Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (17)

Шестнадесета глава
Арестите

Достатъчно бе Лоранс да каже на Март, Катрин и двамата Дюрийо да не се отлъчват от замъка и да не поглеждат навън, за да изпълнят стриктно нейното нареждане. При всяко яздене в гората конете оставаха на пътя край рова, близо до отвора в стената, а оттук Робер и Мишю, най-силните от цялата група, неусетно пренасяха чувалчетата през отвора в мазето под стълбата на кулата, наречена „Моминската кула“. Когато се върнаха в замъка към шест часа вечерта, четиримата дворяни и Мишю незабавно започнаха да зариват златото. Лоранс и младите Д’Отсер смятаха, че входът на мазето трябва да се зазида. С тази работа се зае Мишю, а негов помощник пожела да бъде Готар, който веднага изтича до фермата да вземе няколко торби гипс, останала след постройката на къщата. И Март се върна у дома си, за да ги даде скришом на Готар. Фермата, построена за Мишю, се намираше на хълма, отгдето някога бе забелязал жандармите, а пътят тук вървеше покрай дере. Силно огладнял, Мишю бързаше да свърши работата си по-скоро и към седем и половина вечерта всичко беше готово. После с бързи крачки се отправи към дома си, за да предупреди Готар да не носи последната торба гипс, която сега се оказваше излишна. Фермата беше вече обкръжена; сенсинският полеви стражар, мировият съдия, писарят и тримата жандарми, като чуха стъпките на Мишю, побързаха да се скрият и го оставиха да влезе в дома си.

Мишю срещна Готар, тръгнал към него с торбата на рамо, и отдалеко му извика:

— Готово, момче! Остави я на място и ела да обядваш с нас.

Потен, изпоцапан с гипс, кал и пясък, Мишю весело влезе в кухнята, където Март и майка й вече сервираха супата.

В момента, когато Мишю, наведен над мивката, понечваше да измие ръцете си, в кухнята влезе съдията, а след него писарят и пъдарят.

— С какво мога да ви услужа, господин Пигу? — запита Мишю.

— В името на императора й закона ви арестувам! — заяви съдията.

Тогава се появиха и тримата жандарми, водейки пред себе си Готар. При вида на триъгълните наполеонки с галони Март и майка й изпаднаха в ужас.

— Виж ти, виж! А защо? — запита Мишю и като седна на масата, каза на жена си: — Дай ми да ям, умирам от глад.

— Сам знаете защо — отвърна съдията, а после, показвайки на Мишю заповедта за арестуването му, даде знак на писаря да пристъпи към съставяне на протокола.

— Какво си се зазяпал, Готар? Ще обядваш ли или не? — извика Мишю. — Остави ги тях да си пишат каквото им дойде наум.

— Вие признавате, че дрехите ви са изпоцапани и скъсани? — запита съдията. — Не отричате също думите, които току-що казахте на Готар в двора?

Поразена от хладнокръвието на мъжа си, Март му подаваше едно след друго блюдата, а Мишю ядеше като прегладнял човек и не отговаряше на съдията; устата му беше пълна, съвестта спокойна. Затова пък Готар не можа да преглътне хапка в уплахата си.

— Слушайте — пошепна пъдарят на ухото на Мишю, — какво направихте със сенатора? Съдиите казват, че ви заплашва смъртно наказание.

— Боже мой! — изохка Март, дочувайки последните думи на стражаря, и падна като поразена от мълния.

— Сигурно Виолет ни е скроил някоя мръсна шега! — рече Мишю, припомняйки си разказа на Лоранс.

— А, вие знаете, че Виолет ви е видял? — подхвана мировият съдия.

Мишю прехапа устни и реши повече да не произнася нито дума. Готар благоразумно последва примера му.

Убедил се, че всички опити да накара Мишю да говори са безполезни и знаейки, че се слави в окръга като коварен човек, съдията заповяда да му вържат ръцете — и неговите, и на Готар — и да ги откарат в сенсинския замък, накъдето се отправи и самият той, надявайки се да намери там председателя на експертите.

