Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (8)

Осма глава
Един горски кът

Един потаен изход всякога има своето основание и своето предназначение. Ето при какви обстоятелства и заради какво бе пробит отворът между конюшнята и кулата, която сега носи наименованието „Моминската“.

Едва настанил се в Сен Син, енергичният Д’Отсер превърна дългото пороище, по което в замъковия ров се стичаше вода от гората, в път, разделящ един от друг два големи участъка земя, също принадлежаща на замъка; това той стори единствено за да насади край този нов път стотина орехови дръвчета, които бе намерил в разсадника; за единайсет години тези орехи израснаха доста високи и почти съвсем скриха пътя, и без това затворен от стръмнини, високи шест фута; по този път можеше да се отиде в неотдавна купената млада гора, заемаща трийсет арпана.

Когато в замъка отново се появиха обитателите му, всеки от тях предпочете да излиза на междуселския път през рова, вместо да заобикаля, тъй като пътят вървеше покрай оградата на парка. Минавайки през отвора, хората неволно го разширяваха от двете страни и се отнасяха към това напълно безразлично, защото в деветнайсетия век рововете станаха съвършено безполезни, и Д’Отсер неведнъж казваше, че трябва да ги оползотвори. Стената постепенно се рушеше и засипваше рова с камъни, пръст и чакъл. Така се образува своеобразно шосе, което се покриваше с вода само по време на силни дъждове. Въпреки тези насипи обаче, за които допринасяха всички, включително и самата графиня, пролуката тук беше доста стръмна, за да премине кон и особено да го накараш да излезе на междуселския път, не беше лесно; но при опасност конете, изглежда, разбират мислите на господарите си.

Докато младата графиня се колебаеше дали да последва Март и настояваше за обяснения, Мишю, наблюдаващ от хълма придвижването на жандармите, отгатна плана на шпионите и като видя, че никой не идва, започна да губи вяра в успеха на своя опит. Едно жандармерийско отделение се промъкваше край оградата на парка, движейки се във верига на известно разстояние един от друг, за да могат да разговарят и обменят мисли, да се вслушват в най-малките звуци и да наблюдават най-незначителните неща. Мишю лежеше по корем и прилепил ухо към земята, като индианец определяше по силата на звука колко още време му остава да действува. „Закъснях — мислеше си той. — Виолет ще ми плати за това. Той дълго не можа да се напие. Какво да правя сега?“

Мишю дочу как жандармерийския патрул излиза от гората на пътя и се промъква край оградата, за да пресрещне другия патрул, който идеше по междуселския път. „Още пет-шест минути“ — помисли той. В този миг се появи графинята; Мишю я улови със силната си ръка и я отведе на пътя, обкръжен с гъста млада гора.

— Вървете все направо! Идете там, където остана моят кон — каза той на жена си. — И не забравяйте, че жандармите са нащрек!

Когато видя Катрин с камшик, ръкавици и шапка в ръце, а най-вече, когато видя Готар и кобилата му, Мишю, който в беда съобразяваше изумително бързо, реши да разиграе жандармите така, както бе разиграл Виолет. На Готар като по чудо се отдаде да прекара кобилата си през рова.

— Копитата усукани в парцали?… Браво!… — възкликна управителят, като прегърна момчето.

Мишю подкара кобилата към господарката й и взе ръкавиците, шапката и шала.

— Ти си схватлив, момчето ми, и ще ме разбереш — продължаваше той. — Накарай и твоя кон да се изкатери по този път, възседни го без седло, дай си вид, че бягаш, препусни през полето по посока към фермата и привлечи натам жандармите. Изтегли зад себе си цялото поделение, което се е разположило ей там — добави той, дообяснявайки с жестове и указания кой път да следва.

А ти, дъще, ето що… — обърна се после към Катрин. — Насам идват още жандарми по пътя от Сен Син към Гондрьовил; ти побързай в обратната посока и ги отклони от замъка. С други думи, направете така, че по пътя в падината никой да не ни пречи.

Катрин и чудесното момче, на което предстоеше да прояви в своята задача толкова ум и съобразителност, изпълниха точно указанията и всички жандарми бяха напълно уверени, че преследват бягащия дивеч. Лъжливата лунна светлина не позволяваше да се различат нито ръстът, нито дрехите, нито броят на преследваните, дори не се виждаше дали това бяха мъже или жени. Преследваха ги по силата на една невярна аксиома: „Бяга ли човек, трябва да се улови!“ Безсмислието на тази аксиома в областта на висшата полицейска дейност Корантен току-що бе изтъкнал на старшията. Мишю действуваше правилно, като се осланяше на жандармския инстинкт, и благодарение на това можа да се добере до гората малко след като Март бе довела графинята на уреченото място.

