Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (9)

Девета глава
Полицейски несполуки

Госпожа Д’Отсер разбираше, че Революцията още не беше свършила и знаеше добре какво означаваше в това време съкратено съдопроизводство; съзнавайки, че синовете й са застрашени от смърт, тя скоро дойде на себе си и отново намери сили именно благодарение на страшното изпитание, което отначало я бе хвърлило в безсъзнание. Тласкана от жестоко любопитство, тя слезе в салона и тук видя картина, наистина достойна за четката на художник. Свещеникът все още седеше край игралната маса и машинално играеше с фишовете, като крадешком поглеждаше към Пейрад и Корантен, които разговаряха полугласно до камината. Неведнъж проницателният поглед на Корантен се срещаше с не по-малко проницателния поглед на свещеника; но подобно на двама еднакво силни противници, които, кръстосали шпаги, отново се връщат към изходната позиция, двамата тутакси извръщаха очи. Старият Д’Отсер, изправен като същинска чапла, стоеше до дебелия, едър и алчен Гулар в същата поза, която бе заел под влияние на главозамайващите събития. Кметът, макар и облечен като буржоа, всякога имаше вид на слуга. И двамата объркано зяпаха жандармите, сред които все още стоеше разплакан Готар; неговите ръце бяха така здраво вързани, че и двете бяха посинели и отекли. Катрин запазваше все същия простодушен и наивен вид, но оставаше непроницаема. Старшията, който според мнението на Корантен беше извършил голяма глупост с арестуването на тези добри деца, не знаеше дали да си върви, или да остане. Той стоеше замислен насред салона с ръка върху дръжката на сабята си и устремил поглед към двамата парижани. Смаяната двойка Дюрийо и останалите хора от замъка изглеждаха крайно разтревожени. Ако не бяха конвулсивните хълцания на Готар, муха да хвръкнеше, щеше да се чуе.

Когато бледната и обезумяла от ужас майка отвори вратата и се появи в салона почти влачена от госпожица Гуже, очите на която бяха почервенели от плач, всички лица се обърнаха към двете жени. Двамата агенти очакваха с надежда, а обитателите на замъка с ужас, че след тях ще се появи Лоранс. И слуги, и господари сториха неволен жест точно като навиващи се кукли, които благодарение на съдържащия се в тях механизъм могат да мигат с очи или да изпълняват едно-единствено движение.

Госпожа Д’Отсер направи три големи поривисти крачки към Корантен и го запита със сдържан, но рязък глас:

— За бога, кажете, господине, в какво се обвиняват моите синове? И вярвате ли, че са идвали тук?

Свещеникът, като забеляза старата дама, си помисли: „Сега тя сигурно ще извърши някоя глупост“ — и сведе очи.

— Моята длъжност и възложената ми задача не ми позволяват да отговоря на въпроса ви — отсече Корантен учтиво и същевременно иронично.

Отказът, който отвратителната учтивост на този франт правеше още по-безпощаден, срази старата майка; тя се отпусна в креслото до абат Гуже, скръсти ръце и започна да се моли.

— Къде задържахте този ревльо? — запита Корантен старшията, като посочи конярчето на Лоранс.

— По пътя за фермата, край оградата на парка; мошеникът препускаше към гората Клозо.

— А момичето?

— Момичето ли? Нея я пипна Оливие.

— А къде отиваше тя?

— Към Гондрьовил.

— Значи, в различни посоки? — запита Корантен.

— Да — отвърна жандармът.

— Това нали са слугата и камериерката на гражданката Сен Син? — обърна се Корантен към кмета.

— Да — потвърди Гулар.

Корантен шепнешком размени няколко думи с Пейрад, след което Пейрад веднага излезе, като взе със себе си старшията.

Миг по-късно в салона влезе арсийският старшия и като се приближи към Корантен, каза на ухото му:

— Познавам отлично замъка, претърсих всичко наоколо. Няма никого — момчетата са изчезнали като вдън земя. Сега чукаме с приклади по подовете и по стените.

