Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (20)

Деветнадесета глава
Разискванията

Във Франция ще се намерят твърде малко места, където правосъдието да се извършва при оная тържествена обстановка, която всякога би трябвало да го съпътствува. Та нали след религията и монархията правосъдието е най-важната пружина на обществения живот? Но ето, оказва се, че у най-тщеславната от всички съществуващи днес нации и най-склонната към театрална пищност по отношение на сгради и паметници навсякъде, дори в Париж, съдебните помещения са дотолкова мизерни, с лошо разпределение и лишени от представителност, че само отслабват действието на тази могъща сила. Вътрешното устройство на съдилищата е еднакво почти във всички градове: в дъното на дълга зала върху някакъв подиум се мъдри маса, покрита със зелено сукно; извехтели столове, наредени зад масата, са предназначени за съдиите. Отляво — място за обществения обвинител, а редом с него, до стената — дълга редица от столове за експертите. Отсреща друг подиум със скамейка за обвиняемите и за конвоя. Мястото на писаря е под подиума, до масата за веществените доказателства. До учредяването на имперския съд правителственият комисар и председателят на съдебните заседатели седяха на отделни столове, единият вдясно, другият вляво от съдийската маса. По неголямото свободно пространство пред съдийската маса, предназначено за свидетелите, обикновено сноват двама съдебни пристави. Защитниците се намират по-долу, пред трибуната за подсъдимите. От двете трибуни, по протежение на цялата зала, се простират дървени перила, образувайки бариера, зад която са разположени скамейки за разпитаните свидетели и за привилегирована публика. Накрая, срещу съдиите, над входната врата, е галерията за длъжностни лица и за високопоставени дами; тези места се раздават от председателя на съда, който издава всички разпоредби. Обикновената публика слуша делото правостояща между входната врата и парапета. Обичайният вид на френските съдилища и на сегашните съдебни заседания беше присъщ и на криминалния съд в Троа.

В април 1806 година никой от четиримата съдии и председателят, съставляващи съда, общественият обвинител, председателят на заседателите, правителственият комисар, приставите и защитниците — с една дума, никой, освен жандармите, не носеше формени мундири и нямаше каквито и да било знакови отличия, които макар и малко да съживят еднообразието на обкръжаващата обстановка и неугледността на хората. Разпятието липсваше в залата и следователно не можеше да въодушевява с примера си ни съдии, ни подсъдими. Всичко бе тъжно и съвсем обикновено. Тържествеността на обстановката, толкова необходима за обществените интереси, би послужила може би като утешение и за престъпниците. Напливът на публиката бе огромен, както всякога е било и ще бъде при подобни процеси, докато не се променят нравите, докато Франция не осъзнае, че присъствието на публика в залата на, съда съвсем не означава гласност на делото, а гласността на разискванията представлява от само себе си толкова тежко изпитание, че ако законодателят само подозираше това, никога не би го въвел.

Нравите често са по-жестоки от законите. Нравите, това са хората, докато законът е общественият разум. Нравите, които често са неразумни, вземат връх над закона…

Около сградата на съда се насъбра огромна тълпа; както при всички нашумели дела, председателят трябваше да се разпореди да поставят пред входа войници. Публиката зад парапета беше толкова многобройна, че човек действително можеше да се задуши. Господин Дьо Гранвил, защитник на Мишю, Борден, защищаващ господата Дьо Симьоз, и някакъв адвокат от Троа, взел под защитата си младите Д’Отсер и Готар, най-малко компрометираните от шестимата подсъдими, бяха на местата си още от началото на заседанията и по лицата им се четеше увереност в успеха. Както лекарят не издава опасенията си пред болния, така и адвокатът се показва пред клиента си, преизпълнен от надежди. Това е един от редките случаи, при които лъжата се превръща в добродетел.

