Оноре дьо Балзак
Шуаните ^[0] (3)

Трета глава

Юло и неговият отряд се оказаха в такова критическо положение, когато животът действително е поставен на карта и хората решително считат за своя чест да проявят самообладание и яснота на мисълта. В такива минути за човека съдят по неговите дела и преценката за него е окончателна. Ето защо за Юло, който повече от офицерите си знаеше каква опасност ги грозеше, бе въпрос на честолюбие да изглежда най-спокоен от всички. Той отправяше поглед ту към Скитника по Земята, ту към пътя, ту към гората и не без мъчително безпокойство очакваше да се раздадат залповете на шуаните, които си представяше скрити около него като горски духове; но лицето му оставаше безстрастно. В един момент, когато очите на всички войници бяха устремени към него, той смръщи леко смуглото си и надупчено от шарка лице, повдигна десния ъгъл на устата и присви очи — тази негова гримаса войниците всякога вземаха за усмивка. После тупна Жерар по рамото и каза:

— Е, сега сме спокойни. За какво искахте да ме питате преди малко?

— Каква нова беда ни е сполетяла, командире?

— Работата не е нова — тихо отвърна Юло. — Цяла Европа е против нас и сега на нея й е леко да води играта. Докато в Директорията се ритат един друг като коне над празни ясли, цялата им управа пращи по шевовете и оставят армията без подкрепления. В Италия ни разнищиха! Да, приятели, ние излязохме от Мантуа в резултат на пораженията при Требиа, а Жубер току-що загуби сражението при Нови. Надявам се Масена да задържи швейцарските дефилета, атакувани от Суворов. На Рейн сме отблъснати. Директорията изпрати там Моро. Ще опази ли този заек границата?… Ще ми се да вярвам, но така или иначе, коалицията в края на краищата ще ни смаже и за нещастие единственият генерал, в състояние да ни спаси, се е пръждосал някъде из Египет. А и как да се върне? Англия е господарка на моретата.

— Отсъствието на Бонапарт мен не ме безпокои, командире — отвърна младият майор Жерар, човек образован и рядко умен. — Нашата революция няма да спре, не! Ние сме длъжни не само да защищаваме френската земя — нашата мисия е двойна. Трябва да съхраним душата на страната, благородните принципи на свободата и независимостта, човешкия разум, пробуден от нашите Национални събрания, който, надявам се, ще укрепва все повече и повече. Франция е като пътник, натоварен да носи светилник: с една ръка го пази, с друга — се отбранява; ако нашите информации са верни, то никога досега през последните десет години не сме били обкръжавани от толкова врагове, които се стремят да угасят този светилник. Доктрини и страна — всичко е пред гибел.

— Уви, да! — въздъхна Юло. — Тези шутове от Директорията успяха да се изпокарат с всички, които можеха да поемат кормилото. Бернадот, Карно, дори гражданинът Талейран — всички ни напуснаха. Накъсо казано, остана ни само един добър патриот — хитрецът Фуше — и той държи всичко с полицията си. Виж, това е глава! Той е, който ме предупреди навреме за въстанието. И все пак ми се струва, че сме попаднали в капан.

— О, ако армията не се понамесваше в работите на правителството — каза Жерар, — адвокатите щяха да ни насадят по-зле, отколкото бяхме до Революцията. Какво разбират тези лукавци от командуване?

— Аз всякога съм се страхувал от едно — продължи Юло, — да не чуя някой ден, че преговарят с Бурбоните. Гръм да ги порази! Ако те рекат да се споразумеят, какво ще стане, с нас?

— Не, не, командире, дотам няма да се стигне — възрази Жерар. — Армията, както казахте, надига глас и ако не заговори с езика на Пишегрю, надявам се да не стане така, че в края на краищата други да предат лена, който ние сме отгледали.

— О, да! — възкликна командирът. — Скъпо ще ни струва да си сменим дрехите.

— Е, добре — подхвана капитан Мерл, — все пак да си действуваме като добри патриоти и нека се опитаме да попречим на шуаните да се съобщават с Вандея, защото, договорят ли се с нея, че ако и Англия се намеси, не отговарям за фригийската шапка на единната и неделима Република.

Тук разговорът бе прекъснат от вик на сова, разнесъл се от доста далеко. Командирът се сепна и веднага погледна Скитника по Земята, но ни един мускул не трепна по застиналото, безстрастно лице на шуана.

Новобранците, събрани от един офицер, се струпаха като стадо насред пътя на трийсет крачки от ротата, построена за бой. На десетина крачки зад тях стояха войниците и патриотите, командувани от лейтенант Льобрьон. Командирът обхвана с поглед боевото разположение и още веднъж се вгледа в отделението, поставено на пост насред пътя. Доволен от тази диспозиция, той се обърна и вече се готвеше да изкомандува „Ходом марш!“, когато неочаквано забеляза трицветните кокарди на двамата войници, които се връщаха, претърсили гората от лявата страна на пътя. И тъй като не виждаше да се задават другите двама отдясно, реши да ги почака.

