Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (1)

Първа глава
Юда

Есента на 1803 година бе една от най-хубавите за всички първи години от този период на историята, който наричаме империя. Падналите през октомври дъждове бяха освежили ливадите и в средата на ноември дърветата все още запазваха своята пищна зелена премяна. Народът вече започваше да говори, че Наполеон, неотдавна провъзгласен за пожизнен консул, е сключил с небесата съюз — в подобни слухове се криеше една от причините за неотразимото му обаяние. И странно нещо — достатъчно бе в 1812 година звездата да му измени, за да настъпи в същия ден краят на неговия възход.

На 15 ноември 1803 година към четири часа следобед яркото слънце сякаш обсипваше с червеникав прах върховете на вековните брястове, ограждащи в четири реда дългата централна алея; под неговите лъчи блестяха пясъкът и тревата на голямата площадка, каквито може да се видят в селата, където някога земята е била толкова евтина, че хората си позволявали разкоша да засаждат големи парцели градини с цветни лехи. Въздухът беше чист и толкова мек, че едно семейство бе излязло да поседи пред дома си като през лято.

Мъж в ловджийска куртка от зелено сукно със зелени копчета и панталони от същата тъкан, с обикновени обувки и платнени гетри, стигащи до коленете, чистеше пушката си със старание, присъщо на опитни ловджии, които в свободните си часове се отдават на това занимание. Край него не се виждаше ни ловджийска чанта, ни дивеч — с една дума, нищо, което да говори за предстоящ лов или за завръщане от лов, а две жени, седнали до него, го гледаха и едва скриваха някаква своя вътрешна тревога.

Всеки, който скритом би наблюдавал тази сцена, би потреперил, както трепереха старата тъща и жената на този човек. Разбира се, че никой ловец нямаше да се заеме така старателно да чисти оръжието си, за да убие две-три патици, и никой в департамента Об не би грабнал за това тежката си шарена карабина.

— Ти какво, сръндаци ли ще убиваш? — с престорена закачливост го попита младата му и хубава жена.

Преди да отговори, Мишю погледна кучето си, което се грееше на слънце, изтегнало предните лапи и положило на тях муцунката си в оная грациозна поза, в която обикновено лежат ловджийските кучета. Внезапно то вдигна глава и започна да души въздуха, като поглеждаше ту пред себе си към дългата четвърт миля алея, ту към страничния път, който излизаше на площадката от лявата страна.

— Не сърни, а чудовище и съвсем не ми се ще да го изпусна.

Тук кучето, великолепен испански сетер, бял, с кафяви петна, силно излая.

— Ясно — каза Мишю на себе си, — шпиони! Страната гъмжи от шпиони!

Госпожа Мишю тъжно вдигна поглед към небето. Хубава блондинка със сини очи, изваяна като антична статуя, замислена и съсредоточена, тя имаше вид на човек, разяждан от горчива мъка.

Външният вид на мъжа й можеше да обясни до известна степен тревогата на двете жени. Законите на физиогномиката са ясни и категорични не само относно характера на човека, но и когато се отнася до неговата съдба. Има пророчески физиономии.

