Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (23)

Двадесет и втора глава
Подозренията разсеяни

Покойният маркиз Дьо Сен Син беше употребил всички свои спестявания, а така също и спестяванията на родителите си за покупката на разкошния замък на улица Фобур-дьо-Рул, който присъедини към големия мажорат, служещ за основа на неговото перство. Тогава стана ясна причината за непоносимото скъперничество на маркиза и неговите родители, което толкова огорчаваше Лоранс. След закупуването на замъка младата маркиза, която живееше в своето имение и спестяваше там пари за децата, предпочиташе да прекарва зимите в Париж, толкова повече, че голямата й дъщеря Берт и синът й Пол бяха достигнали вече възрастта, когато трябваше да се погрижи за тяхното образование. Маркиза Дьо Сен Син рядко излизаше между хора. Мъжът й не можеше да не разбира колко дълбока е скръбта, стаена в сърцето й, но той проявяваше към жена си най-нежна деликатност и до края на живота си остана верен на единствената си любов. Този достоен човек, известно време недостатъчно оценен от нея, в последните години срещаше от страна на благородната дъщеря на Сен Син любов, каквато сам питаеше към нея, с една дума, мъжът на Лоранс бе напълно щастлив. Лоранс живееше преди всичко с интересите на семейството си. Ни една жена в Париж не бе по-обичана от приятелите си, ни по-уважавана от обкръжаващите я. Да бъдеш в нейния дом, се смяташе за чест. Кротка, великодушна, умна и най-вече естествена, тя се нрави на всички възвишени души, тя ги привлича въпреки затаената си скръб; но всеки сякаш покровителствува тази тъй силна жена, а това чувство за тайна подкрепа придава може би на приятелството с нея особена привлекателност. Животът й, изпълнен със страдания на младини, с превала на годините стана ясен и безметежен. За нейните скърби знаят всички. Но никой никога не запита кого е изобразил Робер Льофевр на портрета — главно украшение на салона й, откакто загина Мишю. Лицето на Лоранс е придобило зрелостта на трудно отгледан плод. Някаква съсредоточена гордост украсява сега страдалческото й чело. От времето, когато маркизата започна да приема в Париж, състоянието й, увеличено благодарение на закона за възстановяване на щети и загуби, й носеше до двеста хиляди ливри рента, без да се смятат доходите на мъжа й. Лоранс бе получила и милион и стоте хиляди франка, оставени от Симьозови, Оттогава тя изразходваше сто хиляди франка годишно, а останалото поставяше настрана за зестра на Берт.

Берт е жив портрет на майка си, но без нейната войнствена смелост; дъщерята е наследила изтънчеността и остроумието на майката, но тя е „по-женствена“, казва Лоранс с тъга. Маркизата не искаше да омъжи дъщеря си, преди да навърши двадесет години. Семейните спестявания, мъдро ръководени от стария Д’Отсер и вложени в ценни книжа при спадането на рентите в 1830 година, представляваха капитал с около осемдесет хиляди франка рента за Берт, която в 1833 година навърши двадесет години.

Около това време принцеса Кадинян, решила да жени сина си, херцог Дьо Мофриньоз, го бе запознала с маркиза Дьо Сен Син. Вече от няколко месеца Жорж дьо Мофриньоз три пъти седмично обядваше у маркизата, съпровождаше я с дъщеря й в италианската опера, яздеше на кон край каляската й при разходка в Булонския лес. За обитателите на Сен-Жерменското предградие беше ясно тогава, че Жорж е влюбен в Берт. Но никой не можеше да разбере дали мадам Дьо Сен Син желае да направи дъщеря си херцогиня, а после и принцеса, или принцесата хвърля око на богатата зестра за своя син; дали прочутата Диан се противопоставя на намеренията на провинциалното дворянство, или провинциалното дворянство се бои от лошата слава на госпожа Дьо Кадинян, от нейните склонности и разточителен начин на живот. В желанието си да не навреди на сина си, принцесата, станала набожна, започна да крие интимния си живот и прекарваше летните месеци в Женева, където наемаше вила.