Пейрад се върна, повика със знак Корантен и го поведе да огледат отвора при рова, като му обърна внимание, че именно оттук започва пътят, прокаран в старата канавка.

— Ние разгадахме маневрата им — каза Пейрад.

— И аз ще ви я кажа. Ето, слушайте — рече Корантен. — Малкият подлец и момичето заблудили тези глупци — жандармите, за да дадат възможност на дивеча да изчезне.

— Ще разберем истината, когато съмне — продължи Пейрад. — Пътят е влажен; аз го преградих от двата края, поставих жандарми; когато съмне, по следите ще узнаем какви зверове са минали оттук.

— Ето и следи от копита — извика Корантен. — Да отидем в конюшните.

— Колко коне има в замъка? — запита Пейрад господин Д’Отсер и Гулар, когато се върна в салона с Корантен.

— Хайде, господин кмете, вие знаете, отговорете! — извика Корантен, виждайки, че чиновникът се колебае.

— Ами кобилата на графинята, конят на Готар и още един кон на господин Д’Отсер.

— А в конюшнята видяхме само един — каза Пейрад.

— Госпожицата се разхожда — каза Дюрийо.

— И често ли се разхожда нощем вашата довереница? — насмешливо запита циникът Пейрад господин Д’Отсер.

— Много често — отвърна простодушно Д’Отсер. — Господин кметът може да потвърди.

— Всички знаят, че госпожицата е човек с прищевки — додаде Катрин. — Преди да си легне, тя гледаше през прозореца и ми се струва, че забеляза вашите щикове, които блестяха в далечината. Когато излезе, каза ми, че иска да разбере, да не би да започва нова революция.

— Кога излезе? — запита Пейрад.

— Когато видя оръжията ви.

— А по кой път?

— Не зная.

— А къде е другият кон? — запита Корантен.

— Жа… а… ндарми… те ми го взе… е… ха — заеквайки, отвърна Готар.

— И къде отиваше ти? — запита един от жандармите.

— Аз яздих сл… е… е… д госпо… жи… цата към фе… е… рмата.

Жандармът обърна глава към Корантен, очаквайки неговите разпореждания, но в думите на момчето имаше едновременно толкова лъжа и толкова истина, толкова простодушие и хитрост, че двамата парижани се спогледаха, като че за да си припомнят един на друг бележката на Пейрад: „Те съвсем не са будали!“

Старият дворянин, изглежда, нямаше достатъчно ум, за да разбере подобна шега. Кметът бе същински глупак. Майката, загубила ума и дума от неудържимия наплив на майчини чувства, задаваше на агентите нелепо-невинни въпроси. Слугите бяха действително изненадани в съня си. Като взе под внимание всички тези обстоятелства, както и характера на гореупоменатите лица, Корантен изведнъж разбра, че негов единствен враг бе госпожица Дьо Сен Син. Колкото и ловка да е, полицията всякога се натъква на безчет несгоди. Нужно й е да научи не само всичко, което е известно на заговорника, но и да прави хиляди предположения, преди да се установи на едно-единствено, което да се покрива с истината. Заговорникът ден и нощ мисли за своята безопасност, докато полицията действува само в определено време. Ако нямаше предателства, заговорите щяха да бъдат най-лесната работа.

Един заговорник има повече ум, отколкото всички полицаи, взети заедно, независимо от огромните възможности за действие, с които те разполагат. Пейрад и Корантен чувствуваха, че са се натъкнали на някаква нравствена преграда, нещо като врата, която се надяваха да намерят отключена, а се наложи да я отварят с шперц и зад която мълчаливо се трупаха някакви хора. Агентите разбираха, че техният план е разкрит и объркан, но от кого — не знаеха.

— Аз ви гарантирам — зашепна на ухото им арсийският старшия, — че ако господа Симьозови и Д’Отсерови са нощували тук, те са спали в кревата на бащата, на майката, на госпожица Дьо Сен Син, на камериерката, на слугите или пък цяла нощ са се разхождали в парка, защото тук няма и най-малка следа от тях.

