Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (10)

Десета глава
Лоранс и Корантен

Виждайки в ръцете на Корантен кутията, графинята замахна с камшика и така стремително се хвърли към агента и го удари по ръцете, че кутията падна на пода; Лоранс я грабна, хвърли я в огъня и в заплашителна поза застана пред камината, преди още агентите да се опомнят. Очите на Лоранс горяха от презрение, на бледното чело и на устните й блуждаеше пренебрежителна усмивка и тъкмо това бе за агентите много по-оскърбително от властния жест, чрез който се разправи с Корантен като с отровна змия. В добродушния господин Д’Отсер тутакси се пробуди рицарят, лицето му цялото почервеня и той съжали, че няма шпага.

Слугите отначало затрепериха от радост. Отмъщението, за което жадуваха, вече се изсипа върху едного от негодяите. Но тяхната радост скоро помръкна от ужасно опасение: отгоре все още се чуваха стъпките на жандармите, крачещи насам-натам из таваните.

„Шпионин“ е енергична дума, в която се смесват всички оттенъци, отличаващи един от друг хората на полицията, тъй като народът за нищо на света не иска да внесе в своята реч точните названия на всички, които са приобщени към тази кухня, необходима на правителствата; шпионинът е великолепен и необичаен, защото никога не излиза от кожата си: той притежава християнското смирение на пастира, свикнал е да среща презрение и сам отвръща с презрение; то е преграда за тълпата глупци, които не го разбират; в неговото кораво чело се разбиват всякакви оскърбления, той върви към набелязаната цел като животно, чиято здрава коруба може да бъде потрошена само от оръдие; затова, когато ранят шпионина, той също като звяра изпада в ярост именно защото е смятал бронята си за непроницаема. Ударът с камшик бе за Корантен — не говоря за болката — именно този пушечен изстрел, който разби неговата броня. Жестът на благородната и горда девойка, изпълнен с презрение, унизи шпионина не само в очите на немногочислените обитатели на замъка, но главно в собствените му очи. Провансалецът Пейрад се хвърли към камината; Лоранс го ритна с крак, но той хвана този крак, повдигна го и с това принуди девойката от свян да се отпусне в креслото, където тя тази вечер дремеше. Това бе трагикомичен епизод сред царящия ужас — контраст, далеч не рядък в човешкия живот. В стремежа си на всяка цена да вземе кутията Пейрад изгори ръцете си, но успя да я вземе, постави я на пода и седна на нея. Всички тези дребни събития станаха мигновено, без да бъде произнесена ни дума. Съвзел се от болката след удара, Корантен хвана госпожица Дьо Сен Син за ръцете, за да я задържи на мястото й.

— Не ме принуждавайте да употребя срещу вас сила, хубава гражданко — каза той с оскърбителна любезност.

Постъпката на Пейрад доведе до това, че кутията престана да тлее, тъй като притокът на въздух бе прекратен.

— Ей, хора! Тук! — извика той, без да променя странната си поза.

— Обещавате ли да се държите кротко? — дръзко се обърна Корантен към Лоранс и взе ножа си от пода, без да извършва неблагоразумието да я заплашва.

— Тайните, заключени в кутийката, нямат никакво отношение към правителството — отвърна Лоранс с някаква тъга в гласа и очите. — Когато прочетете писмата в нея, вие, въпреки безсрамието си, ще се засрамите, че сте ги прочели. Впрочем има ли все още срам у вас? — добави тя, след като помълча.

Свещеникът хвърли умоляващ поглед към Лоранс, като че за да й каже: „За бога, успокойте се!“

Пейрад стана. Дъното на кутията, почти цялото обгоряло, бе оставило на килима червеникав отпечатък. Капакът й беше овъглен, стените — попукани.

Този смешен Сцевола^[1], който бе принесъл в жертва на бога на полицията — Страха — жълтеникавия си панталон, разтвори двете страни на кутията като книга и върху сукното на игралната маса паднаха три писма и два кичура коса. Той вече се канеше да погледне с усмивка Корантен, когато забеляза, че кичурите бяха бели, но с различни оттенъци. Корантен пусна ръцете на госпожица Дьо Сен Син и пристъпи към масата, за да прочете писмото, от което бяха се изплъзнали двата кичура.

Лоранс също стана и като се приближи към шпионите, каза:

— О, четете на глас — това ще бъде вашето наказание.