— Бягай у дома — обърна се той към Март. — Парижаните сигурно охраняват гората; да се остане повече тук, е опасно. А ние, каквото и да става, трябва да запазим свобода на действие.

— Аз няма да вървя по-нататък — отсече Лоранс, — докато не ми докажете, че действувате в мой интерес, защото, така или иначе, вие сте Мишю.

— Госпожице — ласкаво отвърна Мишю, — ще ви обясня поведението си с две думи. Макар господата Дьо Симьоз да не знаят това, но аз съм пазител на техните богатства. Получих нареждане в този смисъл от техния покоен баща и от тяхната скъпа майка, моя благодетелка. Ето защо се представям като запален якобинец, та да бъда полезен на младите си господари; за съжаление започнах да действувам твърде късно и затова не можах да спася старците. — Тук гласът на Мишю трепна. — Откакто младите господа заминаха, аз им изпращам пари, за да живеят прилично.

— Чрез банкерската къща Брантмайер от Страсбург ли? — запита тя.

— Да, госпожице; а тази банка има в Троа свой представител, господин Жирел, роялист, който, за да спаси имуществото си, се обяви като мен за якобинец. Хартията, която вашият арендатор намери една вечер в предградието на Троа, се отнасяше именно до това и можеше да погуби всички ни. В тази минута моят живот принадлежеше вече не на мен, а на тях, разбирате ли? Не успях да стана господар на Гондрьовил! В моето положение можеха да ми отсекат главата за това, тъй като трябваше да обяснявам откъде съм взел толкова злато. Предпочетох да откупя имението малко по-късно. Но този негодник, Марион, се оказа подставено лице на друг негодник — Мален. Ала, така или иначе, Гондрьовил ще се върне в ръцете на законните му владетели! Това е вече моя работа. Преди около четири часа Мален ми беше на мушката, само миг и щях да му видя сметката. Ех, умре ли той, ще обявят Гондрьовил на търг и вие ще можете да го купите. В случай, че аз умра, моята жена ще ви предаде писмо с указания как да направите всичко това. Но този разбойник казал на приятеля си Гревен, мошеник като него, че господата Дьо Симьоз участвуват в заговора против Първия консул, че се крият някъде тук и че е по-добре да ги предадат и да се отърват от тях, та и Гондрьовил да си отдъхнел. Когато видях двамата големи шпиони да се приближават към мен, аз изпразних карабината си и без да губя време, дойдох тук, предполагайки, че вам е известно къде и по какъв начин може да се уведомят за това младите господа. Това е всичко.

— Вие сте достоен да бъдете благородник! — каза Лоранс, като протегна ръка на Мишю, който понечи да коленичи и да целуне ръката й.

Но забелязала това движение, Лоранс го възпря.

— Не трябва, Мишю. — При това думите бяха произнесени с такъв тон и съпроводени с такъв поглед, че Мишю се почувствува в този миг толкова щастлив, колкото бе нещастен от дванайсет години насам.

— Вие ме възнаграждавате, както ако бях извършил всичко, което тепърва трябва да извърша — каза той. — Чувате ли рицарите на гилотината? Да отидем на друго място, там ще поговорим.

Мишю се приближи към графинята отдясно, така че Лоранс се оказа с гръб към него и като взе юздите на кобилата, каза:

— Не се безпокойте, само се дръжте по-здраво, препускайте и пазете лицето си от клоните.

Половин час те препускаха с всички сили, кръжиха, криволичеха, отново се връщаха, пресичаха собствените си следи по полянките, за да ги скрият, докато най-после, стигайки до мястото, Мишю се спря.

— Аз вече не зная къде се намирам, макар и да познавам гората не по-зле от вас — каза графинята, като се огледа наоколо.

— Тук сме в сърцето на гората — отвърна той. — Недалече са двама жандарми, но сега сме вън от всяка опасност.

На живописната местност, дето управителят бе довел Лоранс, бе съдено да изиграе такава фатална роля в съдбата на главните лица на тази драма и в съдбата на самия Мишю, че това задължава историка да я опише. Впрочем пейзажът, както впоследствие ще видим, стана знаменит и в юридическите летописи на Империята.