— Кой ли е могъл да ги предупреди? — обърна се Корантен към Пейрад. — Работата е известна само на Първия консул, на Фуше, на министрите, на префекта на полицията и на Мален.

— Ще поставим тук, в окръга, полози^[1] — пошепна Пейрад на Корантен.

— По-добре ще е да ги поставите в Шампан — отвърна свещеникът, който при думата „полози“ не можа да не се усмихне, тъй като по тази едничка учудваща думичка бе разбрал всичко.

„Боже мой! — рече в себе си Корантен, отвръщайки му също с усмивка. — Тук има само един умен човек, с когото може да се намери общ език; ще се опитам да поговоря с него.“

— Господа — захвана кметът, комуто се искаше да докаже своята преданост към Първия консул.

— Кажете „граждани“, Републиката все още съществува — прекъсна го Корантен, хвърляйки насмешлив поглед към абата.

— Граждани — подзе кметът, — едва бях влязъл в този салон, и преди още да си отворя устата, ето, че Катрин дотича и грабна камшика, ръкавиците и шапката на господарката си.

Мрачен ропот на отвращение и ужас се изтръгна от гърдите на всички, с изключение на Готар. Всички присъствуващи, без жандарми и агенти, обърнаха към доносчика гневни погледи, палещи като въглени.

— Добре, гражданино кмете, сега всичко е ясно — каза Пейрад. — Някой съвсем навреме е предупредил гражданката Сен Син — добави той, като погледна Корантен с явно недоверие.

— Старши, поставете белезници на този хлапак и го отведете в отделна стая — заповяда Корантен на жандарма. — Затворете и момичето — добави после, като посочи Катрин. — А ти следи обиска, прегледай всички документи и преписки — продължи той шепнешком, наведен към Пейрад. — Всичко прерови, нищо не изпускай. Господин абат — доверително се обърна Корантен към свещеника, — трябва да ви съобщя нещо важно.

И го отведе в градината.

— Слушайте, господин абат, струва ми се, че вие сте умен колкото епископ и тук никой няма да ни чуе, вие ще ме разберете; всичката ми надежда е във вас, само вие сте в състояние да ми помогнете да спася две семейства, които по собствена глупост ще се сгромолясат в пропаст, отгдето няма връщане. Господата Дьо Симьоз и Д’Отсер са предадени от един от онези подли шпиони, които правителството пробутва във всички заговори, за да узнае целта, средствата и хората им. Не ме поставяйте на една нога с подлеца, който ме съпровожда, той е от полицията. А аз заемам достоен за уважение пост при кабинета на Консула и имам последната дума. Там не желаят гибелта на господата Дьо Симьоз; Мален наистина иска да бъдат разстреляни, но Първият консул желае, ако те са тук и ако нямат лоши намерения, да ги задържи на ръба на пропастта, тъй като той обича добрите войници. Съпровождащият ме агент има неограничени пълномощия, аз не съм нищо на вид, но пък зная къде се гнезди заговорът. Агентът действува по указания на Мален, който несъмнено му е обещал покровителство, хубаво място, а може би и пари, ако успее да открие двамата Симьоз и ги предаде. Първият консул, който наистина е велик човек, не поощрява користолюбието. Аз не искам да узная дали тези млади хора са тук или не — каза той, забелязвайки жеста на свещеника, — но те могат да бъдат спасени по един-единствен начин. Вие познавате закона от шести флореал на десетата година; той предвижда амнистия за всички емигранти, намиращи се още зад граница, при условие, че се завърнат в родината не по-късно от първи вандемиер единайсета година, тоест през идещия септември. Но господата Дьо Симьоз, както и господата Д’Отсер са заемали командни длъжности в армията на Конде; следователно амнистията тях не ги засяга; в закона обаче има специална клауза за такива случаи. И тъй, тяхното пребиваване във Франция е престъпление и при сегашните обстоятелства само това е достатъчно, за да ги смятат за съучастници в ужасния заговор. Първият консул разбра несъстоятелността на тази клауза, която създава непримирими врагове на неговото правителство; той би желал да доведе до знанието на господата Дьо Симьоз, че не ще бъдат подложени на никакво преследване, ако подадат молба, в която да се казва, че се връщат във Франция, за да се подчинят на съществуващите закони, и обещаят да се закълнат пред конституцията. Вие сами разбирате, че този документ трябва да бъде в ръцете на Първия консул преди тяхното арестуване и да носи задна дата; аз сам бих могъл да го предам.