Но тъй като те започнаха да четат наум, Лоранс сама прочете на глас следното писмо:

Скъпа Лоранс,

Ние с моя мъж научихме за благородното Ви държане в тъжния ден на нашето арестуване. Ние знаем, че обичате нашите безценни близнаци тъй горещо, както и ние и като нас обичате и двамата еднакво; ето защо именно на Вас поверяваме нашия дар, същевременно скъп и тъжен и за тях. Господин палачът току-що ни острига косите, защото след няколко минути ще ни екзекутират, но той ни обеща да Ви предаде двата единствени спомена, които можем да оставим на любимите ни сираци. Пазете тези останки от нас, за да им ги предадете, когато настъпят по-добри времена. Изпращаме им с тези кичури нашата последна целувка и родителската ни благословия. Последната ни мисъл ще бъде най-напред за нашите синове, после за Вас, и накрая за Бога. Обичайте ги!

Берт дьо Сен Син

Жан дьо Симьоз

При изчитането на тези редове в очите на всички се появиха сълзи.

Лоранс хвърли на агентите унищожителен поглед и с твърд глас каза:

— Вие сте по-безжалостни от господин палача!

Корантен спокойно сложи кичура коса в писмото, а писмото остави на масата, притискайки го с кошничка, пълна с фишове, за да не отлети. Сред всеобщото смущение това хладнокръвие изглеждаше чудовищно.

Пейрад разтвори другите две писма.

— А що се отнася до тези — продължи Лоранс, — те са почти еднакви. Вие току-що чухте завещанието, а ето неговото изпълнение. Оттук нататък сърцето ми не ще има тайни за никого — това е всичко.

1794 г., Андернах, пред сражение

 

Скъпа моя Лоранс, обичам Ви навеки и бих искал да знаете това; но ако ми е съдено да умра, знайте също, че и моят брат Пол-Мари Ви обича не по-малко от мен. Единствено мое утешение пред смъртта ще бъде увереността, че след време моят брат може да стане Ваш съпруг и че аз не бих се измъчвал от ревност, както това би станало, ако Вие предпочетете него, докато и двамата сме живи. Впрочем това предпочитание би било напълно естествено, тъй като може би той е по-достоен от мен, и г. н.

Мари-Пол

— А ето и другото — продължи тя с поруменяло от свян лице:

Андернах, преди сражение

 

Моя добра Лоранс, аз обикновено съм тъжен. А Пол-Мари има такъв жизнерадостен характер и той сигурно Ви харесва повече, отколкото аз. Ще дойде ден, когато ще трябва да отдадете предпочитание на едного от нас; е добре, колкото и да Ви обичам…

— Вие си пишете с емигранти — каза Пейрад, прекъсвайки Лоранс, и огледа писмата на светлина, за да провери дали между редовете не е написано нещо със симпатично мастило.

— Да — отвърна Лоранс и внимателно сгъна леко пожълтелите листа. — Но с какво право вие нахълтвате в моя дом, с какво право посягате на личната ми свобода и на светостта на домашното огнище.

— О, виж ти, виж ти! — подхвана Пейрад. — С какво право ли? Ще ви го покажем това право, очарователна аристократко — продължи той, като извади от джоба нареждането, издадено от министъра на правосъдието и подписано от министъра на вътрешните работи. — Ето, гражданко, това са го измислили министри.

— А ние можем ли да ви запитаме — и каза Корантен шепнешком — с какво право вие предлагате убежище на убийците на Първия консул? Вие ме ударихте с камшик през ръцете и това може да ми даде основание да помогна да изпратят вашите братовчеди на оня свят, аз, който дойдох тук с намерение да ги спася.

По движението на устните и по погледа, който Лоранс хвърли към Корантен, свещеникът се досети за какво говори този велик, непризнат артист и направи на Лоранс знак да не му се доверява, който никой освен Гулар не забеляза. Пейрад почукваше по капака на кутийката, за да провери дали няма двойно дъно.

 

— Ах, Боже мой, та вие ще я счупите! Ето, погледнете — подвикна девойката на Пейрад, като изтръгна от него капака.

После бодна с игла главата на една от фигурките, изрязани на капака, пружинката разтвори дъсчиците и в една от тях, леко издълбана, се оказаха две миниатюри от слонова кост, направени в Германия и изобразяващи господата Дьо Симьоз в униформа на офицери от армията на Конде. Изправен лице с лице пред противник, когото имаше основание да ненавижда от цялата си душа, Корантен извика Пейрад настрана и започна да се съвещава с него полугласно.

— И вие искахте да изгорите всичко това? — запита абат Гуже Лоранс, като й показа с поглед писмото на маркизата и двата кичура коса.

Вместо отговор девойката многозначително повдигна рамене. Кюрето разбра, че тя бе готова да пожертвува всичко, за да печели време, и повдигна очи към небето, изразявайки своето възхищение.