Младите дворяни и Лоранс толкова бяха прегладнели и така им се искаше минута по-скоро да седнат около трапезата, че решиха да не губят време за преобличане. В трапезарията, дето вече с видима тревога ги очакваха съпрузите Д’Отсер, Лоранс се показа в амазонка, а младите хора с панталони от бяла кожа, високи ботуши и зелени кожени куртки. Старият Д’Отсер бе забелязал, че те ту тръгват нанякъде, ту се връщат и най-вече, че се отнасят към него с недоверие; но Лоранс не можеше да го изведе от дома както слугите си. И след като един от синовете отклони отговора на въпроса му и избяга, старецът призна опасенията си пред госпожа Д’Отсер.

— Боя се — рече той, — че Лоранс отново ще ни създаде някоя неприятност.

— Какво уловихте днес? — запита госпожа Д’Отсер Лоранс.

— О, почакайте, един ден ще узнаете в какво ужасно дело са участвували синовете ви — отвърна тя със смях.

Макар и казани на шега, думите на Лоранс страшно изплашиха старата дама. Катрин доложи, че обядът е готов. Графинята хвана под ръка старецът Д’Отсер и лукаво се усмихна при мисълта какъв номер бе скроила на братовчедите си; сега един от тях трябваше да предложи ръка на госпожа Д’Отсер, която благодарение на тяхното договаряне следваше да изиграе ролята на прорицателка.

Госпожа Д’Отсер поведе към масата маркиз Дьо Симьоз. След прочитане на молитвата настана тържествена минута и сърцата на Лоранс и братовчедите й забиха неудържимо. Когато сипваше супата, госпожа Д’Отсер бе поразена от внезапното вълнение на близнаците и от необичайно смирения вид на Лоранс.

— Виждам, случило се е нещо извънредно — каза тя, като изгледа и тримата подред.

— Към кого се обръщате? — запита Лоранс.

— Към всички ви — отвърна госпожа Д’Отсер.

— Колкото до мен, майко — каза Робер, — гладен съм като вълк.

Развълнувана, госпожа Д’Отсер подаде на маркиз Дьо Симьоз паницата, която бе предназначена за по-младия брат.

— И аз като вашата майка постоянно ви бъркам, когато не видя вратовръзките ви. Мислех, че предлагам паницата на вашия брат — каза тя, като се обърна към маркиза.

— Вие му предложихте много повече, отколкото мислите — каза по-младият, леко пребледнял. — От днес нататък той е граф Дьо Сен Син.

Бедният юноша, обикновено така весел, завинаги загуби своята жизнерадост; но той намери в себе си сили да погледне Лоранс с усмивка и да сподави безграничното си съжаление. И в кратък миг страстта се разтвори в братската любов.

— Как? Нима графинята е направила вече своя избор? — учуди се госпожа Д’Отсер.

— Не — отвърна Лоранс, — ние предоставихме този въпрос на съдбата, а вие станахте нейното оръдие.

И Лоранс разказа за споразумението, станало между тях тази сутрин. По-големият Дьо Симьоз, забелязал внезапно побледнялото лице на своя брат, с мъка се въздържа да не извика: „Ожени се ти за нея, а аз ще се отдалеча и ще умра!“ Когато започнаха да предлагат десерта, обядващите чуха да се чука по прозореца на трапезарията откъм градината. По-възрастният от братята Д’Отсер избърза към вратата, отвори я и в трапезарията влезе кюрето; панталоните му бяха изпокъсани от бодливите храсти край оградата, през която се бе промъкнал.

— Бягайте! Идват да ви арестуват!

— Защо?

— Не зная, но идват за вас.

Тези думи бяха посрещнати с дружен смях.

— Та ние в нищо не сме виновни! — извикаха младите хора.

— Виновни невиновни, скачайте на конете и потегляйте към границата — отвърна кюрето. — После доказвайте вашата невинност. Задочната присъда може да бъде обжалвана, но не и присъдата, продиктувана от страсти и предразсъдъци. Спомнете си думите на президента Харлей: „Ако ме обвинят, че съм откраднал кулите на Парижката света Богородица, веднага бих избягал.“

— Но да побегнеш, значи, да се признаеш за виновен — възрази маркиз Дьо Симьоз.

— Не бягайте — каза Лоранс.

— Отново тези възвишени глупости! — възропта кюрето. — Ако бях всемогъщ бог, мигновено щях да ви отнеса. Но ако сега ме заварят тук, и то в такъв вид, моето необичайно посещение ще ги насочи и против вас, и против мен, затова се връщам по същия път. Помислете си върху това, което ви казах. Още има време. Съдиите са забравили, че имаме обща стена, а от всички други страни вие сте обкръжени.

