, че Д’Оржемон и неговата спътница чуваха как шуаните шепнат:

— Ave sancta Anna Ariaca, gratia plena, Dominus tecum…^[1]

— Молят се… глупците! — каза Д’Оржемон.

— По-тихо! — прекъсна другаря си госпожица Дьо Верньой. — Не се ли боите, че ще ни открият…

Старият скъперник със смях прекъсна Мари:

— Чугунената тава е вклинена в гранита цели десет дюйма. Ние ги чуваме, а те нас — не…

Сетне пое внимателно ръката на своята освободителка, вдигна я и я прилепи към някаква цепнатина, отгдето на струи проникваше свеж въздух; девойката се досети, че този отдушник е направен в комина на оджака.

— Ох! — простена Д’Оржемон. — Дявол да ги вземе! Краката ми са обгорени. А тази кобила Шарет, както я наричат в Нант, съвсем не е глупава и няма да започне да разубеждава верните си привърженици; тя добре знае, че ако не бяха такива тъпаци, нямаше да се бият срещу собствените си интереси. Чуйте: ето и тя се моли. Хубаво щеше да е да можеше да я види човек как чете акатиса на Ана Орейска! По-добре би направила да обере още някоя и друга пощенска кола, та да ми върне дълга си: ами че тя взе от мен четири хиляди франка! А като прибавим и лихвите, ето ви четири хиляди седемстотин и осемдесет франка и нещо…

Завършили молитвата си, шуаните станаха и си отидоха. Старият Д’Оржемон стисна ръката на госпожица Дьо Верньой, сякаш за да я предупреди, че опасността още не беше минала.

— Не, госпожо — чу се след няколкоминутно мълчание гласът на Пипникравай. — И десет години да чакате тук, те няма да се върнат.

— Но тя не е излязла, трябва да е там — настояваше „кобилата Шарет“.

— Не, госпожо, не. Те са излетели през стените… Спомнете си как дяволът отнесе абата, който току-що се беше заклел.

— Пипникравай, ти си не по-малък скъперник от Д’Оржемон — не се ли досещаш, че старият вариклечко е изхарчил някоя и друга хилядарка, за да си направи тук, в основите на тези сводове, скривалище с таен вход?…

Скъперникът и девойката чуха злъчното кикотене на Пипникравай.

— Наистина! — каза той.

— Остани тук! — отново заговори госпожа Дьо Гуа. — Почакай, докато излязат. За един точен изстрел ще ти дам всичко, което намериш в скривалището на нашия лихвар. Послушай ме, ако искаш да ти простя, че продаде това момиче, а не го уби, както ти бях заповядала.

— Лихвар? — възмути се Д’Оржемон. — А аз й заех пари само срещу девет на сто. Вярно е, взех от нея и ипотечна квитанция, но все пак — вижте каква неблагодарност. Знаете ли, госпожице, ако Бог ни наказва за нашите лоши дела, дяволът ни наказва за добрите и човек е поставен между тези два предела, без да знае каквото и да било за бъдещето, и това според мен напомня задачата за тройното правило, където няма никаква възможност да се намери неизвестното.

И той дълбоко и глухо въздъхна, като че въздухът, минавайки през ларинкса, засягаше стари, отпуснати струни. В този миг внезапно се дочу леко почукване: Пипникравай и госпожа Дьо Гуа отново се заеха да изследват стените, сводовете и каменния под; изглежда, че това вдъхна някакви надежди на Д’Оржемон, който улови спасителката си за ръка, помогна й да се изкачи по тясната вита стълба, изсечена в дебелата гранитна стена. След като преминаха двайсетина стъпала, светлината на някаква лампа слабо освети главите им. Скъперникът се спря и като се обърна към спътницата си, втренчено я загледа в лицето, сякаш внимателно разглеждаше съмнителна полица, получена за шконтиране, и отново глухо и продължително въздъхна.

— Доведох ви дотук — каза той, като помълча — и с това напълно ви се издължих за услугата; наистина, не виждам защо трябва да ви дам и…

— Господине, оставете ме тук! Нищо не искам от вас! — прекъсна го госпожица Дьо Верньой.

Тези думи, а може би и презрението, изразено на прекрасното девиче лице, успокоиха стареца и той, с нова въздишка, отвърна:

— Ах, щом вече ви доведох дотук, ще трябва да продължа и по-нататък…

И той помогна на Мари да изкачи няколко необичайно разположени стъпала и полулюбезно, полусърдито я въведе в малка стаичка от около четири квадратни стъпки, осветена от лампа, провесена от сводестия таван. Не беше мъчно да се забележи, че скъперникът бе взел всички предпазни мерки, за да може да прекара не един ден в това убежище, ако гражданската война го принуди да се крие тук.