Аз не ви питам къде са младите хора — додаде той, когато забеляза, че свещеникът отново направи отрицателен знак, — ние за съжаление не се и съмняваме, че ще ги издирим; гората е обкръжена, парижките пропуски и границата са под усилено наблюдение: ако господата се намират между тази гора и Париж, ще ги намерят; ако намислят да се върнат тук, ще ги арестуват. Първият консул обича „бившите“ и не може да понася републиканците и това е съвсем ясно: ако желае да се добере до престола, Консулът трябва да задуши свободата. Но това да си остане между нас. И така, помислете. Ще чакам до утре; аз пред всичко ще затворя очи, но се пазете от агента; този проклет провансалец е слуга на дявола, той е довереник на Фуше, както аз — на Първия консул.

— Ако господата Дьо Симьоз са тук — отвърна свещеникът, — готов съм да дам десет пинти от кръвта си, готов съм и ръката си да пожертвувам, за да ги спася. Но ако допущате, че госпожица Дьо Сен Син е посветена в техните тайни, кълна се в спасението на душата си, че не е проронила ни дума и не ме е удостоила с честта да се посъветва с мен. Сега съм много доволен, че така свято е запазила тяхната тайна, ако въобще има някаква тайна. Снощи ние, по стар навик, играхме на бостон до десет и половина часа и всичко беше мирно и тихо както всякога; нищо не видяхме и нищо не чухме. В това глухо, затънтено място и дете не може да мине, без да го забележат всички, но през последните две недели тук не се е появявал ни един чужд човек. А само господата Дьо Симьоз и Д’Отсер вече съставляват група от четири души. Старият господин Д’Отсер и съпругата му са покорни на правителството и те направиха всичко, което бе по силите им, за да убедят синовете си да се върнат при тях; оня ден отново им писаха за това. Ако не беше вашето появяване тук, нищо не можеше да разколебае в мен твърдата увереност, че те се намират в Германия. Между нас казано, от всички обитатели на замъка едничка младата графиня не отдава дължимото на големите достойнства на господин Първия консул.

„Хитрец!“ — помисли си Корантен.

— Ако разстрелят младите хора, сърдете се на себе си — каза той гласно, — аз си умивам ръцете.

Той изведе абат Гуже на ярко осветена от луната полянка и при това зловещо предупреждение внезапно го стрелна с поглед. Свещеникът имаше вид на човек, искрено развълнуван, но изненадан и незнаещ нищо.

— Разберете, господин абате — продължи Корантен, — техните права върху гондрьовилското имение ги правят двойни престъпници в очите на хора, които заемат подчинено положение. И тъй, аз искам да им помогна и да направя така, че да имат работа с Бога, а не с неговите угодници.

— Значи, наистина има заговор? — наивно се учуди кюрето.

— Подъл, отвратителен, низък и до такава степен противен на благородния дух на нашия народ, че ще бъде предмет на всеобщо порицание — отвърна Корантен.

— Е, добре, но госпожица Дьо Сен Син е неспособна на такава низост — извика кюрето.

— Господин абат — възрази Корантен, — знайте, че ние (нека и това да си остане между нас) имаме явни улики за нейното участие, но за правосъдието тези улики са недостатъчни. Когато се появихме, тя избяга… А аз своевременно ви бях изпратил кмета.

— Добре, но щом толкова много искате да ги спасите, защо трябваше да се появите веднага след кмета? — забеляза абатът.