Една вечер у принцеса Дьо Кадинян бяха дошли на гости председателят на Министерския съвет господин Дьо Марсе, неин предишен любовник, и маркиза Д’Еспар. Тази вечер принцесата видя Дьо Марсе за последен път, тъй като той скоро умря. Тук бяха и помощник държавният секретар, двама посланици, двама прочути оратори от Палатата на перовете, старите херцози Дьо Льононкур и Дьо Наварен, граф Дьо Вандьонес с младата си съпруга и Д’Артес; те представляваха твърде странно общество, но неговият състав се обясняваше много просто: трябваше да се издействува от първия министър пропуск за принц Дьо Кадинян. Дьо Марсе, който не желаеше да поеме отговорността върху себе си, дойде да съобщи на принцесата, че е предал въпроса в сигурни ръце. Някакъв много опитен политически деец трябваше да донесе тази вечер окончателния отговор.

Доложиха за пристигането на маркиза Дьо Сен Син и дъщеря й. Лоранс, чиито политически убеждения оставаха непоколебими, не само се учуди, но бе и възмутена от присъствието на най-изтъкнатите представители на легитимизма, които разговаряха шумно с първия министър на краля, когото тя наричаше не иначе, а херцог Орлеански. Дьо Марсе блестеше особено ярко, като лампа, готова да угасне. Тук той с удоволствие забравяше всички политически тревоги. Маркиза Дьо Сен Син се примири с присъствието на Дьо Марсе така, както австрийският двор, казват, се примирявал тогава с господин Дьо Сент Олер: стараеше се да не вижда министъра зад светския човек. Но скочи като ужилена, когато лакеят доложи за граф Дьо Гондрьовил.

— Сбогом, госпожо — каза тя сухо на принцесата.

Лоранс излезе заедно с дъщеря си, съобразявайки през кон зали да мине, за да не срещне човека, изиграл фатална роля в живота й.

— Вие може би осуетихте женитбата на Жорж — прошепна принцесата на господин Дьо Марсе.

Бившият арсийски чиновник, бившият представител на народа, бившият термидорианец, бившият трибун, бившият държавен съветник, бившият сенатор на Империята и граф, бившият пер на Луи XVIII и сегашен Юлски пер раболепно се поклони пред хубавата принцеса Дьо Кадинян.

— Не се страхувайте, мадам, ние не воюваме с принцове — каза той, като седна до нея.

Навремето си Мален се ползуваше с благоволението на Луи XVIII, за когото неговата опитност беше от полза. Мален помогна много да свалят Деказ и усилено поддържаше правителството на Вилел. Приет хладно от Шарл X, той, както и Талейран, премина в редиците на недоволните. От 1789 година имаше щастието да служи при единадесетото правителство и сега беше на голяма почит при дванадесетото, на което, разбира се, измени, както измени и на предидещото. Но ето вече петнадесет месеца откакто бе прекъснал приятелството, което в продължение на тридесет и шест години го свързваше с най-знаменития от нашите дипломати. Именно тази вечер, говорейки за големия дипломат, Мален каза:

— Знаете ли защо е настроен така враждебно към граф Бордоски?… Защото този претендент е много млад.

— Вие давате на младите твърде странен съвет — забеляза Растиняк.

Дьо Марсе, помръкнал след думите на принцесата, не се отзова на шегата: той недружелюбно гледаше Гондрьовил и явно избягваше да влиза в разговори, очаквайки старецът, който обикновено си лягаше рано, да си отиде. Всички гости, които бяха свидетели на демонстративното излизане на госпожа Дьо Сен Син, и се досещаха защо си беше отишла, мълчаха, както и господин Дьо Марсе. Гондрьовил не позна маркизата и се чудеше защо всички са така сдържани; но житейският опит и политическите нрави бяха развили у него такт, а освен това беше умен човек и реши, че присъствието му ги притеснява, и скоро си отиде. Застанал до камината и потънал в дълбок размисъл, Дьо Марсе гледаше след бавно отдалечаващия се седемдесетгодишен старец.

— Сгреших, принцесо, като не ви съобщих предварително името на своя довереник — каза първият министър, когато дочу трополенето на отдалечаващата се каляска. — Но аз ще изкупя тази грешка и ще ви дам възможност да се помирите със семейство Сен Син. Историята е отпреди трийсет години и следователно е стара като смъртта на Анри IV, подробностите по която, между нас казано, въпреки поговорката са малко известни, както и подробностите по много други исторически катастрофи. Впрочем, уверявам ви, че тази афера с много интересна, даже и ако не засягаше маркизата. Тя хвърля светлина върху един от нашумелите епизоди от нашата съвременна история, а именно, епизода, свързан с Мон-Сен-Бернар. Това ще даде на господа посланиците възможност да се убедят, че по отношение на проницателността нашите съвременни политически дейци са далеч от ония макиавелисти, които в хиляда седемстотин деветдесет и трета година народните вълни издигнаха над всички бури и някои от които, както се казва в романса, „намериха тих пристан“. За да бъде човек днес нещо във Франция, трябва да е врял и кипял в онова време.

