Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (16)

Петнадесета глава
Правораздаването при брюмерския кодекс, година IV

Виолет веднага разказа на Гревен за срещата си с Лоранс и за бягството на смелата девойка, чиято енергия и решителност отдавна им бяха известни.

— Тя стоеше на стража! — заключи Виолет.

— Мигар това е дело на сенсинските дворяни?! — извика Гревен.

— Как? — учуди се Виолет. — Та нима не познахте дебелия Мишю? Точно той се нахвърли върху мен. Познах хватката му. Пък и петте коня бяха на сенсинския замък.

Като огледа следите от копита върху пясъка в парка, нотариусът постави пазача до оградата да варди драгоценните доказателства, а Виолет изпрати в Арси за съдията, за да установи тяхната наличност. После бързо се върна в салона на гондрьовилския замък, където току-що бяха дошли четирима мъже и лесничеят с поручика и подпоручика от имперската жандармерия. Поручикът на име Жиге бе, както вече се досещате, същият старшия, на когото преди две години Франсоа бе продупчил главата и комуто Корантен бе обяснил кой именно е коварният му противник. Братът на офицера служеше в артилерията и бе станал впоследствие един от най-добрите командири, а самият Жиге се прояви като много способен полицай. По-късно той командува ескадрона на департамента Об. Неговият помощник на име Велф някога бе придружавал Корантен от Сен Син до ловджийската къщица и оттам — до Троа. Пътем парижанинът осведоми подробно Египтянина какво наричаше „наглост на Лоранс и Мишю“. Ето защо двамата офицери трябваше да проявят и действително проявиха особено старание при обследване обитателите на Сен Син. И Мален, и Гревен неотдавна, рамо до рамо, се бяха трудили над така наречения Брюмерски кодекс от година IV — юридически труд на Националния конвент, който бе официално обнародван от Директорията. Ето защо Гревен, познаващ основно този Кодекс, можеше да действува в дадения случай със страшна бързина, тъй като изхождаше от предположението, превърнало се сега в увереност, че злосторниците са Мишю и господата Д’Отсер и Дьо Симьоз. В наше време никой, освен някои стари чиновници, не помни системата на съдопроизводство, с отменяването на която именно в тези години се бе заел Наполеон, като въведе в действие свой кодекс и учреди административен апарат, който и днес още управлява Франция.

Брюмерският кодекс от година IV задължаваше председателя на департаментския съвет на съдебните заседатели лично да се заеме с правонарушението, извършено в Гондрьовил. Нека отбележим по този повод, че Конвентът бе изключил от юридическия език думата „престъпление“. Той допускаше само нарушения на закона, простъпки, наказуеми с глоби, лишаване от свобода, наказания нравствени и телесни. Смъртната присъда се отнасяше към телесните наказания. Но след сключване на мира се предвиждаше смъртната присъда да бъде заменена с двайсет и четири години каторжна работа. Следователно Конвентът смяташе, че двайсет и четири години каторга са равносилни на смъртна присъда. Какво да кажем за Наказателния кодекс, предвиждащ пожизнена каторга? Новият правилник, подготвян тогава от наполеоновските държавни съвети, отменяше административните функции на председателите на съвети на заседатели; в техните ръце действително се съсредоточаваше огромна власт. При преследване на правонарушенията и привличане под отговорност председателят на съвета на заседателите едновременно се явяваше своего рода агент на съдебната полиция, кралски прокурор, съдебен следовател и кралски съд. Но мероприятията на председателя и неговият обвинителен акт трябваше да бъдат представени на изпълнителната власт и утвърдени от осем експерта, на които излагаше данните от следствието и които изслушваха показанията на свидетели и подсъдими и произнасяха първата присъда, наречена обвинение. Председателят трябваше да оказва върху експертите, заседаващи в неговия кабинет, голямо влияние, което да ги превръща в негови послушници. Тези хора представляваха от себе си съвет на експертите по обвинението. Имаше и други експерти, съставляващи съдебното жури при криминалния съд, където се разглеждаха делата на обвиняемите. За разлика от експертите по обвинението, тези се наричаха експерти на съда. Углавният трибунал, който Наполеон току-що бе преименувал в углавен съд, се състоеше от председател, четирима съдии, обществен обвинител и правителствен чиновник. Но между 1799 и 1806 година в някои департаменти все още съществуваха така наречените извънредни съдилища, където се разглеждаха без участието на експерти дела за особени престъпления; тези дела се слушаха от съдии, взети от гражданския трибунал, който в такива случаи се превръщаше в извънреден съд. При стълкновение между извънредния и углавния съд възникваха въпроси за компетенцията на съда по едно или друго дело: тези въпроси се решаваха от касационния трибунал. Ако департаментът Об имаше свой извънреден съд, покушението върху имперския сенатор естествено щеше да подлежи на такъв именно съд; но в този тих департамент нямаше извънреден съд. Ето защо Гревен изпрати подпоручика при председателя на съвета на експертите в Троа. Египтянинът се понесе натам с всички сили и се върна в Гондрьовил, водейки със себе си този почти всесилен чиновник.

