Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (2)

Втора глава
Престъпен план

Двамата парижани, които пресякоха площадката, имаха вид, би казал човек, типичен за художник. Единият от тях, очевидно подчинен на другия, носеше къси ботуши, които откриваха слаби прасци, обути в тънки копринени чорапи със съмнителна чистота. Сукнените раирани панталони, кайсиеножълти, с металически копчета, явно му бяха широки, а измачканите им ръбове подсказваха, че човекът води заседнал живот. Отворената жилетка от пике, богато украсена с релефна бродерия и закопчана на корема само с едно копче, му придаваше вид на немарлив човек; усуканите като свредел черни коси покриваха челото и се спускаха по бузите му, като усилваха това впечатление. Две стоманени часовникови верижки висяха на пояса му. Ризата бе украсена с карфица с камея в два цвята — син и бял. Кафеникавият фрак бе същинска карикатура с дългата си опашка, която, гледана отзад, дотолкова напомняше опашка на моруна, че с право я наричаха така. Модата на фрака с рибена опашка се задържа цели десет години, почти толкова, колкото и Империята на Наполеон. Голяма вратовръзка с множество дълбоки гънки позволяваше на този субект да се крие в нея чак до носа. На пъпчивото му лице, внушителния, керемиденочервен нос, червендалестите бузи, беззъбата, ала хищна и лакома уста, ушите, украсени с големи златни обици, ниското чело — на всички тези черти, сами по себе си уродливи и смешни, придаваха свирепост две малки глиганови очички, горящи от неутолима жажда и насмешлива, почти дръзка жестокост. Дебнещи и пронизващи, ледено и вледеняващо сини, очите можеха да представляват образец на онова прословуто око, измислено по време на Революцията като страшен символ на полицията. Непознатият носеше черни копринени ръкавици и бастунче в ръка. По всичко личеше, че той бе официално лице, тъй като в неговото държане, в това как вземаше стиска емфие и я пъхаше в носа си проличаваше важността на чиновник, макар и второстепенен, но който явно се издига и който по нареждане отгоре може да стане всесилен.

Другият беше облечен по същия начин, но дрехите му бяха елегантни и изискани във всички подробности и ги носеше елегантно; неговите „суворовски“ ботуши, обути върху опънатите панталони, приятно скърцаха при ходене; върху жакета си имаше спенсер, аристократическа мода, възприета от клишийците и от златната младеж и преживяла и клишийци, и златната младеж. В тези времена някои моди се задържаха по-дълго от политическите партии — признак на анархия, която не закъсня да се прояви през 1830 година. Това напарфюмирано конте нямаше повече от трийсет години. Съдейки по маниерите му, той бе светски човек — носеше скъпи пръстени, а яката на ризата му стигаше чак до ушите. Надутостта и почти наглият му вид говореха за скрито превъзходство; сивкавото му лице изглеждаше съвсем безкръвно, в тънкия, чип нос, напомнящ нос на мъртвец, имаше нещо злокобно, а зелените очи изглеждаха непроницаеми; техният израз говореше така малко, както можеше да се предполага и за тънките и стиснати устни.

Първият изглеждаше добродушен момък в сравнение с този слаб и мършав млад човек, шибащ във въздуха с бастунчето си, чиято позлатена ръкохватка блестеше на слънцето. Първият можеше със собствените си ръце да отреже главата на някого, но вторият беше способен да оплете в мрежите на интригите и клеветите невинността, красотата, добродетелта, хладнокръвно да ги удави или отрови. Червенобузестият можеше да утеши жертвата си с шеги, другият даже не би се усмихнал. Първият, по всичко изглежда чревоугодник и сластолюбец, беше на четиридесет и пет години. Такива хора притежават страсти, които ги превръщат в роби на своя занаят. Затова пък младият човек изглеждаше чужд на всякакви страсти и пороци. Ако бе шпионин, за него това бе дипломация и той работеше от любов към изкуството. Единият замисляше плана, другият го изпълняваше; единият бе идеята, другият — формата.

— Това Гондрьовил ли е, уважаема? — запита младият човек.

— Тук не е прието да се казва „уважаема“ — поправи го Мишю. — Ние сме хора без превземки и все още простичко си казваме „гражданко“ и „гражданино“.

— Ах, така ли? — спокойно отвърна младият човек, ни най-малко смутен от забележката.

Случва се понякога играчите, особено при екарте, изведнъж да бъдат обхванати от дълбоко вътрешно смущение, ако именно в минутата, когато много им върви, пред тях седне човек, чието поведение, външност, глас, начин на бъркане на картите им предвещава разгром.

Озовал се лице срещу лице с този млад човек, Мишю изпита именно такава пророческа слабост. Обхвана го гибелно предчувствие, неясно му се мярна ешафод; някакъв вътрешен глас крещеше в него, че това конте ще изиграе съдбовна роля в живота му, макар и да нямаха още нищо общо помежду си. Ето защо говореше рязко, искаше му се да бъде груб и действително беше груб.

— Не е ли ваш господар държавният съветник Мален? — запита младият.

— Аз сам съм си господар — отсече Мишю.