Ако разполагахме с точни изображения на хора, завършили живота си на ешафода (а такава жива статистика би била крайно интересна за обществото), науката на Лафатер^[2] и Гал безпогрешно щеше да установи в главата на тези хора, даже и невинни, някои странни особености. Да, съдбата поставя своя отпечатък върху лицата на ония, на които е съдено да умрат от насилствена смърт. Именно такъв отпечатък би видял внимателният наблюдател върху изразителното лице на човека с карабината. Мишю бе дебел, нисък, поривист и ловък като маймуна, макар и спокоен по характер; лицето му беше бяло, с червени петна, свито на топка като у калмик, а червеникавите къдрави коси му придаваха зловещо изражение. В светлите му, жълтеникави очи се таеше, като в очите на тигър, някаква вътрешна дълбочина, в която погледът потъваше, без да среща там ни движение, ни топлота. И тези втренчени, лъчисти и строги очи плашеха. Постоянното противоречие между неподвижността на погледа и пъргавината на тялото още повече усилваше смразяващото впечатление, което правеше Мишю при първа среща. Неизтощимата жизненост на този човек служеше на една-единствена мисъл, както у животните целият живот несъзнателно е подчинен на инстинкта. От 1793 година той започна да подстригва червеникавата си брада ветрилообразно. Но дори по време на Терора да не бе председател на якобинския клуб, тази особеност на външността му сама по себе си щеше да го направи страшен на вид. Сократовската му чипоноса физиономия бе увенчана от великолепно, но много изпъкнало чело, което сякаш стърчеше над лицето. Добре оформените уши бяха подвижни като ушите на вечно дебнещите хищници. Устата му, полуотворена, както често бива у селяните, разкриваше здрави и бели като бадеми, но за съжаление — криви зъби. Гъсти и лъскави бакенбарди ограждаха бялото и на места възмораво лице. Косите, ниско подстригани отпред, но по-дълги встрани и на тила, със своя яркочервеникав цвят още по-силно подчертаваха всичко странно и фатално, с което поразяваше това лице. Късият и дебел врат сякаш привличаше към себе си меча на правосъдието.

Гал, Франц Йосиф (1758–1828) — австрийски анатом. Опитал се, основавайки се на формата на черепа, да прави изводи за душевните качества на човека („френология“).]

В този миг слънцето заливаше със светлина трите фигури, към които от време на време поглеждаше кучето.

Цялата сцена се развиваше на великолепен фон. Площадката се намираше накрая на гондрьовилското имение — едно от най-живописните във Франция и безспорно най-богатото в департамента Об: чудесни брястови алеи, замък, построен по план на Мансар, парк от петстотин арпана, заобиколен с ограда, девет големи ферми, гора, мелници и ливади, Това, кажи-речи, кралско имение принадлежеше до революцията на семейство Дьо Симьоз. Ксимьоз е феодално владение, разположено в Лотарингия. Фамилията Ксимьоз произнасяла името си „Симьоз“ и накрая така започнали и да го пишат.

Огромните богатства на Симьозови, дворянския род, на служба при бургундските херцози, водят началото си от времената, когато фамилията Гиз съперничела на Валоа. Отначало Ришельо, после Луи XIV си спомнили как ревностно бяха служили Симьозови на бунтовния лотарингски род и ги възненавидели. Тогавашният маркиз Дьо Симьоз, стар бургундец, стар Гиз, стар привърженик на Лигата, стар участник във Фрондата (той бе наследил злопаметството на аристокрацията срещу краля), отиде да живее в Сен Син. Изгонен от лувърския дворец, този велможа се оженва за вдовицата на граф Дьо Сен Син, издънка на известната фамилия Дьо Шаржбьоф, един от най-знатните родове в старинното графство Шампан, при което тази млада издънка се прославила колкото старата, а по богатства я надминала. Останал при двора, маркизът, един от най-богатите хора навремето си, построил гондрьовилския замък, обединил обкръжаващите го имения и присъединил към тях други земи с единствената цел да ловува на воля. Издигнал и голям замък Симьоз в град Троа, недалеч от замъка Сен Син. Тези две старинни сгради и епископството дълго време били единствените каменни постройки в Троа. Маркизът продал имението Симьоз на Лотарингския херцог. При царуването на Луи XV синът на маркиза пропилял всички спестявания и част от огромното бащино състояние; но впоследствие станал командир на ескадра, после вицеадмирал и с доблестната си служба изкупил всички грешки на младостта си. Маркиз Дьо Симьоз, син на този моряк, загинал на ешафода в Троа и оставил два близнака, които емигрирали, а сега се намираха зад граница, споделяйки съдбата на фамилията Конде.

