Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (15)

Четиринадесета глава
Обстоятелствата, при които бе извършено престъплението

Той веднага продаде земята си на белашкия арендатор Бовизаж, който обаче обеща да се издължи не по-рано от двайсетина дни. Между това, приблизително месец след посещението на маркиза, Лоранс разказа на братовчедите си за оцелялото им състояние и предложи да откопаят на малки пости милиона, заровен в гората. Големият сняг беше попречил дотогава на Мишю да изрови съкровището, а и не му се искаше да стори това без участието на своите господари. Мишю на всяка цена искаше да напусне този край, боеше се много за самия себе си.

— Мален неочаквано пристигна в Гондрьовил, никой не знае защо — каза той на господарката си, — и аз трудно бих се въздържал да не обявя Гондрьовил на търг след смъртта на стопанина му. Разкайвам се, че не изпълних намерението си!

— Какво ли го е накарало да напусне Париж през зимата?

— Цял Арси го одумва — отвърна Мишю. — Оставил семейството си в Париж и дошъл тук само с прислужника си. Сега при него са нотариусът Гревен, госпожа Марион, жената на бирника на нашия департамент и снахата на същия този Марион, който бе подставено лице при покупката на Гондрьовил.

Лоранс смяташе деня на малките пости за най-подходящ, тъй като по случай празника можеше да разпусне всички слуги. Карнавалът привличаше селяните в града и полето беше пусто. Но изборът на деня се оказа фатален и както често бива при криминалните дела, помогна да се осъществи съдбата. Случайността претегли всички възможности с не по-малка вещина от госпожица Дьо Сен Син. Мисълта, че в техния замък, намиращ се накрая на гората, се пазят милион и сто хиляди златни франка, можеше твърде много да развълнува старите Д’Отсер; ето защо със съгласието на синовете им бе решено да не им казват нищо. Тайната се знаеше само от Готар, Мишю четиримата млади дворяни и Лоранс. След продължителни изчисления дойдоха до извода, че дисагите, каквито могат да се поставят на гърба на всеки кон, събират четиридесет и осем хиляди франка. Следователно три пътувания щяха да бъдат достатъчни. От благоразумие бе решено да разпуснат за празничните увеселения в Троа всички слуги, които можеха да проявят опасно любопитство. За Катрин, Март и Дюрийо — на тях можеше да се разчита — се предполагаше да ги оставят за охрана на замъка. Слугите с радост се възползуваха от предоставената им свобода и още в тъмни зори заминаха за града. Заранта Готар с помощта на Мишю почисти и оседла конете. Керванът тръгна през сенсинските градини, а оттам всички — господари и слуги — се отправиха към гората. Вратата на парка беше много ниска, та се наложи ездачите да продължат пеша, като поведоха конете за юздите; тъкмо в този миг от храстите изскочи старият Бовизаж, арендаторът на Белаш.

— А! — извика Готар. — Някой иде.

— Аз съм — обади се честният арендатор, като излезе на пътя. — Здравейте господа! На лов ли отивате? А префектурата нали ни забрани? Аз нищо няма да кажа, но вие внимавайте! Зер имате приятели, но и немалко врагове.

— О — каза с усмивка по-възрастният Д’Отсер, — дано Бог благослови лова ни и ти отново ще намериш старите си господари.

В отговор на тези думи, на които последвалите събития придадоха съвсем друг смисъл, Лоранс хвърли строг поглед на Робер. По-възрастният Симьоз се надяваше, че срещу обезщетение Мален ще върне Гондрьовил. Тези деца се готвеха да сторят обратното на онова, което ги съветваше маркиз Дьо Шаржбьоф, и Робер, споделящ техните надежди, именно това имаше предвид, когато изрече съдбоносните думи.

— Във всеки случай, дръж си езика зад зъбите, старче — каза Мишю на Бовизаж, като заключи вратата на парка и тръгна последен.

Беше ясен ден, един от онези хубави дни към края на март, когато въздухът е сух, земята — очистена от снега, небето — безоблачно, а приятната топлина — в странно противоречие с голите дървета. Наистина беше толкова топло, че някъде из полето окото съзираше зеленинка.

— Тръгнали сме да търсим съкровище, а истинското съкровище в нашия дом сте вие — пошепна по-големият Дьо Симьоз на Лоранс.

Лоранс яздеше напред между братовчедите си, зад тях следваха двамата Д’Отсер. Мишю беше в края на групата. Готар, в качеството си на разузнавач, яздеше пръв.

— Щом сме на път да възстановим макар и не напълно нашето състояние, омъжете се за моя брат — тихо каза по-малкият. Той ви обожава, а и ще бъдете достатъчно богати като дворяни.

— Не! Оставете му цялото това състояние, а аз ще се омъжа за вас; моите пари ще стигнат и на двама ни — отвърна тя.