— Къде задържаха Готар? Чувам го да плаче! — каза тя високо, за да я чуят.

— Не зная — отвърна свещеникът.

— Да не е отишъл във фермата?

— Във фермата! Изпратете хора там — каза Пейрад на Корантен.

— Няма за какво — възрази Корантен. — Тази девойка не би поверила спасяването на братовчедите си на прост фермер. Тя ни заблуждава. Правете каквото ви казвам, та да можем, след като извършихме непростимата грешка да дойдем тук, поне да се върнем с някакви сведения.

Корантен отиде към камината и повдигна дългите заострени поли на сюртука си, за да се посгрее; той придоби вид, тон и маниери на човек, дошъл на гости.

— Госпожи, можете да си легнете, вашите хора също. Господин кмете, услугите ви вече са излишни. Строгостта на получените от нас предписания не ни позволяват да действуваме иначе освен така, както досега действувахме; остава ни още да обследваме стените, а те, изглежда, са доста дебели и тогава ще си отидем.

Кметът се поклони на присъствуващите и си излезе. Свещеникът и госпожица Гуже не мръднаха от местата си. Слугите така се бояха за съдбата на младата си господарка, че не искаха да я оставят сама. Госпожа Д’Отсер, която от появяването на Лоранс я следеше с напрегнатото внимание на отчаяна майка, стана, улови Лоранс за ръка, отведе я в ъгъла и шепнешком я запита:

— Виждали ли сте се с тях?

— Нима мога да допусна синовете ви да нощуват под нашия покрив, без вие да знаете? — възропта Лоранс. — Дюрийо — продължи тя, — вижте може ли да се спаси моята Стела — тя все още диша.

— Колко ли е пробягала? — каза Корантен.

— Петнайсет левги за три часа — отговори Лоранс, обръщайки се към свещеника, който я гледаше с удивление и възторг. — Тръгна в девет и половина, а се върнах в един часа.

Тя погледна часовника — беше два и половина.

— И така — продължи Корантен, — вие не отричате, че сте яздили петнайсет левги.

— Не, не отричам — отвърна тя. — Признавам, че моите братовчеди и господата Дьо Симьоз в своята невинност се надяваха да бъдат включени в амнистията и бяха тръгнали насам. Ето защо, когато разбрах, че господин Мален възнамерява да ги заплете в някакъв заговор, отидох да ви предупредя да се върнат в Германия, където ще бъдат, преди телеграфът от Троа да предаде заповедта за задържането им на границата. Ако с това съм извършила престъпление, нека ме накажат.

Отговорът на Лоранс, щателно обмислен и правдоподобен в най-малките си подробности, разколеба досегашната увереност на Корантен, когото Лоранс скришом наблюдаваше. В тази толкова решителна минута, когато всички сърца бяха приковани към тия две лица, когато всички погледи сновяха от Лоранс към Корантен и от Корантен към Лоранс, откъм гората се дочу тропот на коне, галопиращи по селския път, а после по павираната алея, която водеше от вратата към дома. По всички лица се изписа мъчителна тревога.

Пейрад влезе, сияещ от радост, пристъпи бързо към колегата си и му каза достатъчно високо, за да го чуе графинята:

— Мишю е в ръцете ни.

Поруменяла от вълнения, умора и напрежение, Лоранс изведнъж отново пребледня и сразена от тази вест, се отпусна в креслото почти безчувствена. Жената на Дюрийо, госпожица Гуже и госпожа Д’Отсер се хвърлиха към графинята, защото имаше вид на човек, комуто не достига въздух. Лоранс с жест помоли да прережат шнура на амазонката й.

— Хвана се! Значи, те са на път за Париж! — каза Корантен на Пейрад. — Трябва да изменим нарежданията.

И те излязоха, оставяйки полицай пред вратата на салона. Със своята дяволска ловкост двамата шпиони удържаха отвратителна победа в дуела с Лоранс: уловиха девойката в капана с помощта на една от обичайните си хитрини.

В шест часа сутринта шпионите отново дойдоха. Оглеждайки пътя през рова, те се убедиха, че по него са минали коне в посока към гората. Сега те чакаха донесение от жандармерийския капитан, комуто бе наредено да обследва местността. Оставиха обкръжения замък под наблюдението на старшията и се отправиха към сенсинската кръчма да закусят, разпоредили се предварително да пуснат Готар, който на всички въпроси неизменно отвръщаше с поток от сълзи, и Катрин — все тъй мълчалива и вцепенена.

Катрин и Готар дойдоха в салона и целунаха ръка на Лоранс, отпуснала се без сили в креслото. Дюрийо съобщи, че Стела ще оживее, но че се нуждае от много грижи.