Някога Нодемската гора е принадлежала на манастира „Нотр-Дам“; нападнат, ограбен и разрушен, той напълно изчезнал от лицето на земята с всички монаси и имущества. Гората, предмет на въжделения, била присъединена към владенията на графовете на Шампан, които я заложили и позволили да я продадат на търг. За шест столетия природата покрила развалините на манастира с богата и могъща зеленина и дотолкова изтрила всички следи от прекрасната обител, че за нейното съществуване напомняло само едно неголямо възвишение, обрасло с великолепни дървета и обкръжено с гъсти, непроходими храсталаци.

От 1794 година Мишю се беше постарал да го направи още по-недостъпно, като засади всички празни местенца с бодливи акации.

В подножието на възвишението се бе образувало блато, а това бе доказателство, че някога тук е имало извор, с което се и обяснява основаването на манастира именно на това място. Единствен владетелят на Нодемската гора бе успял да разгадае етимологията на това название, съществуващо от осем столетия, и единствен той можа да открие, че в самия център на гората някога е имало манастир.

Веднъж, при възникналите впоследствие процеси, на маркиз Дьо Симьоз се отдаде да проучи документите за гората и така случайно научи това отдавна забравено обстоятелство; дочул първите тътени на революционната буря, маркизът не без умисъл, което лесно догаждаме, започна да търси мястото, дето някога се издигал манастирът. Мишю, познаващ отлично гората, разбира се, помогна на господаря си в проучвателната работа и неговата осведоменост на познавач му позволи да определи местоположението на манастира. Обследвайки петте главни горски пътя, в голямата си част съвсем обрасли, Мишю констатира, че всички водят към хълма и блатото, където в далечното минало навярно се стичали поклонници от Троа, от арсийската и сенсинската долина и от Бар-сюр-Об.

Маркизът намисли да предприеме разкопки, но хора за тази работа можеше да намери само от други места. Възпрепятствуван от обстоятелствата, той бе принуден да се откаже от намеренията си, но в главата на Мишю се появи мисъл, че под възвишението са скрити или някакви съкровища, или основите на манастира. Той продължи археологическите търсения и откри, че на едно място между две дървета, на височината на блатото, там, дето възвишението е особено стръмно, под земята има празно пространство. Една светла нощ той дойде тук въоръжен с кирка и откри врата на мазе и каменна стълба. Блатото, достигащо в най-високите си места три стъпки, образуваше заливче във вид на мистрия, чиято дръжка като че излизаше от възвишението, и можеше да се помисли, че от недрата на изкуствената скала изтича извор, който веднага се изгубва, просмуквайки се в почвата на пространната гора.

Около блатото, обкръжено от дървета, обичащи влагата, като елхата, върбата, ясенът, се събираха пътечки — остатъци от някогашни пътища и горски алеи, но и те бяха обрасли. Водата, на вид застояла, а в действителност течаща, бе покрита с широколистни растения и с кресон и представляваше плътна зелена покривка с едва различаващи се краища, обрасли с нежна, гъста трева. Изворът се намираше така далеч от всяко населено място, че ни едно живо същество, освен горския звяр, не би се отбило тук да утоли жаждата си.

Горски пазачи и ловци бяха убедени, че под блатото не може да има нищо; те се плашеха от непроходимия гъсталак в подножието на хълма; ето защо никога не бяха посещавали, оглеждали, ни изследвали този кът, който принадлежеше към най-старата част на гората; а когато започнаха да я секат и стигнаха до това място, Мишю го обяви за бранище. До избата се намираше сводест килер, чист и сух, целият направен от дялан камък от типа на така наречените in pace — манастирски скривалища. Сухата изба, запазените стълби, както и сводът даваха да се разбере, че разрушителите на манастира не бяха докоснали извора и че горните води задържаха стена от тухли и цимент, по всяка вероятност много дебела и напомняща древноримски зид. Мишю затвори входа на убежището с големи камъни; за да не научи никой за подземието и да не може да се добере до него, Мишю си наложи да се изкачва на хълма и да слиза към подземието само по стръмнината, а не откъм блатото. Когато двамата бегълци стигнаха до мястото, луната посребряваше с вълшебната си светлина върховете на покриващите хълма вековни дървета, играеше в гъсталаците, където се пресичаха водещите тук пътеки, придавайки на горското вършине различни форми — ту кръгли, ту клинообразни, ту изваяни от едно-единствено дърво, ту от цяла горица.