— Нека бъде тъй — съгласи се маркиз Дьо Симьоз. — Аз ще се откажа от вас и ще потърся жена, достойна да се нарече ваша сестра.

— Вижда се, вие ме обичате по-малко, отколкото съм очаквала — рече Лоранс, като го погледна ревниво.

— Не. Просто обичам вас двамата повече, отколкото вие мене — отвърна маркизът.

— И тъй, вие жертвувате себе си? — запита Лоранс маркиз Дьо Симьоз, като отправи към него поглед, в който за миг просветна предпочитание.

Маркизът замълча.

— Е добре, но тогава ще мисля само за вас и това естествено ще бъде непоносимо за моя мъж! — продължи Лоранс, която мълчанието на маркиза правеше нетърпелива.

— А аз как ще живея без теб? — извика по-младият, поглеждайки брат си.

— Но вие не можете да се омъжите за двама ни — каза маркизът. — И трябва — добави той рязко, като човек, засегнат на болното място, — трябва най-после да се вземе решение.

Той пришпори коня, за да не чуят братята Д’Отсер техния разговор. Конете на младия брат и Лоранс също ускориха хода си. Когато тримата ездачи значително изпревариха останалите, Лоранс се опита да заговори, но сълзи задавиха гърлото й.

— Ще отида в манастир — продума най-после тя.

— И ще допуснете да угасне родът Сен Син? — възмути се по-младият Дьо Симьоз. — А вместо един ще сторите двама нещастни. Не, единият от нас, който ще остане само ваш брат, ще се примири с участта си. Когато научихме, че не сме така бедни, както мислехме, ние се обяснихме — каза той, като погледна маркиза. — Ако аз се окажа избраникът, цялото наше състояние ще остане на брат ми. Ако това щастие не е съдено на мен, той ще ми отстъпи цялото състояние заедно с титлите, тъй като сам ще приеме името Сен Син. Във всеки случай на този, който бъде лишен от щастие, ще се предостави възможността да устрои живота си. И още нещо — ако отхвърленият почувствува, че не му достигат сили да надживее болката си, ще отиде да го убият на бойното поле, за да не помрачава щастието на съпрузите.

— Ние сме същински средновековни кавалери, достойни за нашите прадеди! — възкликна по-старият. — Имате думата, Лоранс!

— Искаме да сложим край на тази неяснота — додаде по-младият.

— И не мисли, Лоранс, че в самоотричането няма щастие — забеляза по-големият.

— Скъпи мои, любими — отвърна тя, — не съм в състояние да избирам. Обичам и двама ви като едно същество, както вие обичате вашата майка. Господ ще ни помогне. Аз се отказвам от какъвто и да било избор. Нека се предоставим на волята на съдбата — но тук поставям едно условие.

— Какво?

— Онзи от вас, който ще бъде само мой брат, да живее при нас, докато сама му позволя да ни напусне. И искам единствено аз да реша кога може да стори това.

— Добре — съгласиха се двамата братя, без да се замислят над пожеланието, изказано от братовчедка им.

— Първият, към когото госпожа Д’Отсер се обърне тази вечер на трапезата след молитва, ще бъде мой съпруг. Но не прибягвайте, моля, към хитрини и не я приканвайте сами към разговор.

— Играта ще бъде честна — каза по-младият.

Двамата целунаха ръка на Лоранс. Мисълта за близката развръзка, която всеки един се надяваше да бъде благоприятна за него, възвърна доброто настроение на близнаците.

— Така или иначе, скъпа Лоранс, ти ще дадеш на света нов граф Дьо Сен Син — каза по-големият.

— И ще хвърлим жребий — кой оттук нататък не ще бъде Симьоз — добави по-младият.

— Ясно — забеляза Мишю, който яздеше зад двамата Д’Отсер, — господарката не ще остане още дълго мома. Господарите изглеждат много весели. Ако тя обяви своя избор, аз ще поотложа заминаването си — иска ми се да присъствувам на сватбата.

Никой от двамата Д’Отсер не отговори. Неочаквано между тях и Мишю прелетя сврака и на предания Мишю, суеверен като всички малообразовани хора, се стори като да дочува погребален звън. И тъй, денят започна весело за влюбените, които рядко виждат свраки, когато се разхождат в гората. Въоръжен със своя план, Мишю скоро откри мястото, където бяха зарити парите; младите хора грабнаха кирките и съкровището бе извлечено от земята; гората тук беше безлюдна, далеч от всякакъв път и от всякакво селище; и така керванът, натоварен със злато, не срещна жива душа на пътя си. Но ето ви беда! Връщайки се от Сен Син за последните двеста хиляди франка, ездачите, насърчени от успеха, решиха да яздят не по прежния, обиколен път, а направо. Пътят сега водеше към върха на хълма, отгдето ясно се виждаше гондрьовилският парк.