Тук те се спогледаха един друг и с това си казаха всичко: двамата принадлежаха към ония проникновени анатоми на мисълта, за които е достатъчно и най-лекото изменение на гласа, на погледа, достатъчна е една дума, за да разгадаят човешката душа, както дивакът подушва враговете си по признаци, невидими за окото на европееца.

„Надявах се да измъкна нещо от него, а сам себе си разкрих“ — помисли си Корантен.

„Виж ти какъв дявол!“ — си каза абатът.

Когато той и Корантен се върнаха в салона, старият черковен часовник удари полунощ. Чуваше се как се разтварят и затварят врата на стаи и шкафове. Жандарми разхвърляха леглата. С присъщата на шпионите съобразителност Пейрад проникваше навсякъде и всичко претърсваше.

Тази безцеремонност извикваше ужас и негодувание у преданите слуги, все още неподвижни и прави. Господин Д’Отсер размени с жена си и госпожица Гуже съчувствени погледи. Някакво жестоко любопитство държеше всички будни. Тъкмо в този момент Пейрад влезе в салона; държеше в ръка изящна кутия с резби от сандалово дърво, по всяка вероятност донесена някога от Китай от адмирал Дьо Симьоз. Красивата кутия беше плоска и голяма колкото книга in quarto.

Пейрад направи знак на Корантен и го отведе към прозореца.

— Сетих се — каза той. — Този Мишю, който предлагаше на Марион осемстотин хиляди златни франка за Гондрьовил и искаше да убие Мален, трябва да е човек на Симьозови. Той несъмнено заради едни и същи користни цели е заплашвал Марион и се е целил в Мален. Смятах, че е човек с убеждения, а всъщност в ума си имал само едно: подушил е всичко и сигурно е дошъл тук да ги предупреди.

— Мален трябва да е разговарял с приятеля си, нотариуса, за заговора и Мишю, който е бил скрит някъде наблизо, вероятно ги е чул да споменават името Симьозови — каза Корантен, развивайки предположението на своя колега. — Действително той не е стрелял само защото е трябвало да предотврати бедата, която му се струвала по-страшна от загубата на Гондрьовил.

— Веднага отгатна кои сме — каза Пейрад. — И още тогава проницателността на този селянин ми се стори невероятна.

— Това само доказва, че е бил нащрек, нищо повече — възрази Корантен. — Но, така или иначе, драги мой, нека не се заблуждаваме: предателството смърди ужасно, а простите хора подушват тази смрад отдалече.

— Това само ни прави по-силни — каза провансалецът.

— Извикайте тук арсийския старшия — извика Корантен на едного от жандармите. — Ще изпратим хора при Мишю — обясни той после на Пайрад.

— Там Виолет е наш човек — каза провансалецът.

— Но ние си тръгнахме, без да получим от него някакви известия — възрази Корантен. — Трябваше да вземем с нас Сабатие, двама са малко. Старши — каза той, като видя да влиза жандарма и го спря така, че той се озова между него и Пейрад, — внимавайте, не се оставяйте да ви изиграят, както току-що изиграха старшията от Троа. Ние имаме основания да предполагаме, че в тази работа е замесен Мишю; идете в дома му, прегледайте там всичко и ни докладвайте.

— Когато задържахме малкия и прислужничката, един от моите хора дочу в леса конски тропот и аз изпратих четирима юначаги да видят какво става — ясно беше, някой се опитваше да избяга — каза жандармът.

Той излезе и тропотът на коня му по каменния път пред къщите скоро заглъхна.

„И така, те или са на път към Париж, или се връщат в Германия“ — мислено разсъждаваше Корантен. Той седна, извади от джоба на куртката си тефтерче, написа с молив две разпореждания, подпечата ги и направи знак на едного от жандармите да се приближи към него.

— Идете в Троа, събудете префекта и му кажете телеграфът да заработи веднага щом съмне.