— Но, струва ми се — каза с усмивка принцесата, — че в това отношение вие няма какво повече да желаете.

Всички присъствуващи се засмяха весело, но сдържано, както изискваше благоприличието, а и сам Дьо Марсе не можа да не се усмихне. На посланиците очевидно им се искаше по-скоро да узнаят за какво става дума; Дьо Марсе се изкашля и всички млъкнаха.

— Една юнска нощ през хиляда и осемстотната година — започна първият министър, — около три часа сутринта, когато вече се зазоряваше и звездите бледнееха, двама мъже, уморени от игра на карти, а може би и играли само за да задържат другите, излязоха от залата на Министерството на външните работи, което тогава се намираше на улица Бак, и отидоха в един будоар. Тези двама мъже, от които единият е вече мъртъв, а другият гледа към гроба, са еднакво необикновени. Двамата са били свещеници, двамата са захвърлили расото и двамата са се оженили. Единият бе прост ораторианец, другият бе носил епископска митра. Първият се наричаше Фуше, името на втория няма да ви кажа: но и двамата бяха тогава обикновени френски граждани, обикновени, но не съвсем. Гостите били заинтригувани, когато ги видели да се отправят към будоара. Първите двама били последвани от трети. Що се отнася до този трети, смятащ се за много по-силен от първите двама, то неговото име е Сиейес и, както на всички ви е известно, до Революцията също бе духовно лице. Оня от тях, който понакуцва, бе тогава министър на външните работи, а Фуше — министър на полицията. Сиейес неотдавна се бе отказал от званието консул. Още един човек, дребен на ръст, безстрашен и строг, стана от мястото си и тръгна след тримата, като високо казал в присъствието на този, който ми предаде тези думи: „Страхувам се от попски заговор!“ Това бил министърът на войната. Възклицанието на Карно ни най-малко не разтревожило двамата консули, които играели на карти в салона. Комбасерес и Льобрьон се намираха тогава под властта на своите министри, далеч по-силни от самите консули. Почти всички тези държавници са вече мъртви, с тях може да не се съобразяваме: те принадлежат на историята, а историческите събития през онази нощ бяха страшни. Аз ви ги разказвам, защото единствен зная за тях и защото Луи XVIII не ги каза на нещастната госпожа Дьо Сен Син, а на днешното правителство му е безразлично дали тя знае за това или не. И тъй, четиримата мъже седнали в будоара. Преди да произнесат макар и дума, куцият затворил вратата и даже, казват, я заключил. Само много възпитани хора могат да бъдат толкова внимателни! Лицата и на трите кюрета, които вие вероятно още помните, били бледни, безстрастни. Едничък Карно се отделял с румените си бузи. И така военният заговорил пръв:

— За какво става дума?

— За Франция — отвърнал навярно принцът, в когото аз виждам един от най-необикновените хора на нашето време.

— За Републиката — несъмнено казал Фуше.

— За властта — сигурно отвърнал Сиейес.

Присъствуващите се спогледаха. С интонация, с поглед, с жест Дьо Марсе великолепно представи и тримата.

— Трите кюрета отлично се разбрали — продължи министърът. — Карно погледнал колегите си и бившия консул отвисоко. Допущам дълбоко в душата си да е бил смутен.

— Надявате ли се на успех? — запитал го Сиейес.

— От Бонапарт всичко може да се очаква — отвърнал военният министър, — той премина Алпите благополучно.

— В настоящия момент — забелязал дипломатът, като нарочно забавял думите си — той е поставил на карта всичко.

— По-накъсо, моля — казал Фуше, — какво ще правим, ако Първият консул бъде разбит? Можем ли да съберем армията отново? Ще останем ли негови покорни слуги?

— Републиката вече не съществува — напомнил Сиейес. — Той е консул за десет години.

— Той има по-голяма власт, отколкото Кромуел — добавил епископът, — при това не е гласувал за смъртното наказание на краля.

— Сега ние имаме господар. Ще го запазим ли, ако загуби сражението, или ще върнем Републиката? — запитал Фуше.

— Франция ще може да противостои на врага само ако бъде възстановена силна власт, както при Конвента — многозначително добавил Карно.