Въведоха подсъдимите и когато публиката видя четиримата млади хора, леко побледнели от двайсетдневния затвор и тревоги, в залата се понесе доброжелателен шепот. Поразителната прилика на близнаците привлече всеобщото внимание. Може би у всекиго от присъствуващите се появи надеждата, че природата, така или иначе, ще окаже особено покровителство над това толкова необикновено дело, и на всекиго се искаше да поправи коварството на съдбата към двамата близнаци; те се държаха просто, с достойнство, в тях не се чувствуваше и сянка от срам, а в същото време нямаше и нищо предизвикателно, което трогна много жени. Четиримата дворяни и Готар се представиха в същите дрехи, с които бяха в деня на ареста; затова пък Мишю, чиито дрехи бяха прибавени към веществените доказателства, се бе облякъл в най-хубавия си костюм — син сюртук, кафява бархетна жилетка а ла Робеспиер и бяла вратовръзка. Клетият и тук плати данък на непривлекателната си външност. Когато хвърли към насъбралите се мрачния поглед на жълтите си проницателни и остри очи, всички неволно потрепериха и му отвърнаха с ропот, в който се чувствуваше ужас и отвращение. В това, че той седеше на подсъдимата скамейка, дето неговият тъст бе поставял толкова жертви, хората виждаха Божия пръст. Този човек, наистина велик, погледна господарите си със сдържана иронична усмивка. Той сякаш казваше: „Аз ви преча!“ Петимата подсъдими размениха със защитниците си сърдечни поздрави. Готар постарому се преструваше на глупак.

След отвода на съдебните заседатели, поискан от умно обоснованата защита по съвет на маркиз Дьо Шаржбьоф, който мъжествено зае място редом с Борден и Дьо Гранвил, съставът на заседателите бе утвърден и прочетоха обвинителния акт; после отделиха подсъдимите, за да се пристъпи към разпита им. Всички те дадоха учудващо единодушни показания. След сутрешната разходка из гората, към един часа, се върнали в Сен Син да обядват; към три часа отново отишли в гората и прекарали там до пет и половина. Такава беше общата основа на показанията на всички обвиняеми: отклоненията в подробностите зависеха само от особеното положение на всеки от тях. Когато председателят помоли господата Дьо Симьоз да обяснят защо така рано са тръгнали на разходка, двамата отговориха, че още с възвръщането си в родината обмисляли как да купят отново Гондрьовил и че възнамерявайки да влязат в преговори с Мален, пристигнал в замъка вечерта, се отправили заедно с братовчедката си и Мишю да огледат гората и да решат колко да предложат за имението. В това време господата Д’Отсер, госпожица Дьо Сен Син и Готар преследвали вълка, забелязан в гората от селяните. Ако председателят на експертите изследва отпечатъците от копита в гората така щателно, както в гондрьовилския парк, той лесно би се убедил, че са яздили по много отдалечени от замъка места.

Отговорите на господата Д’Отсер потвърдиха показанията на двамата Дьо Симьоз и напълно съответствуваха на собствените им показания при предварителното следствие. Необходимостта да се оправдае някак разходката в гората наведе всеки от обвиняемите на мисълта да я обясни с ловуване. Няколко дни преди това селяните действително бяха забелязали вълк в гората и всеки се възползува от този предлог.

Но общественият обвинител забеляза противоречия между предварителните показания на господата Д’Отсер, които заявиха, че отишли на лов всички заедно, и сегашните, съгласно които ловували само господата Д’Отсер и Лоранс, а братята Дьо Симьоз в това време се занимавали с оглеждане на гората.

Господин Дьо Гранвил забеляза, че тъй като престъплението е извършено между два и пет и половина часа следобед, показанията на подсъдимите за утрото, прекарано в гората, трябва да бъдат приети с доверие.

Обвинителят възрази, че обвиняемите са заинтересувани да се скрият взетите от тях подготвителни мерки за похищението на сенатора.

Сръчността на защитниците стана тогава напълно очевидна. Съдии, експерти и присъствуващи разбраха, че победа ще извоюва едната или другата страна само след разпален бой. Борден и господин Дьо Гранвил, както изглеждаше, бяха предвидили всичко. Този, който няма вина, трябва да даде ясен и убедителен отчет за своите постъпки. Следователно задачата на защитата е на неправдоподобната версия на обвинението да противопостави друга — правдоподобна. За адвоката, смятащ своя довереник за невинен, обвинението се явява измислица. Публичният разпит на четиримата дворяни даваше възможност за пълно и удовлетворително обяснение на техните действия. Дотук всичко вървеше добре. Но разпитът на Мишю мина не така гладко и тук именно започна сражението. Сега стана ясно защо господин Дьо Гранвил беше предпочел да защищава слугата, а не господарите.