Шум от стъпки, а после и звън на жандармски саби изпълни двора и стигна в трапезарията малко след изчезването на горския свещеник, чиито съвети нямаха по-голям успех от съветите на маркиз Дьо Шаржбьоф.

— Нашето общо съществуване — каза тъжно младият Симьоз на Лоранс — е чудовищно. Чудовищна е и нашата любов. Тя докосна сърцето ви. Може би всички близнаци, историята на които ни е известна, са били нещастни именно защото появяването им на бял свят противоречи на природните закони. А що се отнася до нас — вижте как безпощадно ни преследва съдбата. Фаталността по най-жесток начин отлага осъществяването на взетото от вас решение.

Лоранс бе зашеметена. В ушите й звънтеше някакъв шум и през него тя чу зловещите думи на председателя на експертите.

— В името на закона и императора, арестувам господата Пол-Мари и Мари-Пол Дьо Симьоз и Адриан и Робер Д’Отсер. Тези господа — добави той, като показа на съпровождащите го лица калта по дрехите на арестуваните — навярно не ще отрекат, че са прекарали част от деня в езда?

— В какво ги обвинявате? — запита гордо госпожица Дьо Сен Син.

— А няма ли да задържите госпожицата? — напомни Жиге.

— Оставям я на свобода под гаранция, докато бъдат разгледани по-обстойно събраните улики против нея.

Гулар предложи своето поръчителство и я помоли само да даде дума, че не ще избяга. Лоранс измери бившия лакей на къщата Дьо Симьоз с унищожителен поглед, който направи от този човек неин смъртен враг; по страните й потече сълза — една от ония сълзи на безсилна ярост, които говорят за адски мъки.

Четиримата дворяни уплашено се спогледаха и застанаха неподвижно. Душевното състояние на съпрузите Д’Отсер, решили, че младите хора и Лоранс крият нещо от тях, беше неописуемо. Приковани към креслата, тези родители, от които изтръгваха децата им, след като толкова бяха страдали за тях и едва-що им се бяха зарадвали, гледаха, без да виждат, и слушаха, без да чуват.

— Мога ли да ви помоля да бъдете мой гарант, господин Д’Отсер? — запита Лоранс бившия си опекун; старецът се стресна от този глас, който му се стори пронизителен и ясен като звука на тръбата, призоваваща на Страшния съд.

Той избърса сълзите, бликнали от очите му, разбра всичко и едва чуто промълви:

— Простете, графиньо, вие знаете, че съм ви предан от цялата си душа.

Поразен отначало от спокойствието на виновниците, застигнати около мирната трапеза, Лешено отново повярва в тяхната виновност, когато видя искреното учудване на родителите и замисленото лице на Лоранс, която се мъчеше да отгатне кой й бе скроил този капан.

— Господа — вежливо каза той, — вие сте достатъчно благовъзпитани хора, за да оказвате безполезна съпротива; последвайте ме и четиримата в конюшнята, ние трябва във ваше присъствие да свалим подковите на конете, тъй като те са важни веществени доказателства на съда и може би ще потвърдят вашата невинност или обратно — вашата вина. Вие също елате, госпожице.

Сенсинският ковач и неговият помощник бяха извикани от Лешено в качеството им на свидетели. Докато в конюшнята се занимаваха с това, съдията доведе Готар и Мишю. Нуждаеха се от твърде много време, за да свалят подковите на конете, да ги измерят и съпоставят техния отпечатък със следите, оставени в парка от конете на злосторниците. Но когато доложиха за пристигането на Пигу, Лешено остави на жандармите арестуваните и се върна в трапезарията да продиктува протокола, а съдията обърна вниманието му върху изпоцапаните дрехи на Мишю и му разказа за обстоятелствата, при които последният бе арестуван.

— По всичко изглежда, че са убили сенатора и че са го закопали някъде — каза в заключение Пигу.

— Сега и аз се опасявам от това — отвърна съдията. — Ти къде отнесе гипса? — запита той Готар.

Готар се разплака.

— Той се бои от вас — намеси се Мишю, чиито очи хвърляха мълнии като очите на лъв, попаднал в клетка.