Оттук погледът неволно се устремяваше към вълнообразния хоризонт, тръгваше по криволичещите пътечки, по величествените горски алеи, по стена от почти черна зеленина. Прокрадващата се през клонаците светлина внезапно запалваше няколко диаманта в спящата вода, притаила се сред светлите петна на кресона и водните лилии. Дълбоката тишина на този живописен кът се нарушаваше само от крякането на жабите, а дивият аромат на горските дебри пораждаше мисли за щастлива волност.

— Наистина ли сме в безопасност? — запита графинята.

— Да, госпожице. Но на всекиго от нас предстои работа. Завържете конете за дърветата там — на хълма, и омотайте муцуните им с тези парцали — каза той, като й подаде вратовръзката си; — и двете кончета са умни, те ще разберат, че трябва да мълчат. А после слезте по тази стръмнина, която се спуща точно над водата; гледайте да не закачите някъде амазонката си. Ще ви чакам долу.

Докато графинята укриваше конете, докато ги завързваше и им омотаваше муцуните, Мишю отстрани камъните от входа на подземието. Графинята, която мислеше, че отлично познава гората си, бе изумена, когато се видя под сводовете на подземието. С ловкостта на истински зидар Мишю отново затвори входа с камъни. Едва привършил работата си, в нощната тишина се раздаде конски тропот, дочуха се гласове на жандарми; но това не попречи на Мишю спокойно да запали с огнивото си малко борово клонче и да отведе графинята в скривалището, дето още лежеше угарката от свещта, с която бе огледал подземието. Желязната врата, достатъчно дебела, но проядена на места от ръжда, беше поправена от управителя и можеше да се затваря с мандало, за което от двете страни беше направил отверстия. Изнемогваща от умора, графинята седна на каменната пейка, над която още се виждаше зазидана в стената халка.

— Ето, имаме си и салон, дето да си поговорим като хората — пошепна Мишю. — Сега жандармите могат да обикалят наоколо колкото си искат; най-лошото, което може да ни се случи, е да ни вземат конете.

— Да вземат конете, значи да погубят братовчедите ми и господата Д’Отсер — тревожно възрази Лоранс. — Кажете сега какво знаете.

Мишю разказа малкото, което бе успял да долови от разговора на Мален и Гревен.

— Те са вече на път за Париж, тази сутрин ще бъдат там — каза Лоранс, след като го изслуша.

— Те са погубени — извика Мишю. — Вие разбирате, че всеки влизащ и излизащ ще бъде щателно обследван на заставата. Мален е крайно заинтересован да компрометира господарите ми, за да ги унищожи.

— А аз не зная нищо за главния план! — изпъшка Лоранс. — Как да предупредим Жорж, Ривиер и Моро? Къде са те? Но ние трябва да помислим преди всичко за близнаците и Д’Отсерови, да ги издирим на всяка цена.

— Телеграфът^[1] ще изпревари и най-бързоходния кон — каза Мишю, — а от всички дворяни, замесени в заговора, вашите братовчеди ще бъдат най-строго разследвани; но ако аз ги намеря, ще ги скрием тук и ще ги задържим, докато всичко премине. Бедният им баща сякаш бе действувал по заповед свише, когато ме наведе на мисълта за това убежище; той предчувствуваше, че синовете му ще намерят спасение тук.

— Моята кобила е от конюшните на граф Д’Артоа, тя е от най-добрия му жребец, но е минала повече от трийсет и шест левги и ще падне от умора, преди да ви откара до целта — каза Лоранс.

— И моят кон не е лош — отвърна Мишю — и ако вие вече сте пропътували трийсет и шест левги, то на мен предстои да мина навярно не повече от осемнайсет.

— Двайсет и три — поправи го тя. — Те са на път вече от пет часа. Ще ги настигнете северно от Лани, в Кувре, отгдето трябва да излязат в зори, предрешени като лодкари; те смятат да влязат в Париж по реката. Ето — добави тя, като сне от пръста си разрязаната надлъж венчална халка на майка си, — това е единствената вещ, на която ще повярват, другата половина вече им я дадох. Тази нощ те трябва да пренощуват в гората, в колибата, изоставена от въглищарите; там ще ги скрие куврейският пазач; неговият син служи като войник при тях. Всичко осем човека — моите братовчеди, господата Д’Отсерови и още четирима.