Навремето тази площадка била сборно място на ловците, приятели на Великия маркиз (така наричаха в семейство Симьоз основоположника на Гондрьовил). От 1789 година Мишю живееше тук в ловджийската къщичка, сгушена в дълбочината на парка. Къщичката бе построена още по времето на Луи XIV и я наричаха сенсинския павилион. Селцето Сен Син е разположено в края на Нодемската гора (Нодем — извращение на Нотр-Дам); към гората води брястова алея, същата, където Куро дебнеше шпиони. След смъртта на Великия маркиз ловджийският павилион бил съвсем изоставен. Морето и дворът привличали вицеадмирала много повече, отколкото Шампан, а неговият син предоставил разнебитения павилион на разположение на Мишю.

Тази изящна сграда е направена от тухли, а ъглите, вратите и прозорците са украсени с дялани камъни. Заобиколена е от всички страни с прекрасна, но силно ръждясала ограда; зад нея се простира широк и дълбок ров, от дъното на който се възправят могъщи дървета, а на оградата стърчат железни шипове, които заплашват злосторниците.

Стените на парка минават зад кръглата ловджийска площадка. Отвъд нея се вижда великолепният полумесец над засадения с брястове скат, а съответният на него полукръг вътре в парка е изрязан върху масив от екзотични дървета. Ловджийският павилион заема центъра на площадката, обкръжен от тези две подкови.

Мишю беше превърнал помещенията в приземния етаж в конюшня, обор, кухня и мазе за дърва. Единствена следа от някогашния разкош бе само антрето, покрито с бели и черни мраморни плочи; в него се влизаше откъм парка през врата-прозорец с малки стъкла; такива врати още се виждаха във Версай до времето, когато Луи-Филип превърна двореца в убежище за някогашната слава на Франция.^[3] Вътре къщата е разделена на две от старинна дървена стълба, проядена от червеи, много характерна за архитектурата на това време; тя води към горния етаж, където са разположени пет ниски стаи. Над тях се простира огромен таван. Този почтен дом е увенчан от висок четиристранен покрив с гребен и два метални букета; на покрива се виждат четири кръгли прозорчета, които Мансар обичаше не без основание, тъй като във Франция атическият покрив, както и плоският, по италиански маниер, са безсмислица, срещу която въстава самият климат. Тук Мишю си направи плевня. Частта от парка, която заобикаля старинната къща, е издържана в английски стил. Някога на стотина крачки оттук имало езеро — сега то е обикновено блато, изобилствуващо с риба; за неговата близост можеше да се съди по леката мъглица над дърветата и по крякането на хиляди жаби и други земноводни, които са особено вресливи по заник-слънце. Извехтялостта на дома, дълбоката тишина в парка, гледката към алеята, далечният лес, хиляди още дребни на вид неща като разядената от ръжда ограда или покритите с мъх камъни, всичко придава на ловджийската къщица, съществуваща и днес, особена поетичност.

В мига, когато започна тази история, Мишю стоеше облакътен на потъналата в мъх каменна ограда, върху която се виждаха неговите фуражка, кърпа, рог за барут, отвертка, парцали — с една дума, всички принадлежности, необходими за загадъчното му приготовление. Столът, на който седеше неговата жена, бе близо до външната врата на павилиона, над която още бе запазен красивият герб на Симьозови и техният благороден девиз: „Si meurs!“^[4] Майката, облечена като селянка, беше поставила стола си пред стола на госпожа Мишю, за да може дъщеря й да опре краката си на него и така да ги запази от влага.

— Къде е малкият? — запита Мишю жена си.

— Скита някъде около блатото; той умира за жаби и буболечки — каза в отговор майката.

Мишю свирна оглушително. Бързината, с която синът му дотича, свидетелствуваше за деспотизма на гондрьовилския управител. От 1789 и особено от 1793 година Мишю стана почти пълновластен господар на тази земя. Страхът, който внушаваше на жена си, на тъща си, на малкото момче — слугата Гоше, и на слугинята Мариан, се предаваше и на всички. Може би трябва да пристъпим вече към обясняване на причините, извикващи подобно чувство, толкова повече, че в известна степен това ще допълни духовния портрет на Мишю.