— Кажете все пак, госпожо — отново подхвана младият човек, като се стараеше да бъде възможно най-вежлив, — в Гондрьовил ли се намираме? Там ни чака господин Мален.

— Ето парка — отвърна Мишю и посочи отворената врата.

— А защо криете тази карабина, красавице? — запита веселият спътник на младия човек, забелязал оръжието до оградата.

— Ти всякога работиш, даже и на село — извика с усмивка младият.

Двамата се отправиха към къщата, обхванати от някакво недоверие, и тъкмо това управителят остро почувствува, макар лицата на непознатите да оставаха невъзмутими. Въпреки неспокойния лай на Куро, Март им позволи да разгледат карабината, защото беше убедена, че Мишю замисля нещо безразсъдно, и почти се зарадва, че непознатите се оказаха толкова проницателни. Мишю хвърли на жена си поглед, от кой го тя изтръпна, взе карабината и отново я зареди, предизвиквайки с това сякаш всичко, което носеха тази среща и инцидентът с карабината; той сякаш не държеше вече на живота и неговата жена разбра, че в тази минута мъжът й взе някакво съдбоносно решение.

— Тук, из вашия край, изглежда, са се навъдили вълци? — запита младият човек, поглеждайки към Мишю.

— Където има овце, там всякога ще се намерят и вълци. Вие сте в Шампан, а ето я и гората; у нас се въдят глигани, дребен и едър дивеч, намира се по малко от всичко — с насмешка отвърна Мишю.

— Обзалагам се, Корантен — каза по-старият, след като размени поглед с другия, — че този човек е моят Мишю.

— Ние с вас не сме пасли овце заедно — забеляза управителят.

— Овце не, но председателствувахме якобински клубове, гражданино — възрази старият циник, — вие в Арси, а аз на друго място. Ти се придържаш към вежливостта от времето на Карманьолата^[1], но тя сега не е на мода, момчето ми.

— Паркът ми се струва твърде голям, може да се изгубим в него; щом вие сте управителят, наредете да ни придружат до замъка — каза Корантен с тон, който не търпеше възражения.

Мишю свирна на сина си и продължи да набива куршума. Корантен гледаше равнодушно Март, докато на неговия спътник тя явно се харесваше; но Корантен забеляза в нея признаци на голямо безпокойство, които се изплъзнаха от вниманието на стария развратник, изплашен от карабината. Техните два различни характера напълно се разкриха в този дребен, но забележителен инцидент.

— Имам среща в друга посока — каза управителят — и сам не мога да ви придружа, но моят син ще ви изпроводи до замъка. От коя страна дойдохте в Гондрьовил? През Сен Син ли?

— Ние също имахме работа из този край на гората — отвърна Корантен без видима ирония.

— Франсоа — извика Мишю, — заведи господата до замъка по пътеките, та никой да не ги види, те не обичат утъпканите пътища. Сега ела тук! — добави той, като видя, че непознатите вече му обръщаха гръб и се отдалечаваха, разговаряйки полугласно. Мишю улови сина си и го целуна почти благоговейно и с изражение, което още повече усили предчувствията на Март; ледени тръпки полазиха по гърба й и тя погледна майка си в отчаяние, но без сълзи, тъй като не можеше да плаче.

— Върви — каза Мишю и се загледа втренчено след него, докато детето се загуби от погледа му.

Куро залая към фермата Груаж.

— О! Отново Виолет! — сърдито забеляза Мишю. — Вече трети път се мярка тук. Какво става? Престани, Куро!

След няколко минути се раздаде конски тропот.

Виолет беше възседнал едно от онези кончета, каквито яздят селяните в околностите на Париж; под кръглата широкопола шапка лицето му, смугло и набръчкано, изглеждаше още по-тъмно. Зад лукавия блясък на сивите му очички се таеше присъщото му вероломство. Тънките му нозе в бели, платнени гетри, се клатеха, без да опират в стремената, и сякаш се поддържаха от дебелите подковани обуща. Носеше синя сукнена куртка, а върху нея — раирано черно-бяло наметало. Прошарените коси падаха на кичури около шията му.

Облеклото му, сивото късокрако конче, начинът, по който го бе възседнал с издаден напред корем и наведено назад тяло, дебелата черна и попукана ръка, която държеше извехтяла, изгризана и изпокъсана юзда, с една дума, всичко в него говореше за селянина скъперник, високомерен и самонадеян, който иска да притежава земя и я купува на каквато и да е цена. Синкавите му устни, като че цепнати с хирургическо ножче, и безчислените бръчки по лицето и врата придаваха на физиономията му някаква неподвижност и само овалът и беше изразителен. В тези сурови и резки черти имаше нещо застрашително, въпреки смирения вид, който си придават почти всички селяни, за да прикрият чувствата и замислите си, както хората от Изтока и диваците и ги скриват зад невъзмутимата си важност.

От прост селянин-надничар той бе станал арендатор на фермата Груаж благодарение на множество подлости и продължаваше да ги върши и след като се бе домогнал до положение, за което не беше и мечтал.