Междувременно се завърнаха всички слуги, задържани в дома на кмета; те се струпаха в антрето, където намериха разплакани съпрузите Дюрийо и Катрин, и от тях научиха колко важни са показанията, които току-що бяха дали. На всички въпроси на заседателя и на съдията Готар отговаряше с плач; накрая стигна до такива припадъци и конвулсии, че те решиха да го оставят на мира. Когато престанаха да го наблюдават, хитрецът погледна Мишю и се усмихна, а Мишю му даде да разбере, че одобрява поведението му. Лешено остави съдията в трапезарията и отиде да потърси експертите.

— Господине, можете ли да ни кажете защо ги арестувате? — запита накрая госпожа Д’Отсер Пигу.

— Обвиняват ги, че са извършили въоръжено нападение над сенатора, когото са отвлекли и скрили — ние не допускаме да са го убили, макар че много факти говорят за това.

— А какво наказание се предвижда за провинени в такова престъпление? — запита старият.

— Съгласно старите закони, неотменени от новия Кодекс и следователно оставащи в сила, такова престъпление се наказва със смъртна присъда — отвърна съдията.

— Смъртна присъда! — извика госпожа Д’Отсер и загуби съзнание.

В този момент влезе свещеникът със сестра си; госпожица Гуже извика Катрин и жената на Дюрийо.

— Та ние не сме виждали и очите на вашия проклет сенатор! — извика Мишю.

— С това не ще се съгласят господин Марион, господин Гревен, неговата съпруга, сенаторският камериер и Виолет — възрази Пигу с ехидната усмивка на формалист, убеден в правотата си.

— Нищо не разбирам — промълви Мишю, замаян от този отговор; у него възникваха опасения да не би да е попаднал заедно с господарите си в някоя клопка, устроена от врага.

В това време всички се върнаха от конюшнята. Лоранс се хвърли към госпожа Д’Отсер, която едва чуто прошепна:

— Грози ги смъртна присъда.

— Смъртна присъда — повтори Лоранс, като изгледа четиримата младежи.

Тези думи изпълниха всички с ужас и Жиге, човек, преминал школата на Корантен, побърза да се възползува от минутното объркване.

— Все още може да се нареди нещо — каза той, като отведе маркиз Дьо Симьоз в ъгъла. — Може би само сте се пошегували? Дявол го взел, нали сте служили в армията? Войниците всякога се разбират един друг. Какво направихте със сенатора? Ако сте го убили, всичко е казано с това. Но ако сте го скрили — освободете го. Виждате, че номерът ви не успя. Аз съм уверен, че председателят на експертите, в съгласие със самия сенатор, ще преустанови делото.

— Решително нищо не разбираме от вашите въпроси — отвърна маркиз Дьо Симьоз.

— Ако продължавате да отговаряте с този тон, не зная докъде ще стигнете — забеляза офицерът.

— Мила братовчедке — рече маркиз Дьо Симьоз, — виждам, че ще ни отведат в затвора, но вие не се тревожете, след няколко часа отново ще се върнем. Тук има някакво недоразумение, то бързо ще се изясни.

— Желая ви това от все сърце, господа — каза съдията и направи знак на Жиге да отведе четиримата дворяни. Готар и Мишю. — Не ги откарвайте в Троа — обърна се той към офицера, — а ги вземете в Арси и ги задръжте при себе си, в караулното; утре те трябва да присъствуват при проверката на следите в парка.

Преди да тръгнат, Лешено и Пигу разпитаха Катрин, съпрузите Д’Отсер и Лоранс. Двамата Дюрийо, Катрин и Март заявиха, че са видели господарите си само на закуска; госпожа Д’Отсер добави, че ги е видяла в три часа следобед.

Когато в полунощ Лоранс се озова сама сред старците Д’Отсер, абат Гуже и сестра му, без четиримата млади хора, които от осемнайсет месеца насам бяха животът в този замък, предмет на любов и радост, графинята дълбоко се замисли и никой не се осмели да й заговори. Скръбта й бе безмерна, безгранична… Накрая някой въздъхна и всички се огледаха.

Забравена в ъгъла, Март се надигна и каза:

— Смърт! Госпожице, те ще ги убият, макар и да са невинни…

— Какво сторихте! — прошепна кюрето.

Лоранс излезе, без да отговори. Необходимо й беше да се уедини, за да събере сили пред тази неочаквана беда.