Старият маркиз Дьо Симьоз бе разпродал своите имения в 1790 година, но изпреварен от събитията, не можа да предаде в надеждни ръце прекрасното си имение Гондрьовил. Обвинени в поддържане на връзки с Брауншвайгския херцог и Кобургския принц, маркиз Дьо Симьоз и жена му бяха арестувани и осъдени на смърт от революционния трибунал в Троа, председател на който беше бащата на Март. И ето как това хубаво имение станало достояние на държавата. По време на екзекуцията на маркиза и неговата съпруга мнозина, не без ужас, забелязали сред тълпата главния пазач на Гондрьовил, станал председател на якобинския клуб в град Арси; той беше дошъл нарочно в Троа, за да присъствува на екзекуцията.

Син на прост селянин и сирак, Мишю бе облагодетелствуван от маркизата; тя го бе възпитала при себе си в замъка, а после го бе назначила за управител на парка; ето защо даже най-фанатичните и екзалтирани хора го смятаха за своего рода Брут и след грубата му непризнателност всички се бяха отвърнали от него. Имението Гондрьовил бе купено от някой си Марион от Арси, внук на бившия управител на дома Симьоз. Този човек, занимаващ се до и след революцията с адвокатство, се боеше от пазача-лесничей; ето защо го бе взел за свой управител с три хиляди ливри заплата и някакъв процент от доходите на имението. Мишю, известен като страстен патриот и вече притежател на няколко десетки хиляди франка, се ожени за дъщерята на един кожар от Троа, апостол на революцията в града, където той председателствуваше местния революционен трибунал. Кожарят, човек на твърдите убеждения и приличащ по характер на Сен Жюст^[5], впоследствие се оказа замесен в заговора Бабьоф^[6] и за да избегне наказанието, завърши живота си със самоубийство. Март беше най-хубавата девойка в Троа. Ето защо, въпреки трогателната си скромност, бе принудена от страшния си баща да представи богинята на свободата на едно от републиканските празненства. За седем години новият владетел на Гондрьовил не се мярна и три пъти в своето имение. И тъй като неговият дядо бе управител при Симьоз, целият град Арси реши, че гражданинът Марион действува в интерес на това семейство. Докато Терорът продължаваше, пазачът на Гондрьовил, запален патриот, зет на председателя на републиканския трибунал в Троа, човек, гледан с добро око от Мален, живеещ в Об, депутат в този департамент, се ползуваше с всеобщо уважение.

Но когато Планината^[7] бе разгромена, а неговият тъст посегна на живота си, Мишю се превърна в изкупителна жертва; всички побързаха да припишат и на него, и на тъста му дела, на които Мишю беше напълно чужд. Мишю се възмути от човешката несправедливост, затвори се в себе си, оскърбен и ожесточен. Стана дързък. Но от 18-и брюмер нататък пазеше дълбоко мълчание, което е изстрадана философия на силните хора; вече не воюваше с общественото мнение, задоволявайки се с това — да действува; тази мъдра сдържаност накара обществото да го смята за хитрец, тъй като разполагаше с капитал от около стотина хиляди франка, вложен в земята. Но първо той не харчеше нищо; второ — бе натрупал това състояние по напълно законен път, както благодарение на оставено от тъста му наследство, така и благодарение на тези шест хиляди франка годишно, които получаваше във вид на възнаграждения и проценти. Макар Мишю да беше вече дванайсет години управител и всеки без усилие можеше да изчисли спестяванията му, когато в началото на Консулството този бивш привърженик на Планината си купи ферма за петдесет хиляди франка, всички жители на Арси започнаха да се възмущават и да го обвиняват, че възнамерявал, чрез натрупване на нови богатства, да си възвърне предишното влияние. За нещастие, когато одумките около бившия монтаняр започнаха да утихват, една нелепа история, раздухвана от хлевоусти провинциалисти, отново засили всеобщото убеждение, че този човек е необикновено жесток.