— Огън! — извика Лоранс, когато забеляза стълб от синкав дим в далечината.

— Това са илюминации — рече Мишю.

Лоранс, която познаваше в гората всяка пътечка, се отдели от кервана и препусна към сенсинската къща, бившето жилище на Мишю. Макар и празна и на пръв поглед заключена, къщата се оказа отворена и девойката забеляза следи от копита: тук очевидно бяха преминали няколко ездачи. Стълбът дим продължаваше да се извива над една от моравите в английския парк и Лоранс си помисли, че там горят бурени.

— А, и вие ли сте тук! — извика Виолет, изскочил от парка със своята кранта и спрял се пред Лоранс. — Но това е само карнавална шега, нали? Те няма да го убият.

— Кого?

— Вашите братовчеди не искат неговата смърт?

— Чия смърт?

— На сенатора.

— Ти си се побъркал, Виолет!

— Тогава какво търсите тук? — запита той.

При мисълта за опасността, която грозеше двамата братя, безстрашната ездачка пришпори коня си и се върна на мястото на разкопките точно когато на конете товареха последните чувалчета.

— В гората е неспокойно! Не зная какво става, но нека по-скоро се приберем в Сен Син.

В това време, докато младите дворяни бяха заети с превоза на съкровището, спасено от стария маркиз, в замъка Гондрьовил се разигра странна сцена.

Към два часа следобед сенаторът и неговият приятел Гревен играеха шах пред камината в големия салон на първия етаж. Жената на сенатора и госпожа Марион разговаряха, седнали недалече от тях. Цялата прислуга се беше отправила на веселия маскарад, отдавна разгласен в арсийския окръг. Семейството на лесничея, което живееше сега вместо Мишю в сенсинската къщица, също беше отишло да се забавлява. В замъка бяха останали само камериерът на сенатора и Виолет. Портиерът, двама градинари и жените им също бяха по местата си; тяхната къщица бе до вратата на двора, на самия край на алеята, която водеше към Арси, а разстоянието от този двор до замъка бе твърде голямо, за да се чуе пушечен изстрел. И тъй, всички тези хора стояха на прага на домовете си и гледаха към Арси, отстоящ на половин левга, с надеждата да видят оттук карнавала. Виолет чакаше в голямата чакалня да го приеме сенаторът, та тримата с Гревен да обсъдят въпроса за продължение на арендата.

В това време петима мъже с маски, ръкавици, много подобни по ръст, походка и маниери на господата Д’Отсер, Дьо Симьоз и Мишю, се хвърлиха върху камериера и Виолет, запушиха устите им с кърпа и ги вързаха за столовете в чакалнята. Въпреки бързината на нападателите камериерът и Виолет успяха да извикат. Техните викове бяха чути в салона. Жените решиха, че някой вика за помощ.

— Чуйте! — каза госпожа Гревен. — Крадци!

— Не, това са маски — възрази Гревен, — скоро ще дойдат и в замъка.

Докато те се препираха, петимата непознати успяха да заключат вратите откъм парка, както и вратата на стаята, където бяха вързани камериерът и Виолет. Но госпожа Гревен, жена упорита и любопитна, реши, каквото и да става, да разбере отгде иде шумът; тя излезе от салона и попадна право в ръцете на петимата маскирани, които постъпиха с нея точно тъй, както с камериера и Виолет; после се втурнаха в салона и двамата най-силни хванаха граф Гондрьовил, запушиха устата му и го замъкнаха в парка, докато останалите трима вързаха госпожа Марион и нотариуса, неуспели даже да скочат от местата си. Цялото нападение не продължи повече от половин час. Тримата непознати, към които скоро се присъединиха и другите двама, замъкнали сенатора в парка, обискираха целия замък — от мазата до тавана. Отвориха всички долапи, без да счупят ни една ключалка, огледаха всички стени и до пет часа следобед бяха господари на замъка. Приблизително по това време камериерът успя да прегризе със зъби въжето, което стягаше ръцете на Виолет. Измъкнал кърпата от устата си, Виолет започна да вика за помощ. Дочули виковете, петимата непознати изтичаха към парка, скочиха на конете си, много подобни на сенсинските, и изчезнаха, но не достатъчно бързо, за да попречат на Виолет да ги огледа. Като развърза камериера, който от своя страна побърза да освободи жените и нотариуса, Виолет яхна пъргавото си конче и хукна след злосторниците. Когато стигна до ловджийската къщица, той с учудване видя и широко разтворените крила на вратата, и стоящата на стража госпожица Дьо Сен Син.

Младата графиня едва бе успяла да изчезне, когато към Виолет се присъединиха Гревен и полският пазач при гондрьовилската община, комуто портиерът бе дал кон от графските конюшни. Жената на портиера се бе отправила към Арси да уведоми жандармерията за случилото се.