Жандармът се понесе в галоп. Смисълът на разпорежданията и намеренията на Корантен бяха толкова очевидни, че сърцата на всички обитатели на замъка се свиха от лоши предчувствия. Но тази нова тревога бе само допълнение към терзанията им, тъй като присъствуващите не снемаха очи от драгоценната кутия. Разговаряйки помежду си, агентите в същото време зорко следяха трескавите погледи, които присъствуващите си разменяха. Някаква ледена злоба изпълваше безчувствените сърца на двамата агенти, наслаждаващи се на всеобщия ужас. Полицаят преживява всички вълнения на ловеца, но единият напряга телесните и умствените си сили, за да убие заек, яребица или сръндак, другият прави това, за да спаси държавата или монарха и да получи щедра награда. Следователно преследването на човек със сложността и примамливостта си превъзхожда лова на звяр толкова, колкото човекът е по-високостоящ от животното. Впрочем за шпионина е необходимо да се издигне до великите и важни интереси, на които служи. Ето защо дори за непосветения в този занаят е леко да разбере, че жандармът влага в работата си страст, както ловеца, преследващ дивеч. И така, колкото повече двамата мъже се приближаваха към истината, толкова по-силно в тях се разгаряше страстта; но поведението, както и лицата им си оставаха все така спокойни и хладни, намеренията им все така непроницаеми. Но всеки, който би наблюдавал как се проявява особеният нюх на двамата копои, впуснали се по следите на неизвестни, скрити от тях факти, всеки, който би разбрал тази чисто кучешка ловкост при търсене на истината чрез проверка на вероятностите, би признал, че тук имаше какво да ги озадачава. Как и защо тези толкова надарени хора бяха паднали толкова ниско, когато можеха да достигнат завидни висоти? Каква слабост, какъв порок, каква страст ги е принизила така? Нима човек се ражда полицай, тъй както се ражда мислител, писател, държавник, художник, пълководец, за да шпионира цял живот, както те цял живот мислят, пишат, законодателствуват, рисуват или се сражават?

В сърцата на обитателите на замъка се надигаше едно-единствено желание: дано гръм небесен порази тези негодяи! Всички жадуваха за възмездие. И ако не бяха жандармите, те сигурно щяха да се възбунтуват.

— Няма ли някой измежду вас ключ от кутията? — нагло запита Пейрад присъствуващите толкова с движението на огромния си червен нос, колкото с гласа си.

Тук провансалецът не без тревога забеляза, че в салона нямаше ни един полицай — само той и Корантен. Корантен измъкна от джоба си малък нож и започна да тика острието му в процепа на ключалката. В тази минута от междуселския път, а после и от павирания, пресичащ полянката, се дочу страшният тропот на отчаяно препускащ кон. Но още по-голям ужас обхвана всички, когато дочуха хрипа на коня, строполил се като подкосен в подножието на средната кула и сякаш гръм порази всички присъствуващи, когато до тях достигна мекото шумолене на амазонка, а след това в стаята се появи Лоранс. Слугите бързо се раздвижиха, за да й сторят път. Препускайки неудържимо, тя бе страдала дълбоко при мисълта, че заговорът е разкрит: всички нейни надежди рухваха! Галопирала бе върху развалини, мислейки, че оттук нататък ще трябва да се покори на консулската власт. И ако не беше опасността, надвиснала над четиримата млади хора и послужила като стимул за преодоляване на умората и отчаянието, тя би паднала тук, покорена от съня. Лоранс едва не беше убила коня, за да дойде и да застане между смъртта и братовчедите си.

Когато присъствуващите видяха тази героична девойка, бледа, отслабнала, със смъкнат настрана воал и с камшик в ръка, да се спира на прага на салона, отгдето с пламнал поглед обхвана цялата сцена и мигом отгатна смисъла й, всекиму стана ясно благодарение неуловимото изражение, пробягнало по хитрото и зло лице на Корантен, че сега очи в очи се бяха срещнали двама истински врагове. Предстоеше страшна схватка.