Една вечер, когато излизаше от предградията на Троа заедно с няколко селяни, сред които бе и фермерът на Сен Син, Мишю изпусна на пътя някаква хартия; фермерът, вървящ след него, се навежда и я взима. Мишю се обръща, вижда хартията в ръцете на този човек, изтегля от пояса си пистолет, зарежда го и заплашва фермера (а той знаел да чете), че ще му пръсне черепа, ако се осмели да разтвори листа и да го прочете. Движенията на Мишю бяха тъй внезапни, тъй резки, гласът му звучеше тъй страшно, в очите му пламнаха такива мълнии, че всички онемяха от ужас. Фермерът на Сен Син естествено бе враг на Мишю.

Госпожица Дьо Сен Син, братовчедка на Дьо Симьозови, притежаваше само тази единствена ферма и си живееше в своя замък Сен Син. Тя бе посветила живота си изцяло на братовчедите си близнаци, с които бе играла като дете в Троа и Гондрьовил. Нейният единствен роден брат, Жюл дьо Сен Син, емигрирал прели Симьозови, бе убит при Майнц; но благодарение на една твърде рядка привилегия, за която ще стане дума по-нататък, родът Сен Син далеч не бе застрашен да угасне поради отсъствие на мъжки представители.

Стълкновението между Мишю и сенсинския фермер предизвика ужасен шум в целия окръг и сгъсти боите на тайнствеността, която забулваше Мишю; но това обстоятелство не бе единственото, което го направи опасен в очите на околните. Няколко месеца след произшествието гражданинът Марион дойде с гражданина Мален в Гондрьовил. Тръгна слух, че Марион щял да продаде имението на този човек, за когото политическите събития се бяха оказали благоприятни и когото Първият консул^[8] току-що бе назначил за член на Държавния съвет като награда за услугите му на 18-и брюмер. Тогава политиканите на затънтения градец Арси догадиха, че Марион е подставено лице на Мален, а не на господата Дьо Симьоз. Всесилният държавен съветник бе най-важната особа в града. Той бе назначил едного от своите политически съмишленици в префектурата на Троа, освободил бе от военна повинност сина на един от гондрьовилските фермери на име Бовизаж или, с други думи, правеше услуги на всички. Следователно сделката не трябваше да се натъкне на никакви възражения в този край, където Мален бе и продължаваше да бъде безспорен господар. Беше времето преди изгрева на Империята.

Тези, които четат днес историята на Френската революция, не могат даже да си представят какви огромни интервали поставяше тогава човешката мисъл между тъй близките в онова време събития. Нуждата от спокойствие и мир, която всички изпитваха след буриите сътресения, изместваше от паметта на хората спомена и за най-значителните събития през неотдавнашните години. Историята бързо старееше, защото възникваха все нови и остри интереси. Ето защо никой освен Мишю не си спомняше как започна тази афера, която тогава на всички се струваше съвсем обикновена. Закупил навремето си Гондрьовил за шестстотин хиляди франка в асигнации, Марион го продаде за милион екю; Мален обаче предложил налични пари само за съставяне на крепостния акт. Гревен, стар приятел на Мален, естествено покровителствувал тази сделка, а държавният съветник му се отблагодарил, като го назначил нотариус в Арси.

Когато новината стигна до ловджийския павилион, където я донесе стопанинът на фермата Груаж, разположена между гората и парка вляво от хубавата алея, Мишю побледня и излезе от дома си; той отиде да издебне Марион и накрая го срещна сам в една от алеите на парка.

— Продавали сте Гондрьовил?

— Да, Мишю, да. Ще имате за господар много влиятелен човек. Държавният съветник е приятел на Първия консул, близък е с всички министри, ще ви бъде полезен.

— Вие, значи, пазехте имението за него?

— Не, това не е точно така — отвърна Марион, — навремето аз не знаех къде да вложа парите си и за по-сигурно се насочих към конфискуваните земи; но за мен е неудобно да бъда господар на имение, което принадлежеше на семейство, в което моят баща беше…

— Слуга, пазач — прекъсна го рязко Мишю, — но вие няма да продадете имението на Мален! Аз искам да го купя, имам пари…

— Ти?