— Аз съм съгласен с Карно — казал Сиейес. — Ако Бонапарт се върне победен, трябва да го ликвидираме, достатъчно ни е трил сол на главите за тези седем месеца.

— Но армията е на негова страна — казал замислено Карно.

— А на нашата ще бъде народът — извикал Фуше.

— Вие много бързате, господине — възразил принцът с плътния си бас, запазил го все още до това време, и ораториаиецът отведнъж млъкнал.

— Бъдете откровени — казал, като се появил внезапно, бившият член на Конвента, — всичко зависи от развитието на събитията — ако Бонапарт победи, ще го венцеславим, загуби ли — ще го затрием.

— Щом вече сте тук, Мален — рекъл господарят на дома, без да се вълнува, — бъдете наш съюзник.

И му направил знак да седне. Благодарение на това обстоятелство Мален, дотогава незабележим член на Конвента, заел положението, което видяхме да запазва и до днес. Той съумял да мълчи и двамата министри му останаха верни; същевременно той се оказа оста на целия механизъм и душата на цялата интрига.

— Този човек от никого не е бил победен — горещо възкликнал Карно. — Скоро ще надмине и Ханибал.

— В случай на беда ето ви и Директория — лукаво подхвърлил Сиейес, обръщайки внимание, че са петима.

— И всички — подхванал министърът на външните работи — сме заинтересувани да поддържаме Революцията; ето, ние тримата захвърлихме расото, а генералът даде гласа си за екзекутирането на краля. А вие — обърнал се той към Мален — владеете именията на емигрантите.

— Нашите интереси са общи — категорично заявил Сиейес — и те напълно съвпадат с интересите на родината.

— Рядък случай — забелязал с усмивка дипломатът.

— Трябва да се действува — добавил Фуше, — сражението започва, а Мелас разполага с превъзходни сили. Генуа вече се предаде и Масена направи голяма грешка, като се отправи към Антиб; следователно ние не сме сигурни, че ще може да се срещне с Бонапарт, а в такъв случай Консулът ще остане без подкрепления.

— Откъде имате тези сведения? — запитал Карно.

— Те са напълно достоверни — отвърна Фуше. — Куриерът ще дойде при вас утре сутринта, при откриване на борсата.

— Те съвсем не се церемонели — забеляза Дьо Марсе, като се усмихна и помълча.

— Но когато дойде известие за разгрома, ще бъде вече късно да основаваме клубове, да разпалваме патриотизма и да сменяме конституцията — отново заговорил Фуше, — нашият осемнадесети брюмер трябва да бъде своевременно подготвен.

— Ще го предоставим на министъра на полицията — казал дипломатът. — Но ние трябва да се пазим от Люсиен. (Люсиен Бонапарт бе тогава министър на вътрешните работи.)

— Когато му дойде времето, ще го арестувам — заявил Фуше.

— Господа — провикнал се Сиейес, — нашата Директория повече не ще бъде подлагана на анархични промени. Ще установим олигархическа власт, ще учредим сенат с пожизнени членове и парламент, който ще бъде в наши ръце; ние трябва да отчетем грешките на миналото.

— При такава система аз ще живея безгрижно — казал епископът.

— Намерете ми надежден човек за връзка с Моро, тъй като армията в Германия ще стане наша единствена опора! — казал високо Карно, който дотогава мълчал, потънал в размишления.

— И наистина, господа, тези хора били прави — продължи Дьо Марсе след неголяма пауза. — В такъв преломен момент те проявили истинско величие; на тяхно място и аз бих постъпил така.

— Господа! — с тържествена сериозност възкликнал Сиейес — продължи своя разказ Дьо Марсе.

Този възглас „господа“ бил отлично разбран от присъствуващите: всички изразявали с вида си една и съща решимост, като че изричали една и съща клетва за абсолютно мълчание и пълна солидарност, в случай че Бонапарт се върне победител.

— Всички ние добре знаем какво трябва да правим — добавил Фуше.

Сиейес безшумно превъртял ключа; тънкият слух на свещеник тук добре му бил послужил: влязъл Люсиен.

— Добри известия, господа! Един ординарец донесе на госпожа Бонапарт писмо от Консула: започнал кампанията с победа при Монтебло.

Тримата министри се спогледали.

— Решаващо ли е това сражение? — запитал Карно.