Мишю потвърди, че наистина бе заплашвал Марион, но че тези заплахи не били съпроводени с никакво насилие. Колкото до засадата, устроена уж за нападение над Мален, Мишю заяви, че се разхождал съвсем сам в парка; напълно възможно е сенаторът и господин Гревен да са се изплашили, като са видели цевта на пушката му, и да са го заподозрели в лоши намерения, когато той се е държал напълно безобидно. Той обърна вниманието на съда, че на човек, непривикнал с лова, може да му се стори в тъмнината, че оръжието е насочено срещу него, когато то в действителност спокойно виси на рамото. В желанието си да обясни защо в момента на ареста дрехите му бяха изцапани, Мишю каза, че на връщане към дома бил паднал близо до отвора в стената.

— Когато започнах да се изкачвам на пътя, беше вече тъмно — каза той — и се изподрах по нападалите камъни.

А що се отнася до гипса, който му донесъл Готар, Мишю заяви, както бе сторил и на всички предварителни разпити, че му бил нужен, за да укрепи един от стълбовете на оградата по протежение на долния път.

Общественият обвинител и председателят му предложиха да обясни по какъв начин е могъл едновременно да бъде и при отвора до замъка, и да изправя стълб на горния край на пътя, особено като се вземе под внимание, че съдията, жандармите и пъдарят според думите им са го чули да идва отдолу. Мишю отвърна, че господин Д’Отсер му направил забележка, че не бил свършил дотогава тази дребна работа, на която придавал обаче голямо значение, тъй като се боял да не би заради този път да има неприятности с общината; ето защо веднага побързал да доложи на господин Д’Отсер, че нареждането му е изпълнено.

Господин Д’Отсер наистина бе наредил да поставят ограда на горния край на ниския път, за да не го вземе общината. Виждайки какво значение се отдава на състоянието на неговите дрехи и на наличието на гипса, което не можеше да отрича, Мишю бе измислил тази уловка.

Ако в съдебните дела истината често прилича на измислица, то и измислицата нерядко прилича на истина. И защитникът, и обвинителят отдадоха на това обстоятелство огромно значение — благодарение усилията на защитника и подозрението на обвинителя, че тук нещо се е кроило, то се оказа решаващо.

Пред съда Готар, несъмнено по внушение на господин Дьо Гранвил, потвърди, че Мишю му наредил да донесе няколко торби с гипс, защото дотогава момчето започваше да плаче всякога, когато го подлагаха на разпит.

— Защо нито вие, нито Готар веднага не поведохте съдията и пъдарят към тази ограда? — запита общественият обвинител.

— Аз съвсем не съм мислил, че могат да ни заподозрат в такова тежко престъпление — отвърна Мишю.

После изведоха всички подсъдими с изключение на Готар. Когато Готар остана сам, председателят му припомни, че в негов интерес е да говори само истината и му даде да разбере, че неговото мнимо слабоумие е вече преминало и че никой от заседателите не го смята за глупак. Ако не отговаря на въпросите на съда, може да си навлече тежко наказание, а признае ли истината, цялата истина, делото срещу него вероятно ще бъде прекратено. Готар заплака и след минутно колебание призна, че Мишо помолил да му донесе няколко торби гипс, но че всеки път Мишю сам го посрещал близо до фермата. Попитаха го колко торби бе занесъл.

— Три — отвърна Готар.

Тук между Готар и Мишю възникна спор — влиза ли в това число торбата, която Готар носил в момента на неговото арестуване и били ли са всичко на всичко три, или това е била четвъртата. Спорът завърши в полза на Мишю. Заседателите изразиха мнение, че торбите са били две, но те, по всичко изглеждаше, че и по-рано са били убедени в това; Борден и господин Дьо Гранвил се постараха така да ги объркат с този гипс и така да ги изморят, че те престанаха да взимат под внимание каквото и да било.

Господин Дьо Гранвил поиска да се направи оглед на оградата от заседателите.

— Председателят на съдебните заседатели — каза защитникът — посети мястото, дето е работил Мишю, не толкова за да направи строга експертиза, колкото за да уличи обвиняемия в някаква уловка; но според нашите схващания той не изпълни своето задължение и ние трябва да се възползуваме от това опущение.