— Да, аз; и не се шегувам; готов съм да ви дам на ръка осемстотин хиляди франка…

— Осемстотин хиляди франка? А откъде си ги взел? — учуди се Марион.

— Това не е ваша работа — възрази Мишю. После, смекчил гласа си, едва чуто промълви: — Моят тъст спаси немалко хора.

— Но ти си закъснял, Мишю, сделката е сключена.

— Развалете я, господине! — извика Мишю и като хвана ръката на господаря си, стисна я като в менгеме. — Ненавиждат ме, затуй искам да стана богат и силен; на мен е нужен Гондрьовил! Чуйте, аз не държа на живота — или ще ми продадете имението, или ще ви пръсна черепа…

— Но поне ми дайте време да се освободя от Мален, а това не е така лесно.

— Давам ви двайсет и четири часа. А ако кажете някому и дума, ще ви откъсна главата от плещите, като ряпа от кочана й.

През нощта Марион и Мален напуснаха замъка. Марион се страхуваше и разказа на държавния съветник за тази среща, като го посъветва да държи под око управителя. Марион не можеше да не изпълни своето задължение и да не предаде имението на този, който действително го бе заплатил, а Мишю явно не беше в състояние ни да разбере, ни да признае такъв довод. Прочее, услугата, която Марион оказваше на Мален, трябваше да стане и действително стана източник на политическата кариера на Марион и на неговия брат. В 1806 година Мален назначи адвоката Марион за пръв председател на имперския съд, а когато беше учредена длъжността завеждащ данъчните листи, издействува тази длъжност в департамента Об за брата на Марион. Държавният съветник каза на Марион да остане в Париж, като същевременно осведоми за случая министъра на полицията, който нареди да поставят Мишю под наблюдение. Но за да не го предизвиква, а може би и за да го следи по-добре, Марион въпреки всичко не го уволни и Мишю продължи да управлява имението под надзора на арсийския нотариус.

Оттогава Мишю, който ставаше все по-мълчалив и по-замислен, си спечели репутация на човек, способен даже на престъпление.

Мален, държавен съветник (служба, която Първият консул беше приравнил тогава с тази на министър) и един от съставителите на Кодекса, играеше голяма роля в Париж, където бе купил една от най-хубавите къщи в предградието Сен Жермен, след като се беше оженил за единствената дъщеря на Сибюел, човек богат, но със съмнително име, който назначи Марион за помощник при данъчното управление в департамента Об. Ето защо бе посетил Гондрьовил един-единствен път, възлагайки на Гревен изцяло защитата на своите интереси. Всъщност, защо бившият депутат от департамента Об трябваше да се бои от бившия председател на арсийския клуб на якобинците? Но лошото име на Мишю, известно сред низшите класи, постепенно започна да прониква и в буржоазния свят; и Марион, Гревен и Мален внимателно, без да се впущат в обяснения, го сочеха като крайно опасен човек. Местните власти, задължени от министъра на полицията да наблюдават управителя, не опровергаха установеното за него мнение. В последна сметка жителите на департамента Об започнаха да се питат защо Мишю въпреки всичко продължава да заема мястото на управител; и си обясняваха снизходителността на Мален с ужаса, който Мишю вдъхваше на всички.

Кой сега не би разбрал дълбоката печал, лъхаща от образа на Мишювата жена?

Преди всичко следва да кажем, че Март бе възпитана от майка си в дух на истинско благочестие. Като добри католички и двете бяха страдали от разбиранията и от поведението на кожаря. Март се червеше от срам при спомена как я бяха возили по улиците на Троа като езическа богиня. Тя се и омъжи по волята на баща си за Мишю, чиято лоша слава все повече растеше и от когото се боеше твърде много, за да се осмели да го съди. По тя чувствуваше, че е обичана, и в глъбините на душата си също таеше най-искрена привързаност към този страшен човек. Тя никога не беше забелязала той да бъде несправедлив, никога не беше чула груба дума от него, поне за себе си; и се стараеше да отгатне всички нейни желания. Този жалък парий предполагаше, че е неприятен на жена си и почти всякога си намираше занимание вън от дома. Март и Мишю не се доверяваха един на друг и се намираха в състояние на така наречения въоръжен мир.