Председателят на съвета на експертите в Троа беше до Революцията градоначалник, после платен секретар при една от комисиите на Конвента и бе приятел на Мален, комуто дължеше сегашното си място. Човекът, на име Лешено, се оказа истински познавач на старото съдопроизводство и като Гревен немалко беше помагал на Мален в съдебно законодателната му работа в Конвента. Ето защо Мален го препоръча на Комбасерес, който назначи Лешено за главен прокурор в Италия. Но Лешено провали своята кариера, като влезе във връзки с някаква знатна дама от Торино, и Наполеон се видя принуден да го премести, за да го избави от изправителния съд, към който се бе обърнал мъжът на тази дама, сочещ като незаконно едно от децата й. Лешено, задължен твърде много на Мален и комуто бе ясна всичката сериозност на такова едно покушение, доведе със себе си жандармерийския капитан и цял един отряд от дванайсет жандарми.

Преди да тръгне, той, разбира се, поговори с префекта, но последният, понеже бе нощ, не можа да се възползува от телеграфа. Затова изпрати в Париж куриер, който да уведоми министъра на полицията, върховния съдия и самия император за нечуваното престъпление. Лешено завари в гондрьовилския салон госпожа Марион, госпожа Гревен, Виолет, сенаторския камериер и местния съдия с писаря. В замъка вече бяха направили обиск. Съдията с помощта на Гревен щателно събираше първите данни от разследването. Порази го преди всичко подготовката на престъплението, за което свидетелствуваше изборът на деня и часа. Беше вече около шест часа следобед и нямаха възможност да се заемат с установяване на следи и улики. По това време на годината в пет и половина, когато Виолет се впусна след престъпниците, беше вече почти тъмно, а за злосторниците тъмнината нерядко е спасение. Да избереш празничен ден, когато всички са отишли на карнавала в Арси и сенаторът трябваше да остане сам у дома си, не означаваше ли да се избавиш ловко от свидетели?

— Да отдадем дължимото на проницателността на полицейските агенти — каза Лешено. — Те непрестанно ни предупреждаваха, че рано или късно сенсинските дворяни непременно ще извършат някоя подлост.

Разчитайки напълно на енергичния префект на департамента Об, който разпрати по всички префектури около Троа куриери да търсят следите на изчезналия сенатор и петимата неизвестни, Лешено пристъпи към следствието. С такива гъвкави законоведи като Гревен и съдията делото тръгна бързо. Съдията Пигу, бивш главен писар в парижка кантора, дето Мален и Гревен бяха изучавали съдопроизводство, след три месеца бе назначен за председател на арсийския съд. Колкото до Мишю, Лешено знаеше за заплахите, отправени от него към госпожа Марион, както и за капана в гората, от който сенаторът случайно се бе спасил. Двата факта, единият от които бе следствие от другия, трябваше да се разглеждат като предвестници на по-късното покушение и потвърждаваха предположението, че главатар на бандата е бившият управител толкова повече, че Гревен, жена му, Виолет и госпожа Марион заявиха, че един от петимата маскирани много приличал на Мишю. Цветът на косите, бакенбардите, набитата фигура напълно го издавали. А и кой друг освен Мишю би могъл да има ключ от Сен Син? Пазачът и жена му били разпитани, когато се върнали от Арси, и те потвърдили, че и двете врати били заключени. При огледа на замъка, извършен от съдията в присъствието на полския пазач и на писаря, не били забелязани никакви следи от взлом.

— Мишю сигурно си е запазил два резервни ключа, когато го изгониха от замъка — каза Гревен. — И трябва да е намислил някоя отчаяна дяволия, защото за три седмици разпродаде всичките си имоти и вчера си получи парите в моята кантора.

— Стовариха всичко на плещите му! — извика Лешено, смаян от такова съвпадение. — Вижда се, че душата си дава за тях.

Кой по-добре от господата Дьо Симьоз и Д’Отсер можеше да познава вътрешното разпределение на замъка? Нападателите не бяха направили и най-малка грешка при своите търсения, навсякъде бяха проникнали уверено и това говореше, че бандата прекрасно е знаела какво й е нужно и особено къде да го намери. Ни един от отключените шкафове не бе насилен. А това подсказваше, че нападателите са имали ключове отвсякъде и което е най-странно, не бяха си позволили и най-малка кражба. Следователно не ставаше дума за грабеж. И най-после, след като бе познал сенсинските коне, Виолет бе заварил графинята на стража пред ловджийската къща. По такъв начин съвкупността от факти и свидетелски показания даваше дори на най-безпристрастното правосъдие убедителни основания да заподозре господата Дьо Симьоз, Д’Отсер и Мишю, а в очите на кой да е председател на съвета на експертите тези подозрения трябваше да станат достоверност. Но какво възнамеряваха да правят с бъдещия граф Дьо Гондрьовил? Да го принудят да се откаже от имението, което Мишю още от 1799 година се готвеше да купи, заявявайки, че има достатъчно пари? Тук всичко придобиваше друг аспект.