— А може би точно оттам ще излети бомба — каза той на офицерите, като посочи гората, която, изглежда, бе погълнала в лоното си неговите две момчета.

Докато завърналите се му отдаваха нещо като рапорт, Юло изпусна от око Скитника по Земята. Тогава шуанът засвири с уста така високо, че тези пронизителни звуци можеха да бъдат чути на огромно разстояние, и преди двамата му пазачи да се прицелят в него, той ги шибна с камшика си и ги повали на пътя. И тозчас диви викове и писъци изненадаха републиканците. От гората, над склона, където седеше шуанът, гръмна залп и седем-осем войници паднаха на земята. Скитника по Земята, по когото шестима патриоти стреляха, без да го улучат, изчезна в гората, след като с бързината на дива котка се беше изкатерил по склона; неговите сабо се търколиха в дола и тогава бе лесно да се забележат на краката му дебелите, подковани обуща, каквито обикновено носеха кралските ловци. При първите викове на шуаните новобранците влетяха в гората отдясно като ято птици, литнали при появяването на пътник.

— Огън по тези псета! — извика командирът.

Отрядът започна да стреля, но бегълците се укриха зад дърветата и преди войниците да заредят отново пушките си, изчезнаха.

— Издавайте още заповеди за събиране на легиони в департаментите! — каза Юло на Жерар. — Трябва да си глупак като ония там, в Директорията, за да разчиташ на опълчение в този край. И продължават да умуват в законодателните събрания дали да ни отпуснат дрехи, пари и муниции, вместо да ни ги дадат.

— Ясно е, че за тези жаби питките са по-вкусни от войнишкия хляб — подхвърли ротният шегобиец Бързохода.

От редиците на републиканците се разнесоха подсвирквания и кикотене, заклеймяващи дезертьорите, но веднага отново се възцари тишина. Войниците видяха, че по склона с мъка се спущаха двамата разузнавачи, които командирът бе изпратил да огледат гората отдясно на пътя. Единият от тях, леко ранен, поддържаше приятеля си, изцапан с кръв и пръст. Двамата се бяха добрали до средата на склона, но тук неочаквано се показа отвратителното лице на Скитника по Земята, той така точно се прицели в злочестите разузнавачи, че с един изстрел ги събори и те се търкулнаха в рова. Само като зърнаха голямата му глава, трийсетина войници загърмяха с оръжието си, но шуанът, подобно на фантастично видение, изчезна в предателските туфи на жълтугите.

Всички тези събития, за чието описание бяха нужни толкова думи, станаха мигновено и мигновено патриоти и войници от ариергарда се присъединиха към останалата част на отряда.

— Напред! — извика Юло.

Ротата бързо се придвижи към високото и открито място, където се беше настанило едно нейно отделение. Тук Юло строи войниците в боен ред, но като не забеляза никакви враждебни действия от страна на шуаните, реши, че единствената цел на засадата бе освобождаването на новобранците.

— Ако съдя по виковете им — каза той на двамата свои другари, — шуаните не са много. Да побързаме, може би ще стигнем Ерне, преди да ни издебнат откъм гърба.

Тези думи чу един от новобранците-патриоти; той излезе от редиците и застана пред Юло.

— Командире — каза новобранецът, — аз съм участвувал във войната против шуаните. Разрешете ми да кажа две думи.

— Този сигурно е адвокат — пошепна Юло на ухото на Мерл, — тия приятели винаги си въобразяват, че са на съдебно заседание. Е хайде, започвай речта си — подкани той младия фужерец.

— Командире, шуаните непременно са завербували тези хора и са им донесли оръжие. Ако само мръднем от мястото си, те ще започнат да стрелят иззад всяко дърво и ще ни пречукат до един, преди още да стигнем до Ерне. Ще стане нужда да се държат речи, за каквито ти подхвърляш, но не с думи, а с патрони. По време на боя, а той ще продължи повече, отколкото си представяш, някой от моите другари да изтича до Фужер за националната гвардия и за доброволците. Макар и да сме новобранци, ще видиш, че не сме зайци.

— Ти какво, да не би да мислиш, че шуаните са много?

— Съди сам, гражданино командир.

И той поведе Юло към мястото, където пясъкът бе разровен като с гребло; после продължиха напред до някаква пътека, по която видяха следи от множество хора. В земята бяха втъпкани с крака листа.

— Тук са минали мъже от Витре — каза младият фужерец, — дошли да се присъединят към шуаните от Долна Нормандия.