Март прекарваше дни в пълна самота и дълбоко страдаше от всеобщото недоброжелателство, което през последните седем години тегнеше над нея, тъй като хората смятаха баща й за палач, а мъжа й — за предател. В долината, надясно от алеята, се виждаше фермата Белаш, наета от Бовизаж, човек, предан на Дьо Симьозови, и Март неведнъж беше чувала обитателите на фермата, минавайки край Мишювия дом, да казват: „Ето къщата на Юда!“ И наистина в целия окръг наричаха мъжа й Юда заради странната му прилика с тринадесетия апостол — прилика, която сам той сякаш се бе постарал да допълни чрез своите качества. Ето какви неприятности и постоянни тревоги за бъдещето бяха направили Март замислена и затворена. Нищо не гнети душата както незаслужения позор, от който няма възможност да се избавиш. Художникът би могъл да създаде прекрасна картина, изобразявайки тази отхвърлена от обществото двойка в едно от най-красивите кътчета на Шампан, чийто пейзаж всякога е обвеян с печал.

— Франсоа! — извика управляващият, за да накара сина си да побърза.

Франсоа Мишю, десетгодишно момченце, се чувствуваше господар в парка и в гората, където ядеше плодове на воля и гонеше дивеча, без да знае умора, нито огорчение; той беше единственото щастливо същество в това семейство, отделен от обкръжаващия го свят чрез парка и гората, както в нравствен смисъл всеобщото презрение отделяше семейство Мишю от хората.

— Събери всичко — каза Мишю, като показа на момчето вещите, окачени на каменната ограда — и го скрий. Погледни ме сега в очите! Обичаш ли мен и майка си?

Детето се хвърли към бащата, за да го прегърне, но Мишю премести карабината и отстрани сина си.

— Слушай: ти неведнъж си разправял вън какво става тук у нас — каза той и впери в момчето втренчен поглед, страшен като погледа на дива котка. — Добре запомни: кажеш ли думица и за най-дребните неща у нас на Гоше, на хора от Груаж или от Белаш, пък даже и на Мариан, която ни обича, ще погубиш баща си. Гледай повече да не правиш така и аз ще простя досегашната ти бъбривост.

Детето заплака.

— Не плачи. Каквото и да те питат, на всичко отговаряй като селяните: „Не зная.“ Тук скитат какви ли не хора и на мен това не ми е по сърце. Хайде, върви! А и вие двете, чухте ли? — обърна се Мишю към жените. — И вие си дръжте езика зад зъбите.

— Приятелю мой, какво мислиш да правиш?

Мишю внимателно отмери барутния пълнеж, изсипа го в цевта на карабината, подпря оръжието на стената и каза на Март:

— Никой не е видял у мен тази карабина. Скрий я!

Тук Куро скочи и сърдито започна да лае.

— Хубаво, умно куче! — извика Мишю. — Убеден съм, че това са шпиони…

Човек чувствува, когато го дебнат. Куро и Мишю, които изглежда, имаха една и съща душа, живееха в единение, както живее в пустинята арабинът със своя кон. Управителят познаваше всички оттенъци на неговия лай и по тях отгатваше мислите на кучето, точно както кучето четеше в очите мислите на господаря си, подушваше ги във въздуха, сякаш те се излъчваха от тялото му.

— Какво ще кажеш? — възмутено прошепна Мишю, като посочи на жена си двете зловещи фигури, които се бяха задали по страничната алея.

— Какви са тези хора? Да не би да са парижани? — запита старицата.

— Аха, виж ти каква била работата! — извика Мишю. — Скрий карабината ми — каза той на ухото на жена си, — те идват тук.