Съдът посочи експерти, които да установят наистина ли е бил зациментиран неотдавна един от стълбовете на оградата.

Но общественият обвинител искаше да вземе връх по този въпрос, преди още да бъде направена експертизата.

— И така — обърна се той към Мишю, — за да укрепите стълба, и при това без чужда помощ, вие избрахте времето от пет и половина до шест и половина часа, когато вече се смрачава?

— Господин Д’Отсер ме смъмри за това!

— Но — продължи общественият обвинител, — ако допуснем, че гипсът е бил предназначен за този стълб, значи, вие сте ползували мистрия и някакъв съд. А ако сте побързали да доложите на господин Д’Отсер, че сте изпълнили нареждането му, как ще обясните, че Готар ви е донесъл още една торба гипс? Вашият път минава покрай фермата ви — следователно вие би трябвало да оставите там инструментите и да предупредите Готар, че не се нуждаете от повече гипс.

След тези замайващи доводи в залата настъпи зловещо мълчание.

— Признайте, че не сте окопавали стълб — настоя обвинителят.

— Да не би да мислите, че съм закопал сенатора? — възрази Мишю с язвителна ирония.

Тук господин Дьо Гранвил поиска от обвинителя да обясни какво именно има предвид. Мишю се обвиняваше в похищение и задържане на сенатора, а не в убийство. Това искане на защитника имаше извънредно значение. Брюмерският кодекс от година IV запрещава на обществения обвинител да внася в разискванията каквито и да било нови точки по обвинението; той е длъжен да се придържа строго към обвинителния акт, в противен случай присъдата може да бъде касирана.

Общественият обвинител отвърна, че Мишю, главният виновник в покушението, вземайки в интерес на господарите си всичката отговорност върху себе си, може да е зазидал входа на все още неразкритото скривалище, дето загива сенаторът.

Притиснат от обвинителя, измъчен от кръстосания разпит с Готар, уличен в противоречия със собствените си показания, Мишю удари с юмрук по дървения парапет, отделящ подсъдимите от публиката и заяви:

— Аз по никакъв начин не съм участвувал в похищението на сенатора; ще ми се да вярвам, че врагове на Мален чисто и просто го държат някъде затворен и ако той се появи, вие ще се убедите, че гипсът тук съвсем не е бил потребен.

— Отлично — възкликна адвокатът, като се обърна към обществения обвинител, — вие сторихте за защитата на моя клиент повече, отколкото аз, вие казахте всичко, което аз можех да кажа в негова полза.

При този смел довод, смаял заседателите и даващ преимущество на защитата, първото заседание беше закрито. И местните адвокати, и Борден горещо поздравиха младия защитник. Общественият обвинител, обезпокоен от последната декларация на адвоката, се страхуваше да не е попаднал в клопка. А той действително попадна в клопка, много ловко скроена от защитниците, при което Готар великолепно изигра своята роля.

Градските шегобийци казваха, че сега цялото дело е загипсирано, че прокурорът е загубил позиции, а господата Симьоз са станали чисти и бели като гипс. Във Франция се шегуват с всичко: шегата властвува тук като царица: шегуват се на ешафода, при Березина, на барикадите, а сигурно ще се намерят и французи, които ще се шегуват и пред Страшния съд.

На другия ден бяха повикани свидетелите на обвинението; госпожа Марион, госпожа Гревен, самият Гревен, камериерът на сенатора и Виолет, показанията на когото човек лесно може да си представи на основата на предшествуващите събития. Всички свидетели с големи или малки уговорки познаха четиримата благородници и с пълна увереност — Мишю. Бовизаж повтори думите, подхвърлени от Робер д’Отсер. Селянинът, дошъл да купи телето, припомни онова, което бе казала госпожица Дьо Сен Син. Експертите потвърдиха своя извод относно пълното сходство между отпечатъците от копитата на конете, принадлежащи на четиримата дворяни, и следите на пясъка; обвинението ги намери за съвършено еднакви. Този въпрос, разбира се, бе предмет на ожесточена схватка между господин Дьо Гранвил и обществения обвинител. Защитникът настоя да призоват сенсинския подковач и в хода на пренията установи, че точно такива подкови били продадени няколко дни преди похищението от него на някакви неизвестни хора. Впрочем подковачът добави, че такива подкови бил ковал не само на сенсинските, но и на много други коне в окръга. И още нещо — конят, на който обикновено яздеше Мишю, бе подкован в Троа и отпечатък на неговата подкова не се намери сред ония, които бяха открити в парка.