Радваше го нещастието на ближния и с цялата си душа му желаеше зло. Когато му се представеше възможност да напакости, Виолет на драго сърце пакостеше. Завиждаше открито, но всякога оставаше в пределите на законността, досущ като парламентарната опозиция. Беше убеден, че благосъстоянието му зависи от разорението на другите и че всеки, който стои над него, му е враг, в борбата срещу когото всички средства са добри. Подобни типове твърде често се срещат сред селяните. Главната задача на Виолет сега бе да се сдобие с продължение на арендата, чийто срок изтичаше след шест години. Завиждайки на управителя за богатствата му, Виолет непрестанно го държеше под око; селяните го укоряваха, че общува със семейство Мишю; но хитрият арендатор дебнеше случай да стори услуга на правителството или на Мален, който се боеше от Мишю, и за награда се надяваше да му продължат арендата за още дванайсет години.

С помощта на гондрьовилската стража, на горския пазач и на някои селяни, ходещи в гората за съчки, Виолет бе осведомяван за всяка стъпка на Мишю и съобщаваше всичко на полицейския комисар в Арси. Опитал се бе, макар и напразно, да завербува даже Мариан, прислужницата на Мишю; но Виолет и неговите привърженици научаваха всичко от Гоше — малкото момче, което служеше като общ работник при Мишю и се ползваше с доверието му; той предаваше Мишю за разни вехтории — жилетка, катарами, чорапи, или за лакомства. Момчето впрочем и не подозираше какво значение имат неговите приказки.

Виолет съзнателно изкористяваше всяка постъпка на Мишю и като измисляше най-нелепи предположения, придаваше на действията му престъпен замисъл; Мишю не знаеше това, макар да се догаждаше за гнусната роля, която арендаторът играеше спрямо него; той даже се забавляваше, като понякога нарочно го подвеждаше.

— Вие сигурно имате много работа в Белаш, щом отново сте тук! — каза Мишю.

— „Отново“! Упрек ли е това, господин Мишю? А вие да не би да плашите врабци с тази пищялка? Не знаех, че имате карабина…

— Поникна на една от карабиновите ми ниви — отвърна Мишю. — Ето, вижте как ги сея.

Управителят се прицели в магарешки бодил на трийсет крачки пред себе си и го отсече до корен.

— И вие държите това разбойническо оръжие, за да охранявате господаря? Да не би да ви го е подарил той?

— Нарочно дойде от Париж, за да ми го поднесе — отвърна Мишю.

— Приказват много из нашия край за пътуването му; едни разправят, че бил в немилост и че вече излиза в пенсия, други — че сам искал да сложи в ред работите си. А защо всъщност идва, без да ни предупреди, съвсем като Първия консул? Вие знаехте ли, че идва?

— Аз не съм така близък с него, та да ми доверява плановете си.

— Значи, още не сте го виждали?

— Научих за пристигането му, когато се върнах от гората — отвърна Мишю и продължи да зарежда карабината.

— Изпратил хора в Арси да доведат Гревен — нещо ще трибунят…

Мален навремето си бе трибун.^[2]

— Ако тръгвате към Сен Син — каза Мишю, — вземете и мен, аз отивам натам.

Виолет бе твърде страхлив, за да настани зад себе си атлет като Мишю, и мигом пришпори коня.

Юда Арсийски нарами оръжието си и тръгна към алеята.

— На кого се сърди Мишю? — запита Март майка си.

— Откакто научи за пристигането на господин Мален, не е на себе си — отвърна тя. — Влажно е, да влезем вкъщи.

Когато седнаха пред камината, двете жени неочаквано чуха лая на Куро.

— Мъжът ми се връща — извика Март.

И наистина Мишю се качваше по стълбата; разтревожена, Март отиде да го посрещне в спалнята.

— Виж дали има някой — неспокойно се обърна той към жена си.

— Никой — отвърна тя. — Мариан е на полето с кравата, а Гоше…

— Къде е Гоше? — прекъсна я той.

— Не зная.

— Вече не вярвам на този негодник; иди в плевника и го потърси, прегледай всички ъгли, цялата къща.

Март излезе; когато се върна, намери Мишю, коленичил на земята, да се моли.

— Какво ти е? — запита тя ужасена.

Управителят прегърна жена си през кръста, привлече я към себе си, целуна я по челото и развълнувано й каза:

— Ако ние с теб повече не се видим, знай, мила моя, че много съм те обичал. Изпълнявай точно всички мои разпореждания, които ще намериш в писмото, заровено под бориката, ей там, до онези дървета — каза той и я посочи. — Поставено е в тенекиена кутия. Откопай го след моята смърт. Каквото и да се случи, колкото и несправедливи да са хората, вярвай, че ръката ми е послужила на делото на Божието правосъдие.

Март постепенно пребледня и накрая стана по-бяла и от платно; втренчено се вгледа в мъжа си и очите й се разшириха от ужас; искаше й се да заговори, но гърлото й пресъхна. Мишю завърза за крака на леглото си Куро, който започна да вие, както вият кучетата, когато подушат беда, и изчезна като призрак.