— Не се приближавайте до стената, ще се изцапате от варта — неочаквано каза Д’Оржемон.

И бързо протегна ръка между гърба на девойката и стената, видимо неотдавна боядисана. Но този жест на стареца далеч не даде резултата, който той очакваше. Госпожица Дьо Верньой бързо се огледа наоколо и видя в ъгъла някаква купчина, чиято форма изтръгна от нея вик на ужас: тя отгатна, че там бе изправено човешко тяло, покрито с хоросан. Д’Оржемон уплашено й направи знак да замълчи и неговите малки порцелановосини очи издаваха такъв страх, какъвто и очите на спътницата му.

— Глупачка, да не мислите, че съм го убил?… Това е моят брат — каза той и този път въздишката му бе особено тежка. — Моят брат пръв от местните свещеници се закле. И ето единственото убежище, където можа да се укрие от яростта на другите свещеници и шуаните. Да се преследва такъв достоен човек, който така обичаше реда във всичко. Това е по-големият ми брат. Само той едничък има търпението да ми обясни десетичните дроби. Ах, какъв добър свещеник беше! Внимателен, умееше да пести… Ето вече четири години, откак е умрял — право да си кажа, не разбрах от каква болест. Но знаете ли, свещениците са свикнали от време на време да коленичат, за да се молят, и може би му е било трудно да стои тук прав, както правя аз… Оставих го тука — на друго място щяха да го изровят. Един ден ще се опитам да го погреба в свещената земя, както горкият казваше… А той не заради друго, а от страх се закле.

Сълзи заблестяха в малките сухи очички на стареца и в тази минута червеникавата му перука се стори на девойката по-малко грозна; тя отвърна поглед настрана със скрито чувство на уважение към скръбта му; но Д’Оржемон и в този момент повтори:

— Не се приближавайте към стената, да не се…

И не откъсваше поглед от очите на госпожица Дьо Верньой, с надеждата да й попречи да разгледа по-внимателно стените на тази стаичка, където въздухът сякаш не достигаше. Но при все това Мари успя скришом от своя Аргус да опипа с поглед стените и като забеляза по тях странни издатини, допусна, че скъперникът ги беше издигнал сам от злато и сребро. Между това Д’Оржемон постепенно изпадаше в някакво комично смущение. Макар във всяко движение на стария скъперник да се долавяше болка от обгорените му нозе и страх от появата на живо същество сред неговите съкровища, сухите му очи горяха с необикновения огън на вълнението, предизвикано от опасната близост със спасителката му, чиято бяло-розова шийка примамваше за целувка, а от погледа на черните, кадифени очи в сърцето му се надигнаха такива горещи вълни кръв, че той вече не знаеше дали това бе предвестие за живот или за смърт.

— Вие омъжена ли сте? — запита той с треперещ глас.

— Не — отвърна тя, като се усмихна.

— Аз имам нещичко — продължи той и отново се разнесе неговата удивителна въздишка, — макар да не съм толкова богат, колкото казват всички. Такава млада красавица като вас навярно обича брилянти, драгоценности, каляски, злато — прибави той, поглеждайки уплашено наоколо. — Аз мога да дам всичко това… след моята смърт… И ако вие поискате…

Погледът на стареца говореше за такава пресметливост дори в тази мимолетна любов, че госпожица Дьо Верньой, поклатила отрицателно глава, не можеше да не отгатне намерението на скъперника да се жени за нея само за да запази тайната си в сърцето на своето второ „аз“.

— Парите — каза тя, като хвърли на Д’Оржемон пълен с ирония поглед, който го и ощастливи, и разсърди, — парите са нищо за мен. Вие бихте станали тройно по-богат, ако съберем тук всичкото злато, от което съм се отказала.

— Не се приближавайте до сте…

— А в замяна на това от мен искаха само един поглед — добави тя с невероятна гордост.

— Напразно сте се отказали. Това би било чудесна сделка. Но вие все пак… помислете…

— А вие „помислете“ — прекъсна го госпожица Дьо Верньой — за това, че аз току-що чух гласа, от който един звук за мен е по-скъп от всички ваши богатства.