— Не, но боят бил кръвопролитен и Лан се покрил със слава. Неговата армия от десет хиляди души атакувала армия от осемдесет хиляди, но бил спасен от една дивизия, изпратена му на помощ. От е обърнат в бягство. И тъй, фронтът на Мелас е разкъсан.

— Кога е станало сражението? — запитал Карно.

— На осми — отвърнал Люсиен.

— А сега е тринадесети — продължил проницателният министър, — следователно съдбата на Франция се решава по всяка вероятност точно сега, когато ние разговаряме. (И наистина, битката при Маренго започна на четиринадесети юни на разсъмване.)

— Цели четири дни убийствено очакване! — забелязал Люсиен.

— Убийствено ли? — подел министърът на външните работи с хладно недоумение.

— Четири дни — казал Фуше.

— Очевидец ме увери, че двамата консули научили тези подробности, когато шестимата събеседници се върнали в салона. Било четири часът сутринта. Фуше си отишъл пръв. Ето какво направи със затаено, дяволско упорство този тъмен, всепроникващ и своеобразен гений, малко проучен, но несъмнено равен на Филип Втори, на Тиберий и Борджия. По време на Валхернското сражение той се прояви като съвършен военачалник, мъдър политик и далновиден държавен деец. Той е единственият истински министър, който Наполеон е имал. Вие знаете, че той тогава доведе Наполеон до ужас Фуше, Масена и принц Талейран са тримата най-велики мъже, които познавам, най-силните умове, що се отнася до дипломация, войни и държавно управление; ако Наполеон чистосърдечно ги бе използувал за осъществяването на замислите си, Европа повече не би съществувала, а само една огромна Френска империя. Фуше се откъсна от Наполеон едва когато видя, че Сиейес и принц Талейран бяха отстранени. В продължение само на три дни Фуше, криейки ръката, която разгаряше огъня в това огнище, организира оня всеобщ смут, който разтърси цяла Франция и пробуди републиканската енергия за деяния в духа на хиляда седемстотин деветдесет и трета година. Тъй като е необходимо да се осветли този тъмен кът от нашата история, ще ви кажа, че именно агитацията на Фуше, който държеше в ръце всички конци на „старата Планина“, породи републиканските заговори, заплашващи живота на Наполеон след победата му при Маренго. Съзнанието за причиненото му зло даде на Фуше сила да заяви на Наполеон, че въпреки неговото мнение републиканците са замесени в заговори много повече от роялистите. Фуше познаваше превъзходно хората; той бе сигурен в Сиейес заради измаменото му самолюбие, сигурен в Талейран — защото бе голям аристократ, сигурен в Карно, когото познаваше като безупречно честен; но Фуше се страхуваше от тазвечерния наш приятел и ето как провали и него. По това време оня бе просто Мален — Мален, който скришом кореспондираше с Луи XVIII. Министърът на полицията го накара да състави прокламациите на революционното правителство, неговите декрети, постановления, указа за обявяване вън от закона на участниците в преврата от осемнадесети брюмер; освен това този неволен заговорник трябваше да се погрижи всички материали да бъдат отпечатани в нужното количество екземпляри, а после да ги пази готови на вързопи у дома си.

Печатарят бе арестуван като заговорник, тъй като нарочно бил избран печатар-революционер, и полицията го освободи едва след два месеца. Този човек умря в 1816 година, продължавайки да вярва в съществуването на монтанярски заговор. Една от най-любопитните сцени, разиграни от полицията на Фуше, е несъмнено тази, когато най-крупният банкер на онова време научава от дошлия при него куриер, че сражението при Маренго е загубено. Ако си спомняте, щастието се бе наклонило към везната на Наполеон едва в седем часа вечерта. А по обяд агентът, изпратен на бойното поле от финансовия крал, вече сметна френската армия за разгромена и побърза да изпрати куриер с тази вест. Министърът на полицията изпрати за разлепвачи на обяви и глашатаи, а един от доверените му хора излезе с кола, натоварена с прокламации, когато вечерният куриер, пристигнал необикновено бързо, разпространи вестта за победата, от която цяла Франция буквално обезумя. На борсата бяха обявени няколко краха. А тълпата разлепвачи и глашатаи, която трябваше да обяви Бонапарт вън от закона и да възвести политическата му смърт, бе задържана в очакване да бъде отпечатана новата прокламация и обявата за победата на Първия консул. Гондрьовил, върху когото можеше да падне цялата отговорност за заговора, бе така изплашен, че натовари вързопите напечатани листи на товарни коли и ги изпрати нощем в Гондрьовил, дето вероятно е скрил злополучните книжа в мазетата на замъка, който бе присвоил на името на някакво подставено лице… Това подставено лице той направи председател на имперския съд. Лицето се казваше… Марион! После Мален побърза да се върне навреме в Париж, за да приветствува Първия консул. Както знаете, след битката при Маренго Наполеон се завърна от Италия с невероятна бързина; но за хората, които познават основно тайната история на онова време, е ясно, че тази бързина бе наложена от съобщението на Люсиен. Министърът на вътрешните работи беше забелязал нещо странно в поведението на монтанярите и макар че не разбираше откъде духа вятърът, се страхуваше от буря. Да заподозре тримата министри той не можеше и ето защо си обясни започналото брожение със старата неприязън, предизвикана от брат му на осемнадесети брюмер, и с твърдата увереност на малцината оцелели от 1793 година, че в Италия на Наполеон ще бъде нанесен непоправим удар. Възгласите „смърт на тиранина“, прозвучали в Сен Клу, все още кънтяха в ушите на Люсиен.