Разтревожен и разяждан от любопитство, кметът срещна Пейрад и Корантен в селото. Той не можеше да допусне, че такива важни особи закусват в някаква жалка кръчма, и ги покани у дома си. До манастира имаше четири левги. По пътя Пейрад подхвърли, че арсийският старшия не бил изпратил вест ни за Мишю, ни за Виолет.

— Имаме работа не с какви да е хора — забеляза Корантен. — Аз съм уверен, че и свещеникът играе в цялата тази история немалка роля.

В минутата, когато госпожа Гулар въвеждаше чиновниците в обширната незатоплена трапезария, жандармерийският поручик дойде, объркан и смутен.

— Намерихме коня на арсийския старшия в гората без господаря му — каза той на Пейрад.

— Поручик, изтичайте в дома на Мишю; разузнайте какво става там! — извика Корантен. — Трябва да са убили старшия.

Това известие отрови закуската им. Парижаните изгълтаха набързо поднесеното като ловджии на почивка и се понесоха към замъка със своя плетен кабриолет, впрегнат с пощенски кон, за да имат възможност бързо да се отправят там, където бе нужно присъствието им. Когато двамата мъже отново се появиха в салона, дето бяха внесли такова смущение, ужас, скръб и жестоко безпокойство, намериха Лоранс в домашна роба, благородника и жена му, абат Гуже и неговата сестра насядали спокойно край камината.

„Ако бяха задържали Мишю, щяха да го доведат — разсъждаваше в себе си Лоранс. — Колко жалко, че не съумях да се овладея и потвърдих някои подозрения на тези подлеци; но всичко това още може да се поправи.“

— Дълго ли ще бъдем ваши пленници? — запита тя агентите с насмешлив и спокоен вид.

„Откъде може да знае, че подозираме Мишю? Никой отвън не е влизал в замъка. Тя се подиграва с нас“ — с поглед си казаха един на друг шпионите.

— Няма да ви притесняваме дълго — отвърна Корантен, — след около три часа ще ви поднесем нашите извинения, загдето нарушихме спокойствието ви.

Никой не му отговори. Презрителното мълчание удвои затаения бяс на Корантен; Лоранс и свещеникът — в този малък свят единствените двама с ум и проницателност, се бяха съвзели. Готар и Катрин придвижиха масичката със закуската, край която седнаха свещеникът и сестра му. Господари и слуги не обръщаха ни най-малко внимание на шпионите, които се разхождаха в градината, в двора, по пътя и от време на време надникваха в салона.

В два и половина часа поручикът се върна.

— Намерих старшията — каза той на Корантен, — лежеше на пътя, който води от така наречената сенсинска къщурка към фермата Белаш. Никакви рани няма по него, само главата му е силно натъртена, вероятно от падането. Казва, че нещо така бързо го смъкнало от коня и така силно го отхвърлило назад, че даже не разбрал как е станало. Краката му сами изскочили от стремената, а то иначе край — конят в страха си щял да го повлече из полето. Оставихме го на грижите на Мишю и Виолет…

— Как? Мишю у дома си? — запита Корантен, поглеждайки към Лоранс.

Графинята лукаво се усмихваше като жена, която си отмъщава.

— Току-що го видях с Виолет — довършваха някакъв пазарлък, започнат още вчера вечерта — продължаваше поручикът. — И двамата, както ми се стори, бяха понаправили главата — и нищо чудно, пили цяла нощ и още не могат да сключат пазарлъка.

— Виолет ли ви каза това? — извика Корантен.

— Да — отвърна поручикът.

— Ах, човек всичко трябва да си върши сам — ядоса се Пейрад, поглеждайки Корантен, който не по-малко от него се съмняваше в способностите на поручика.

— В колко часа пристигнахте в дома на Мишю? — запита Корантен, забелязал, че госпожица Дьо Сен Син погледна часовника на камината.

— Около два часа — поясни поручикът.