— Двойникът на подсъдимия Мишю не е знаел това обстоятелство — каза господин Дьо Гранвил, като погледна експертите, — а обвинението не можа да установи, че моят довереник е използувал един от сенсинските коне.

Защитникът унищожи и показанията на Виолет относно сходството на конете, тъй като ги бе видял отдалеко и при това отзад. Въпреки героичните усилия на защитника множество улики потвърждаваха виновността на Мишю. Обвинител, публика, съд, експерти, всички разбираха, както и защитата бе предвидила, че виновността на слугите влече след себе си и признаване виновността на господарите. Борден добре бе предугадил къде именно ще се появи възелът на процеса и затова бе предоставил на господин Дьо Гранвил защитата на Мишю, но с това вече защитата издаваше своите тайни. Ето защо всичко, което се отнасяше до бившия гондрьовилски управител, придобиваше животрептящ интерес. Впрочем Мишю се държа великолепно. В развихрилите се прения той показа цялата проницателност, с която го бе надарила природата; и наблюдавайки го, публиката не можеше да не признае неговото превъзходство; но странно нещо, това още повече подсили в нея увереността, че именно той бе извършил престъплението. Свидетелите на защитата, на които и експерти, и закон придават по-малко значение, отколкото на свидетелите на обвинението, сякаш изпълняваха само свой дълг и бяха изслушани само за успокоение на съвестта. Преди всичко Март и съпрузите Д’Отсер не положиха клетва; Катрин и Дюрийо в качеството си на слуги на обвиняемите също дадоха показания без клетва. Господин Д’Отсер потвърди, че действително е наредил на Мишю да закрепи падналия стълб. След това бе прочетено заключението на експертите, потвърждаващо показанието на стария дворянин. Но експертите надхитриха и председателя на съвета на съдебните заседатели по обвинението, заявявайки, че няма възможност да установят кога именно е била извършена работата: оттогава можело да има и няколко месеца, и двайсетина дни.

Появяването на госпожица Дьо Сен Син предизвика жив интерес, но следва да се каже, че като видя братовчедите си на подсъдимата скамейка след двайсет и три дневна раздяла, тя се смути дотолкова, че сама изглеждаше виновна. Почувствува непреодолимо желание да бъде редом с близнаците и трябваше, както по-късно бе признала, да събере всичките си сили, за да овладее гнева, който я тласкаше да убие обществения обвинител само за да стане в очите на света престъпница като тях.

Тя чистосърдечно разказа как, връщайки се от Сен Син, забелязала дим в парка и как дълго време мислела, че димът е от изгорени бурени.

— Но — продължи тя — после си припомних едно обстоятелство, което предлагам и на вниманието на съда. Намерих между шнуровете на моята амазонка и в плисенцата на якичката ми остатъци от изгорели хартии, разнесени от вятъра.

— А димът беше ли гъст? — запита Борден.

— Да — отвърна госпожица Дьо Сен Син, — аз си помислих, че наблизо има пожар.

— Това може да измени напълно хода на делото — каза Борден. — Моля съда незабавно да обследва мястото, където е станал пожарът.

Председателят се разпореди да се извърши съответното обследване.

По искане на защитата Гревен бе отново призован и разпитан относно този факт; той заяви, че не знае нищо. Ала тук Борден и Гревен си размениха погледи и всеки от тях разбра противника.

„Ето къде е разковничето“ — си каза старият юрист.

„Надушиха ни“ — помисли си нотариусът.