Вещият криминалист си зададе въпроса: каква цел е могъл да преследва щателният обиск, извършен в замъка? Ако подбудите бяха мъст, престъпниците можеха да убият Мален. А може би той наистина е убит и заровен? Похищението върху него обаче говори за намерение само да го откъсне от обкръжаващите. А защо е трябвало да стане само след като злосторниците преровят целия замък? Разбира се, би било глупост да се предполага, че похищението на видния имперски сановник може дълго да остане в тайна. Бързата и неминуема разгласа на подобна нечувана дързост свеждаше до нула нейните резултати.

На това Пигу възрази, че правосъдието е лишено от възможността да проникне решително в подбудите на престъпника. Във всички углавни дела и за съдии, и за подсъдими всякога остава нещо неясно; в човешката съвест има бездни, които могат да бъдат осветени само чрез признанията на самия виновник.

Гревен и Лешено одобрително кимнаха с глава, но цялото тяхно внимание бе, както досега, приковано към тайната, в която се стремяха да проникнат.

— А императорът ги помилва — забеляза Пигу, като се обърна към Гревен и госпожа Марион, — изключи ги от списъка на емигрантите, макар да бяха участвували в неотдавнашния заговор против него!

Без повече да се бави, Лешено изпрати цялата жандармерия в сенсинската гора и в долината; жандармерийският офицер Жиге трябваше да съпровожда съдията, който при такива обстоятелства ставаше съгласно Кодекса чиновник на спомагателната съдебна полиция: Лешено му нареди да събере в сенсинската община всички данни за следствието, при нужда да подложат хората на разпит и за да тръгне всичко по-бързо, продиктува и подписа заповед за арестуване на Мишю, уликите против когото изглеждаха неоспорими.

След заминаването на жандармите и съдията Лешено отново се залови с важни въпроси, а именно — състави заповеди за арестуване на двамата Дьо Симьоз и на братята Д’Отсер. Съгласно Кодекса документите трябваше да съдържат в себе си всички обвинения, отправени към престъпника. Жиге и съдията пътуваха към Сен Син тъй бързо, че по пътя срещнаха сенсинските слуги, завръщащи се от Троа. Тези хора бяха задържани и откарани при кмета, където ги подложиха на разпит и всички, без да подозират важността на отговорите си, чистосърдечно заявиха, че наистина вчера вечер им бяха разрешили да празнуват цял ден в града. На въпроса на съдията всички единодушно отвърнаха, че госпожицата сама им предложила това развлечение, за което те дори и не помисляли. Данните се сториха на съдията толкова сериозни, че веднага изпрати Египтянина в Гондрьовил с молба господин Лешено лично да се заеме с арестуването на сенсинските дворяни, за да действуват едновременно; сам съдията реши да се отправи към фермата на Мишю и там да хване предполагаемия главатар на бандата. Новите данни изглеждаха убедителни и Лешено веднага тръгна за Сен Син, като нареди на Гревен да пази строго следите от конските копита в парка. Председателят на експертите знаеше какво удоволствие ще достави на жителите на Троа, като възбуди процес срещу бившите дворяни, срещу враговете на народа, станали сега врагове на императора. В подобно настроение чиновникът лесно взема простите предположения за неопровержими доказателства. Но тръгнал от Гондрьовил за Сен Син с колата на сенатора, Лешено, който сигурно би станал голям магистрат, ако не беше се увлякъл и заплатил скъпо своето увлечение (тъй като императорът неочаквано бе станал ревностен блюстител на добродетелта), все си мислеше, че дързостта на младите дворяни и Мишю е прекалено безразсъдна и че зле се връзва с необикновения ум на девойката Дьо Сен Син. Дълбоко в душата си той подозираше, че тук са действували други причини, а не просто желание да принудят сенатора да им отстъпи Гондрьовил. Навсякъде, дори и в съдийското съсловие, съществува нещо, което може да се нарече професионална съвест. Именно тази съвест извикваше колебания у Лешено, тъй като всеки се стреми да съгласува с нея своята любима деятелност: учените — с науката, художниците — с изкуството, съдиите — с правосъдието. Ето защо в отношението си към подсъдимите съдиите, изглежда, са по-коректни от експертите. Съдията се доверява само на законите на разума, докато експертите се поддават на поривите на чувствата. Председателят на експертите си зададе сам няколко въпроса, правилния отговор на които се надяваше да получи при самия арест на престъпниците. Макар вестта за похищението на Мален да беше вече разтърсила целия град Троа, в Арси до осем часа вечерта все още никой нищо не знаеше; неговите обитатели мирно си вечеряха, когато дойдоха да повикат от града жандармерията и мировия съдия; не знаеха нищо и в Сен Син, тъй като замъкът и цялата долина бяха отново обкръжени, но този път не от полицията, а от представители на правосъдието: ако помирението все още е възможно с първата, с последните то често е немислимо.