Лоранс хвърли бърз поглед към господин Д’Отсер, жена му, към абат Гуже и неговата сестра и на всички им се стори, че пред тях се отварят небесата: погледът на Лоранс засия от тържествуваща радост, страните й поруменяха, сълзи замрежиха очите й. Невъзмутима пред каквито и да било нещастия, девойката можеше да заплаче само от радост. В този миг тя приличаше на някакво неземно същество, особено за свещеника, тъй като той със скрито огорчение наблюдаваше мъжествения й характер, а сега в нея се бе разкрила безкрайно нежна женственост. Но тази чувствителност се таеше в Лоранс като съкровище, скрито в безмерна глъбина, под гранитен блок. В това време влезе жандарм и запита може ли да пуснат малкия Мишю, чийто баща го бил изпратил да съобщи нещо на господата от Париж. Корантен кимна с глава. Крушата не пада по-далеч от корена: хитрият Франсоа Мишю стоеше в двора и пред очите на жандарма успя да поговори с Готар, току-що пуснат на свобода. Изпълнявайки бащиното си поръчение, Франсоа бутна в ръката на Готар нещо, без жандарма да забележи. Готар се изхлузи зад гърба на Франсоа, добра се до госпожица Дьо Сен Син и неусетно й предаде двете половинки на венчалната халка; Лоранс притисна към тях горещите си устни, тъй като разбра, че връщайки халката, Мишю искаше да я увери, че четиримата млади дворяни са в безопасност.

— Тате пита кво да прави със старшията, че хич не е добре.

— Какво му е? — запита Пейрад.

— Цапардосал се по тиквата. Здраво я натъртил. Чудна работа, че нали уж джандарите яздят добре. Сигурно се е спънал. Ей такава дупка има на главата му — трябва да се е чукнал в някой камък. Уж джандар, а пък пъшка, просто да го съжалиш.

Жандармерийският капитан влезе в двора, скочи от коня си и махна с ръка на Корантен, който, щом го позна, забърза към прозореца и го отвори, за да не губи време.

— Какво ново?

— Измамиха ни като холандци.^[2] По големия път в гората намерихме пет коня, мокри от пот и изморени до смърт, и аз заповядах да ги пазят, за да се изясни откъде са и от кого са купени. Гората е обкръжена, птичка не може да прехвръкне.

— Кога, мислите, тези хора са влезли в гората?

— В дванайсет и половина по обяд.

— Заек да не изскочи от гората, без да го видите! — прошепна на ухото му Корантен. — Оставям ви тук Пейрад, а сам ще отида да видя какво става с нашия бригадир. Ти бъди при кмета, аз ще изпратя някой кадърен човек да те смени. Ще трябва да привлечем на помощ местни хора — поогледай се наоколо.

После Корантен се обърна към присъствуващите и заплашително каза:

— Довиждане!

Никой не му отговори.

— А какво ще каже Фуше за този обиск без особени резултати? — запита Пейрад, настанявайки се в кабриолета до Корантен.

— О, не всичко още е свършено — отвърна Корантен шепнешком, — господа дворяните трябва да са в гората — той посочи Лоранс, която ги наблюдаваше от големия прозорец на салона. — Вече се разправих с една^[3], по-хитра от тази; беше ме вбесила. Ако госпожицата още веднъж ми падне подръка, ще ми плати за камшичния удар!

— Онази беше обикновено момиче, а тази заема съвсем друго положение — възрази Пейрад.

— Не е ли все едно? Каквото кралицата, таквоз и магарицата — отсече Корантен, подканяйки със знак полицая да подкара коня.

След десет минути в сенсинския замък нямаше никакъв външен човек.

— Как се освободихте от старшията? — запита Лоранс Франсоа Мишю, комуто по нейно разпореждане беше предложен обяд.

— Татко и мама ми бяха казали, че е въпрос на живот и смърт и че не бива да пущам никого у дома. А аз чух конски тропот в гората и разбрах, че имам работа с кучета-джандари, и реших за нищо на света да не ги пускам при нас: взех от тавана здраво въже и го вързах за дърветата на самия край на двата пътя, които водят към нашата къща. После опънах въжето, така че да стигне до гърдите на ездача, а другия край пристегнах към отсрещното дърво по пътя, отдето се чуваше тропотът. И така преградих пътя. Всичко после стана, както си го бях намислил. Луната се беше скрила и моят приятел старшията се просна на земята, но не умря от удара. Джандарите са корави хора. Ето това е, направих каквото можах.

— Ти ни спаси! — каза Лоранс, като прегърна малкия Франсоа и го съпроводи до вратата. После, оглеждайки се наоколо, тя шепнешком го запита: — А имат ли достатъчно храна?

— Аз току-що им занесох огромна погача и четири бутилки вино. Поне седмица ще издържат.

Връщайки се в салона, девойката забеляза, че очите на господин Д’Отсер и жена му, както и на госпожица Гуже и абата се обръщаха към нея с неми въпроси, в техните погледи се четеше възторг и тревога.

— Значи, вие отново се видяхте с тях? — възкликна госпожа Д’Отсер.

Графинята се усмихна, полагайки пръст на устните си, и се качи горе, за да си легне; след удържаната победа тя усещаше убийствена умора.