Но и двамата хитреци решиха, че обследването е безполезно. Борден не се и съмняваше, че нотариусът ще бъде ням като риба, а нотариусът в душата си се радваше, че бе унищожил и най-малките следи от пожара. За да се изясни въпросът — второстепенен в разискванията и изглеждащ детински, но решаващ в очите на историята, която е длъжна да оправдае младите хора, — бяха назначени експерти и сред тях се озова Пигу; те огледаха парка и съобщиха, че никъде не открили следи от пожар. Борден настоя да се призоват още двама работници и те признаха, че по нареждане на стражата преорали част от ливадата, дето изгоряла тревата; но по пепелта било трудно да се каже какво именно е горяло. Отново повиканият страж по настояване на защитниците заяви, че когато минавал през замъка на път за Арси, накъдето се отправил, за да погледа карнавала, сенаторът му заповядал да разоре този участък от ливадата, която забелязал още сутринта, по време на разходката си.

— А какво беше горяло там — бурени или хартия?

— Нищо не мога да ви кажа, никакви остатъци от хартия не съм виждал — отвърна стражът.

— Но — възразиха защитниците, — ако бяха горили бурени, някой би трябвало да ги събере на едно място и тогава да ги запали.

Показанията на сенсинския свещеник и госпожица Гуже направиха благоприятно впечатление. След вечерня отишли да се поразходят по пътя в гората и видели младите хора и Мишю, които излезли на коне от вратата на замъка и също се отправили към гората. Духовният сан и нравствените качества на абат Гуже придаваха тежест на думите му.

Речта на обществения обвинител, убеден, че ще извоюва присъда, с нищо не се отличаваше от всички речи от този род. Обвиняемите били непримирими врагове на Франция, на нейните институти и закони. Те жадували за безредици. Макар и участници в заговора срещу живота на императора и служили в армията на Конде, великодушният монарх ги зачеркнал от списъка на емигрантите. И ето ви благодарност за милосърдието! С други думи, бяха произнесени всички ония надути фрази, които са повтаряли и поддръжниците на Бурбоните в борбата си против бонапартистите и които се повтарят днес срещу републиканци и легитимисти в името на младото поколение. Тези общи фрази още можеха да имат някакъв смисъл при твърдо правителство, но те ще изглеждат, меко казано, смешни в устата на представителя на съдебната власт, когато историята установи, че в най-различни епохи се е говорило едно и също. Тук можем да си послужим с думите, казани по повод на много по-отдавнашни народни вълнения: „Фирмата е променена, но виното си е същото.“ Общественият обвинител, станал впрочем един от най-изтъкнатите прокурори на Империята, свърза престъплението с намерението на завърналите се емигранти да си възвърнат отнетите им имения. Той твърде ловко извика у присъствуващите опасения за живота на сенатора. После не без талант събра в едно всички улики, полуулики и предположения с надеждата, че неговото усърдие ще бъде съответно възнаградено, и спокойно седна на мястото си, очаквайки атаките на защитниците.

Господин Дьо Гранвил никога повече не се яви на криминален процес, но това единствено негово появяване му създаде име. Първо, той защити своя клиент с вдъхновено красноречие, от което се възхищаваме днес у Берие. Второ, той бе искрено убеден в невинността на подсъдимите, а убедеността е най-могъщият лост на красноречието. Ето главните точки на неговата защитна реч, публикувана изцяло във вестниците от онова време: преди всичко той представи живота на Мишю в неговата истинска светлина. Това бе прекрасна повест, в която прозвучаха най-благородни чувства и те намериха отклик у мнозина от присъствуващите. Слушайки изразителния глас на този човек, красноречиво пледиращ за неговото оправдание, Мишю не бе в състояние да се овладее — сълзите бликнаха от жълтите му очи и потекоха по страшното му лице. Той изглеждаше тогава такъв, какъвто бе в действителност: човек хитър и простодушен като дете и заедно с това човек, в живота на когото съществуваше само една цел. Неговата същност внезапно бе разкрита, особено чрез сълзите, които произведоха върху съдебните заседатели силно впечатление. Изкусният защитник долови този порив на съчувствие и се възползува от него, за да пристъпи към разискване на уликите.