— Госпожице, никой няма да побегне след войниците; нека се заемем само с господа Дьо Симьоз и оставим другите да се спасяват както могат. Достатъчно е и това да им извикаме „Пази се!“.

— Да оставим Д’Отсерови на произвола на съдбата? За нищо на света! — отвърна тя. — Те трябва да бъдат спасени или да загинат с останалите!

— Но те са дребни дворяни — възрази Мишю.

— Вярно е; те нямат титли, просто са дворяни, зная това, но са в родствени връзки със Сен Син и Дьо Симьоз. И тъй, доведете братовчедите ми и двамата Д’Отсер, но преди това добре помислете с тях как най-лесно да се доберете до гората.

— Жандармите са тук! Чувате ли ги? Съвещават се.

— Но тази вечер на вас два пъти ви провървя. Тръгвайте! Доведете ги, скрийте ги в това подземие, тук никой няма да ги намери! Аз с нищо не мога да ви помогна — каза тя с отчаяние, — ще се опитам само да отвлека вниманието на враговете. Когато полицията види колко съм спокойна, и наум няма да й мине, че мои роднини могат да се върнат в гората. И тъй целият въпрос е в това, как да се намерят пет добри коня, с които да може за шест часа да се стигне от Лани до нашата гора, пет коня, на които е съдено да паднат от умора някъде из горския гъсталак.

— А пари? — запита Мишю, обмисляйки съсредоточено думите на младата графиня.

— Тази нощ аз дадох на братовчедите си сто луидора.

— В такъв случай аз отговарям за тях — възкликна Мишю. — Но ако ги скрием тук, вие ще трябва да се откажете от удоволствието да се виждате с тях; моята жена или синът ми ще им носят храна два пъти в седмицата. Ала тъй като за самия себе си аз не мога да гарантирам, в случай на нещастие знайте, госпожице, следното: в основната греда на тавана на моя дом има дупка, направена със свредел. Дупката е затворена с голяма тапа, а вътре е скрит планът на един от горските участъци. Дърветата, отбелязани на плана с червена точка, в гората са белязани с черен белег на долната част на стъблото. Всяко дърво е указател. Под третия стар дъб, вляво на всяко от тях, на две стъпки от стъблото в права линия са скрити тенекиени тръбички; зарити са на седем стъпки дълбочина; във всяка от тях има по сто хиляди златни франка. Тези единайсет дървета, те са само единайсет, са всичкото богатство на Симьозови сега, когато им отнеха Гондрьовил.

— На дворянството ще са нужни сто години, за да се съвземе от нанесените му удари — бавно каза госпожица Дьо Сен Син.

— А има ли някаква парола? — запита Мишю.

— „Франция и Шарл“ за войниците, „Лоранс и Луи“ за господата Д’Отсер и Дьо Симьоз. Боже мой! Да ги видя вчера за първи път след единайсетгодишна раздяла, а сега научавам, че ги грози смърт, и каква смърт! Мишю — каза тя тъжно, — бъдете през тези петнайсет часа толкова внимателен, колкото сте били предан и самоотвержен през всичките дванайсет години. Ако с братовчедите ми се случи нещастие, аз няма да го преживея. Не — поправи се тя, — аз няма да умра, аз трябва да убия Бонапарт.

— Ако всички загинат, ние двама ще останем живи заради тази цел.

Лоранс грабна грубата ръка на Мишю и здраво я стисна, както това е прието у англичаните. Мишю погледна часовника: беше полунощ.

— Трябва да изляза оттук на всяка цена — каза той. — Тежко и горко на жандарма, който се опита да ми прегради пътя! А колкото до вас, аз, разбира се, не мога да ви заповядвам, но все пак ще ви помоля да се върнете незабавно в Сен Син. Те са там, позабавлявайте ги.

Мишю освободи входа от камъните и не чу никакъв звук. Тук той се хвърли на тревата, притисна ухо към земята и бързо скочи:

— Те са на края на гората, откъм Троа — каза той. — Хубаво ще ги изиграя!

После помогна на графинята да излезе и отново затвори входа с камъни. Свършил с това, Мишю дочу тихия глас на Лоранс, която го викаше — преди да тръгне, поиска й се да се убеди, че вече е възседнал коня. Когато разменяше с младата си господарка последен поглед, този суров човек се просълзи, докато нейните очи бяха сухи.

— Той е прав, трябва да ги позабавлявам — си каза тя, когато наоколо всичко стихна. И се спусна към Сен Син в галоп.