— Вие не ги знаете…

Преди Д’Оржемон да успее да я спре, девойката докосна с пръст неголяма оцветена гравюра, изобразяваща Луи XV на кон, отмести я неволно настрани и внезапно видя долу маркиза, който зареждаше тромблон. Отверстието в стената, закрито с дъсчица, на която бе залепена гравюрата, вероятно съответствуваше на някакво украшение в сводестия таван на стаята, служеща очевидно за спалня на вожда на шуаните. Д’Оржемон с безкрайна предпазливост придвижи старата щампа на прежното й място и строго погледна девойката.

— Нито дума, ако обичате живота! — прошепна той и като помълча, каза на ухото й: — Не сте заложили стръвта си на дребна риба. Знаете ли, че маркиз Дьо Монторан има сто хиляди ливри доход от земята, дадена под аренда? Тези земи до днес не са продадени. А аз четох в „Primidi de J’ille-et-Vilaine“^[2] декрета на консулите, според който секвестрите се отменяват. А-а! Сега вие, разбира се, намирате този момък още по-красив, нали? Очите ви блестят като два новички луидора!…

Погледът на госпожица Дьо Верньой пламна, когато чу добре познатия глас. За времето, прекарано тук права, като погребана в сребърна мина, пружината на волята й, огънала се под бремето на събитията, се беше изправила. И всред тоя мрак, всред това чувство на изоставеност и ужас внезапно я осени съдбоносната мисъл, която мигновено изпълни и напрегна цялото й същество.

„От такова презрение няма връщане — каза си тя — и ако повече не ме обича, аз ще го убия… Той не ще бъде на никоя друга жена.“

— Не, ваше преподобие, не — гръмна ненадейно гласът на маркиза, — това трябва да стане така.

— Маркизе — високомерно възрази абат Гюден, — ще се посрамите пред цял Бретан, ако дадете този бал в Сен Джеймс. Не танцьори, а проповедници ще вдигнат на крак нашите села. Вам е нужно оръжие, а не цигулки.

— Абате, вие сте умен, разсъдлив и трябва да разберете, че само като събера всички наши съмишленици, ще си дам сметка какво мога да предприема с тях. На трапезата според мен е по-леко да се научат лицата им и да се узнаят намеренията им, отколкото чрез каквото и да било шпиониране, което при това извиква у мен отвращение; те ще се разприказват с чашка в ръка.

Мари изтръпна, като чу тези думи: у нея изведнъж възникна мисълта да отиде на този бал и там да отмъсти за себе си.

— Вие, абате, сигурно ме смятате за идиот, щом ми четете проповед за греховността на танците. Та нима сам не бихте изиграли от все сърце някоя чакона^[3], само за да възстановите вашия орден под новото му име „Отци на вярата“? И нима не знаете, че веднага след богослужение бретонците тичат да танцуват? А не ви ли е известно и това, че преди пет дни Ид дьо Невил и Д’Анди не водиха преговори с първия консул относно възстановяването на престола на крал Луи XVIII? И ако сега се готвя да предприема такъв смел ход, то това правя единствено за да прибавя тежестта на нашите подковани обуща към относителното тегло на тези преговори. Не знаете ли, че всички вандейски вождове — и дори сам Фонтен — говорят за необходимост от подчинение? Ах, господине, по всичко изглежда, че принцовете са невярно осведомявани за положението във Франция. Предаността, за която им се говори, е преданост само по необходимост. Абате, вече изцапах нозете си с кръв, но само след като добре претегля всички обстоятелства, съм готов да се потопя в нея до пояс. Аз съм предан на краля, а не на някакви четирима главорези, не на играчи, затънали в дългове като този Рифоел, не на разбойници, изтезаващи хората с огън, не…

— Продължавайте, продължавайте: „… не на абати, вземащи по пътищата контрибуции за нуждите на войната“ — прекъсна го абат Гюден.

— А защо да не кажа и това — язвително отвърна маркизът. — Ще кажа дори нещо повече: героичните времена на Вандея минаха.

— Господин маркизе, ние и без вас ще извършим чудеса.

— Да, като чудото с Мари Ламбрекен — засмя се маркизът. — Но стига за днес, абате, не се сърдете! Зная, че не щадите живота си и стреляте в сините така добре, както четете „Oremus“^[4]. Надявам се да ви видя с епископска митра при коронясването на краля.

Тази фраза несъмнено упражни върху абата магическо въздействие: чу се как щракна карабината му, а после каза:

— Сега в джоба си имам петдесет патрона, маркизе, а животът ми принадлежи на краля.