— Как се казваш, гражданино? — запита Юло.

— Гюден, командире.

— Е, добре, Гюден, от днес си ефрейтор, ще командуваш земляците си. Изглеждаш ми разумен момък. Натоварвам те да избереш човек, когото да изпратим във Фужер. А ти остани до мене. Най-напред иди с твоите опълченци да вземете оръжието и дрехите на нашите злочести другари, които онези бандити събориха на пътя. И гледай да не ви очукат вражески патрони, без да им ги върнете.

Смелите фужерци тръгнаха да търсят убитите; с наситен огън към гората ротата им даде възможност спокойно, без да загубят ни един човек, да снемат оръжието и дрехите от мъртъвците.

— От тези бретонци — каза Юло на адютанта си — ще излязат славни пехотинци, стига само войнишката неволя да не им дотегне.

Пратеникът, посочен от Гюден, тръгна бежешком по пътеката, която водеше през гората, наляво от пътя. Войниците огледаха оръжието си и се приготвиха за боя; командирът направи преглед, усмихна им се, застана няколко крачки напред между двамата свои любими офицери и зачака твърдо атаката на шуаните. Отново настъпи тишина, но не за дълго. Триста шуани, облечени досущ като новобранци, изскочиха от гората, вдясно от пътя, и безредно, със зверски вой, започнаха да заемат пътя пред малочисления отряд на сините. Командирът строи войниците в две равни колони, по десет човека в редица, постави между тези два отряда дванайсетината набързо екипирани новобранци и сам застана пред тях. От двете страни на пътя тази малка армия се пазеше от две крила, от по двайсет и пет човека всяко, под командата на Жерар и Мерл. Двамата офицери трябваше в даден момент да притиснат във фланг шуаните и да не им позволят да се „разсипят“. Тази дума на местен език означава да се разпръснат по бойното поле така, че всеки да може от своята позиция, без риск за себе си, да стреля в сините; при такава маневра републиканската войска не знаеше къде да търси врага.

Мерките, взети от командира с бързина, необходима при подобни обстоятелства, вдъхнаха увереност във войниците и всички мълчаливо тръгнаха срещу шуаните. След няколко минути, когато противниците се срещнаха, се разнесоха залпове от упор, които изтръгнаха от редиците им много бойци. В това време двете крила на републиканците, на които шуаните не можеха да противопоставят нищо, ги обградиха във фланг и със силен, сгъстен огън посяха смърт и смут сред враговете. Тази маневра почти установи числено равенство между двете страни. Но у шуаните храбростта се съчетаваше с упорство; те не помръднаха от мястото си, окопитиха се и се опитаха да обкръжат малкия отряд на сините, заемащ с тъмните си, стройни редици тъй малко място, че приличаше на пчела-майка сред рояк пчели. Завърза се едно от ония яростни сражения, когато редките пушечни изстрели се заменят със звъна на хладното оръжие и ръкопашната схватка на враговете, разни по своето мъжество, и които се решават от числения превес. Шуаните скоро щяха да вземат връх, ако крилата на републиканския отряд, под командата на Мерл и Жерар, не бяха успели с кръстосан огън да поразят вражеския авангард. Фронтовете на сините трябваше да запазят позицията си и да продължат с точен огън да унищожават страшния противник; но разтревожени от опасността, на която се излагаше героичният батальон, вече напълно обкръжен от кралските егери, те полетяха по пътя в щикова атака и за кратко време силите почти се изравниха.

Двете войски бяха обладани от ожесточение, изострено от цялата ярост на политическата вражда, която придаде на тази война такъв изключителен характер. Всеки се биеше мълчаливо, погълнат от грозящата го опасност. Битката бе мрачна и хладна като смъртта. Чуваше се само звън на оръжие, скърцане на пясък под нозете и глухите възгласи и стенания на тежко ранените или умиращите. В републиканския отряд дванайсет новобранци с такава смелост защищаваха командира, погълнат от задачите си на ръководител, че неведнъж войниците се провикваха:

— Браво, рекрути!