Битката при Маренго задържа Наполеон по полята на Ломбардия до двадесет и пети юни; на втори юли той се завърна във Франция.

И така, представете си лицата на петимата заговорници, когато в Тюйлери са поздравявали Първия консул за победата му. В самия дворцов салон Фуше каза на трибуна (тъй като този Мален, когото току-що видяхте, бе за известно време и трибун), че трябва да се чака още и че не всичко е свършено. Действително в очите на господин Дьо Талейран и на Фуше Бонапарт не беше така здраво свързан с Революцията, както те и затова решиха заради собствената си безопасност да укрепят тази връзка чрез делото на Ангиенския херцог. Напълно явна е нишката, която води от екзекуцията на принца към заговора, станал в сградата на Министерството на външните работи по време на битката при Маренго.

Разбира се, днес за всекиго, който е разговарял с добре осведомени хора, е очевидно, че Бонапарт бе изигран като дете от господин Дьо Талейран и от Фуше, които искаха да го скарат непоправимо с Бурбоните, чиито посланици правеха тогава опити да се споразумеят с Първия консул.

— Талейран играел тогава на карти у мадам Дьо Люни — обади се един от гостите, които слушаха разказа на Дьо Марсе — и изведнъж, в три часа сутринта, изважда часовника си, прекъсва играта и неочаквано, без всякаква връзка, запитва тримата си партньори има ли принц Дьо Конде други деца освен Ангиенския херцог. Този въпрос, така чудноват в устата на господин Дьо Талейран, предизвикал голямо удивление.

— Защо ни питате за това, което сам знаете отлично? — възразил някой.

— За да ви съобщя, че в тази минута родът Конде угасна.

А господин Дьо Талейран се намираше в къщата Люин от самото начало на приема и несъмнено знаеше, че Бонапарт не бе в състояние да помилва херцога.

— По — обърна се Растиняк към Дьо Марсе — аз съвсем не виждам във всичко това мадам Дьо Сен Син!

— О, аз забравих, драги мой, че тогава сте били толкова млад, следователно се нуждаете от разяснение. Знаете ли историята с отвличането на граф Дьо Гондрьовил, която причини смъртта на двамата Дьо Симьоз и на по-големия от братята Д’Отсер, и че по-младият се ожени за госпожица Дьо Сен Син и стана граф, а после и маркиз Дьо Сен Син?

По молба на някои от гостите, незапознати с тази история, Дьо Марсе разказа за процеса, като обясни, че петимата непознати били нехранимайковци от имперската полиция, натоварени да унищожат купчините листовки, които граф Дьо Гондрьовил беше дошъл да изгори, решил, че властта на императора е укрепена.

— Аз подозирам — продължи Дьо Марсе, — че Фуше едновременно е търсил и доказателства за кореспонденцията на Гондрьовил с Луи XVIII, а връзката между тях не е прекъсвала даже по времето на Терора. Но в тази страшна история проличали, освен всичко друго, и пристрастията на главния полицейски агент — той е жив и сега; той е един от великите служители на властта, които са незаменими; издигнал се е благодарение на редица поразително ловки машинации. Изглежда, че госпожица Дьо Сен Син го е оскърбила, когато е дошъл да арестува младите Дьо Симьоз. И така, госпожо, сега ви е известна цялата тайна на това тъмно дело; разкажете всичко на маркиза Сен Син и дайте й да разбере защо Луи XVIII така упорито мълчи.