— Къде са веществените доказателства? Къде е сенаторът? Вие ни обвинявате, че сме го похитили и дори зазидали с камъни и гипс! Но в такъв случай ние единствени знаем къде е той и тъй като ни държите в затвор от двайсет и три дни насам, сенаторът е умрял от глад. Ние сме убийци и вие не предявявате обвинение в убийство. Ако сенаторът е жив, ние имаме съучастници; а ако имаме съучастници и сенаторът е жив, то нима те не биха го освободили? Щом не се осъществиха намеренията, които ни приписвате, защо ще усложняваме безполезно нашето положение? Бихме могли с разкаянието си да заслужим опрощение на неуспелия ни опит за мъст и при все това ще продължаваме да задържаме в плен човек, от когото нищо не може да получим? Не е ли това абсурд? Приберете си вашия гипс, той нищо не ви помогна — каза господин Дьо Гранвил на обществения обвинител, — или ние сме слабоумни престъпници, в което сами не вярвате, или сме невинни жертви на еднакво необясними и за вас, и за нас обстоятелства. Вие по-скоро би трябвало да обърнете внимание на оная маса документи, изгорели у сенатора и свидетелствуващи за къде-къде по-важни интереси от нашите и които в последна сметка ще ви помогнат да си изясните неговото похищение.

Защитникът разви тази хипотеза с поразително изкуство. Той подчерта високите нравствени качества на свидетелите на защитата, хора, дълбоко религиозни, вярващи в бъдещия живот, във вечните мъки. Тук той изказа наистина възвишени мисли и дълбоко развълнува присъствуващите.

— Как така — каза той — тези обвиняеми продължават да обядват спокойно, когато научават от братовчедка си за похищението на сенатора! И не разбират какво се иска от тях, когато жандармският офицер им подсказва по какъв начин да сложат край на всичко…

Тук той намекна за тайнствеността на този процес, чийто ключ се намира в ръцете на Времето, а то несъмнено ще изясни несправедливото обвинение. Застанал на тази основа, адвокатът направи ловък и смел ход, като постави себе си на мястото на едного от заседателите; той проведе свой въображаем разговор с колегите си и описа страданията си на човек, произнесъл жестока присъда, която впоследствие се оказва съдебна грешка; описа също така, и то много живо, неговите угризения на съвестта, а после се върна към ония съмнения, които би породила в душата му речта на защитника, и подчерта тия съмнения с такава убедителност, че съдебните заседатели до един бяха обхванати от мъчителна тревога.

Съдебните заседатели тогава още не бяха сити на подобни речи, всичко още имаше за тях очарованието на новото и ги хвърли в страшен смут. След пламенната реч на господин Дьо Гранвил съдебните заседатели трябваше да изслушат умния и изкусен Борден, който доразви доводите на младия адвокат, подчерта всички тъмни страни на делото и го представи като неясно и загадъчно. Той се постара да порази ума и разсъдъка, докато господин Дьо Гранвил се бе позовал на сърцето и въображението. С други думи, той съумя да обърка съдебните заседатели с такива убедителни доводи, че цялото сложно построение на обществения обвинител се разби на парчета. Това бе дотолкова очевидно, че адвокатът на господата Д’Отсер и Готар се предостави на благоразумието на съдебните заседатели, смятайки, че по отношение неговите довереници обвинението е отпаднало. Обвинителят настоя да отложи репликата си за следващия ден.

Напразно Борден, който разбираше, че ако съдебните заседатели започнат съвещание веднага след защитната реч, ще оправдаят подсъдимите и основавайки се на закона и на съществото на делото, се противопостави неговите в нищо непровинени довереници да прекарат още една цяла нощ в тревога, той не постигна нищо и съдът се оттегли на съвещание.

— Струва ми се, че трябва да зачитаме обществените интереси не по-малко от интересите на подсъдимите — заяви председателят. — Съдът би допуснал явна несправедливост, ако отхвърли подобна молба на защитата, следователно той е длъжен да удовлетвори и молбата на обвинението.

— Никога не знаеш къде ще спечелиш и къде ще загубиш — каза Борден, като се обърна към своите довереници. — Днес могат да ви оправдаят, утре — да ви осъдят.

— Във всеки случай — забеляза по-големият от Симьозови — ние можем само да се възхищаваме от вас.

Очите на госпожица Дьо Сен Син бяха пълни със сълзи. След съмненията, изказани от защитниците, тя не можеше да се надява на такъв успех. Започнаха да я поздравяват и всички я уверяваха в несъмненото оправдаване на братовчедите й. Но в този процес предстоеше още едно събитие — най-зашеметяващото, най-зловещото и най-непредвиденото, каквото някога е променяло хода на един криминален процес.