— Ето още един от моите длъжници — каза скъперникът, като се обърна към госпожица Дьо Верньой. — Взел е от мен не много, някакви нещастни пет-шестстотин франка, но не говоря за тях, а за друг кръвен дълг и се надявам да се разплатим. С каквото и наказание да накажа този дяволски йезуит, все ще бъде малко. Той се закле, че ще убие моя брат, и вдигна против него целия наш край. И за какво? Затуй, че горкият се беше изплашил от новите закони…

Д’Оржемон залепи ухо към някакво незабележимо приспособление в скривалището си, ослуша се и каза:

— Отиват си най-после тези разбойници. Щели да правят чудеса! Дано само не се опитат като миналия път да ми запалят къщата за сбогом.

Още половин час след това госпожица Дьо Верньой и Д’Оржемон мълчаливо се гледаха един друг, като че всеки от тях разглеждаше картина, когато неочаквано дебелият и груб глас на Налейстакан тихичко каза:

— Господин Д’Оржемон, опасността мина. Но този път аз напълно съм заслужил своите трийсет екю.

— Дете мое — каза скъперникът, — закълнете ми се, че ще затворите очи.

Госпожица Дьо Верньой затвори очи и ги покри с длани, но за по-голяма сигурност Д’Оржемон духна лампата и като улови освободителката си за ръка, й помогна да направи седем-осем крачки в някакъв тъмен коридор, а след няколко минути внимателно сне от очите ръката й и тя се видя в стаята, където неотдавна бе маркиз Дьо Монторан и която се оказа спалнята на Д’Оржемон.

— Скъпо мое дете — каза скъперникът, — сега можете да си отидете. Не се оглеждайте наоколо така. Сигурно нямате пари? Ето ви десет екю; някои монети са ощърбени, но нищо, ще ги вземат. Щом излезете от градината, ще видите пътеката, която води към града или както днес казват — към окръга. Но във Фужер сега има шуани. Трудно е да се допусне, че ще успеете да се приберете скоро и може да стане така, че да ви дотрябва убежище. Запомнете добре това, което ще ви кажа, но използувайте убежището само при крайна нужна. На пътя, който води през Жибарската падина към Бодливото гнездо, ще видите ферма; там живее Сибо Големия, по прякор Налейстакан. Влезте и кажете на жена му: „Добър ден, Чапло“ — и Барбет ще ви скрие. Ако Налейстакан ви види нощем, ще ви вземе за привидение, а денем ще го умилостивите с десетте екю… Сбогом! Ние с вас сме квит… А-ах, ако пожелаехте, всичко това можеше да бъде ваше — добави той, като с широк жест показа полята, обкръжаващи дома му.

Госпожица Дьо Верньой хвърли благодарен поглед към странния старец, а той отвърна с шумна, хриплива въздишка.

— Вие, разбира се, после ще ми върнете десетте екю — забележете, че не споменавам за лихва, — ще ги внесете за моя сметка при фужерския нотариус, метр Патра. А ако желаете, той би съставил и нашия брачен договор, красавице моя, съкровище мое!… Сбогом!

— Сбогом — каза Мари, като се усмихна и му махна с ръка.

— Ако се нуждаете от пари — извика той след нея, — ще ви заема с пет процента. Да, само с пет. Нали казах пет?…

„Изглежда добра девойка — си каза Д’Оржемон, когато остана сам, — но все пак ще преправя тайния вход на огнището.“

После взе един шесткилограмов хляб и пушено свинско бутче и се върна в скривалището си.

Когато излезе в открито поле, госпожица Дьо Верньой като че се възроди: предутринната прохлада освежи лицето й, което от няколко часа насам сякаш обгаряше горещ въздух. Опита се да намери пътеката, за която й намекна старецът, но луната залезе и стана така тъмно, че бе принудена да върви наслуки. Неочаквано сърцето й се сви от страх да не полети в пропаст и това спаси живота й, тъй като внезапно спря, почувствувала, че ако направи крачка, земята ще изчезне под нозете й. Прохладният ветрец, който галеше косите й, ромонът на водите, инстинктът — всичко това й помогна да отгатне, че се намира на самия край на скалата Сен Сюлпис. Тя обгърна с ръце някакво дърво и започна да чака зората, изпитвайки силна тревога, защото ясно дочуваше звън на оръжие, тропане на копита и човешки гласове. И в сърцето си благодари на нощната тъмнина, спасяваща я от опасността да попадне в ръцете на шуаните, ако те наистина бяха обкръжили Фужер, както беше й казал старият скъперник.