Юло, който не губеше в боя невъзмутимото си спокойствие и държеше всичко под око, скоро забеляза между шуаните човек, заобиколен като него от елитна група, и си рече: „Трябва да е шефът.“ Той сметна за необходимо хубаво да разгледа този офицер и няколко пъти се опита да стори това, но главата на шуанския главатар през цялото време оставаше затулена от червените кепета и широкополите шапки на другите. Юло ясно видя само Скитника по Земята, който стоеше редом със своя началник, като повтаряше с хриплив глас разпорежданията му и същевременно не преставаше да действува с карабината си. Безуспешните опити да зърне лицето на главатаря подразниха Юло. Той грабна в ръка сабята си и като подхвърли няколко бодри думи към новобранците, с такава ярост атакува неприятелския център, че успя да се провре през тълпата на шуаните и за миг видя техния вожд, но за съжаление лицето му и този път се скриваше под филцовата шапка с бяла кокарда. Това дръзко нападение изуми непознатия, той се отдръпна, смъкна рязко шапката си назад и тогава Юло можа да запечати в паметта си неговите черти. Този млад главатар, комуто Юло даваше не повече от двайсет и пет години, носеше ловджийска куртка от зелено сукно; на белия пояс висяха пистолети, грубите обуща бяха подковани като обущата на шуаните; ловджийските гетри до колене, прикрепени към къси панталони от бяло ленено платно, довършваха костюма, който стоеше добре на този невисок, но строен и добре сложен човек. Като видя, че сините успяха да се доберат до неговата особа, той смъкна шапката си надолу и се хвърли към тях, но тозчас бе обграден от Скитника по Земята и от няколко други разтревожени шуани. Между главите на хората, струпали се около този младеж, Юло, както му се стори, видя на полуразтворената му куртка широка червена лента. Кралският орден „Свети Луи“, напълно забравен в тези години, привлече за секунди вниманието на командира, след което отново прехвърли поглед върху лицето на непознатия, но скоро го изгуби от зрителното си поле, тъй като бе длъжен в сражението да следи за безопасността и действията на своя малък отряд. Той едва успя да забележи блестящите очи, чийто цвят не долови, светлорусите коси и доста тънките черти на загорялото лице. Порази го ослепителната белота на голия врат, подчертана от черния, небрежно завързан мек шал. Позата на този млад човек, изпълнен с неудържимо въодушевление, бе войнствена като у ония, които търсят в боя своеобразна поезия. Ръката, облечена в ръкавица, размахваше във въздуха сабя, която блестеше на слънцето. Движенията му се отличаваха с изящество и сила. Искреното въодушевление, очарованието на младостта, изтънчените маниери на този емигрант правеха от него образцов представител на френската аристокрация. Той бе пълна противоположност на Юло, който, на четири крачки от него, представляваше на свой ред жив символ на енергичната Република, за която този стар войник се сражаваше и чието сурово лице, син мундир с червени изтъркани ревери, почернели и увиснали зад раменете пагони рисуваха тъй ясно неговите нужди и неговия нравствен облик.

Красивата осанка и маниерите на юношата не убягнаха от погледа на Юло и той извика, като се опита да се приближи до него:

— Ей ти, оперетен танцьор, я ела сам да те изтърбуша!

Роялисткият вожд, разгневен от моментното си неизгодно положение, с отчаяно безстрашие се хвърли към Юло, но щом неговите хора видяха, че рискува живота си, всички се юрнаха към сините и изведнъж над военната глъч се понесе нежен и чист глас:

— Тук умря свети Лескюр^[1]! Нима няма да отмъстите за него?

Тези думи оказаха магическо въздействие: натискът на шуаните стана ужасен и войниците на Републиката с големи усилия му устояха, без да разстроят бойния ред на своя малък отряд.

„Ако този човек не бе така млад — мислеше си Юло, като отстъпваше крачка по крачка, — нямаше да ни нападнат. Де се е видяло шуани да влизат в бой? Но толкова по-добре, няма да ни претрепят на пътя като псета.“

После събра сили и извика така гръмко, че гората прокънтя от гласа му:

— Хайде, по-живо, момчета! Ще се оставим ли на тия разбойници да ни бият?

Глаголът, с който тук заменихме израза, употребен от храбрия командир, се явява само слаб негов еквивалент, но ветераните ще съумеят, разбира се, да поставят вместо него съответната дума в най-висок войнишки стил.

— Жерар, Мерл! — подхвана командирът. — Съберете хората си, постройте ги в каре, оттеглете се назад и стреляйте по тези кучета, та да свършим с тях!

Командата на Юло бе трудно изпълнена, защото младият главатар, след като чу гласа на противника, извика:

— В името на света Ана Орейска, не ги изпущайте! Разсипете се, момчета!

Когато двете крила на републиканците, командувани от Жерар и Мерл, излязоха от ръкопашния бой, върху тези малки отряди се нахвърлиха шуани, упорити и значително по-многочислени на брой. Кози кожи от всички страни обкръжиха войниците на Мерл и Жерар, като надаваха зловещи викове, подобни на зверски вой.

— По-тихо, господа, зер човек няма и да чуе, когато го убият! — извика Бързохода.

Тази шега ободри сините. Републиканците трябваше да се бият сега не само на едно място, а да се защищават по платото на Пелрин в три точки и трясъкът на оръжейната престрелка събуди ехото във всички долища, доскоро толкова тихи.