Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (21)

Двадесета глава
Ужасна развръзка

В пет часа сутринта на другия ден след пледоарията на господин Дьо Гранвил видяха сенатора по пътя близо до Троа; бил освободен, докато спял, от неизвестни лица и тръгнал към Троа, щастлив, че отново диша на свобода, и без да знае нищо за процеса, нито че името му гърми по цяла Европа. И този човек, послужил като ос за всички гореописани трагедии, бе толкова замаян от това, което му разказаха, колкото бяха и хората, които го срещнаха. После му дадоха каляската на някакъв фермер и той побърза да отиде в Троа при префекта. Последният незабавно съобщи новината на правителствения комисар и на обществения обвинител; изслушали разказа на граф Дьо Гондрьовил, те заповядаха да докарат Март, която бе пренощувала у семейство Дорийо, а в това време председателят на съдебните заседатели по обвинението се зае да обоснове и състави заповед за нейното арестуване. Госпожица Дьо Сен Син, намираща се на свобода под гаранция, също бе задържана в един от ония редки часове, когато сред непрестанните вълнения й се отдаваше не за дълго да подремне; заключиха я под стража в префектурата, където трябваше да бъде подложена на разпит. На директора на затвора бе дадено нареждане да не допуска подсъдимите да общуват не само помежду си, но и с техните защитници. В десет часа сутринта тълпата, събрала се пред сградата на съда, научи, че заседанието се отлага за един часа следобед.

Промяната, съвпадаща с известието за появяването на сенатора, с арестуването на Март и на госпожица Дьо Сен Син, както и забраната да се влиза в общение с обвиняемите вселиха ужас в сърцата на обитателите на замъка Шаржбьоф. Целият град и всички любопитни, дошли от Троа, за да присъствуват на процеса, стенографи на вестникарски агенции и дори простият народ бяха хвърлени в тревога, която лесно можеше да се разбере. Към десет часа сутринта абат Гуже дойде да види съпрузите Д’Отсер и защитниците. В това време в дома закусваха, ако въобще можеше да се закусва при такива обстоятелства; абат Гуже отведе настрана Борден и господин Дьо Гранвил и им съобщи за признанието на Март и за остатъка от писмото, което бе получила. Двамата защитници се спогледаха, а после Борден каза на абата:

— Нито дума по това! Ясно, всичко е изгубено, но поне да запазим достойнство.

Март не можа да устои пред съгласувания натиск на председателя на съдебните заседатели и обществения обвинител. Впрочем срещу нея имаше множество улики. По указание на сенатора Лешено нареди да донесат долната кора на последния хляб, донесен от Март, тази кора и няколкото празни бутилки и други предмети бяха оставени от сенатора в подземието. В дългите часове на своето пленничество сенаторът бе правил всевъзможни догадки за случилото се и упорито търсеше признаци, които биха могли да го насочат по следите на враговете му; всички свои съображения той естествено изложи пред хората на съда: домът на Мишю бе построен неотдавна; следователно пещта в него е нова и тухличките, на които се е пекъл хлябът, трябва да имат някакъв рисунък; като се съпостави с отпечатъка върху кората на хляба, можеше да се установи, че е изпечен именно тук. Освен това бутилките, запечатани със зелен восък, бяха сходни с бутилките от мазето на Мишю. Сенаторът сподели тези съображения със съдията, който извърши обиск в присъствието на Март, дал резултати, каквито сенаторът и очакваше. Повярвала в привидното добродушие, с което Лешено, общественият обвинител и правителственият комисар я уверяваха, че само чистосърдечните признания могат да спасят живота на нейния мъж, и сразена напълно от неоспоримостта на уликите, Март потвърди, че за скривалището, в което се намирал сенаторът, знаели само Мишю, господата Дьо Симьоз и Д’Отсер и че тя три пъти отнесла храна на сенатора.

Запитана за скривалището, Лоранс бе принудена да признае, че то било открито от Мишю и че още преди процеса го посочил като подходящо място, където младите дворяни да се крият от търсещите ги полицаи.

Веднага след завършване на разпита на двете жени съдебни заседатели и адвокати бяха уведомени за възобновяването на съдебните разисквания. В три часа следобед председателят откри заседанието и заяви, че разискванията ще се водят въз основа на новите данни. Председателят показа на Мишю три бутилки и запита признава ли ги за свои, при което обърна внимание на подсъдимия върху сходството между восъка на двете празни бутилки и восъка на една пълна, взета сутринта в присъствието на Март от мазето. Бившият управител не искаше да признае бутилките за свои; но когато председателят обясни, че празните бутилки току-що са били намерени в скривалището, където се намирал сенаторът, новите веществени доказателства произведоха огромно впечатление върху заседателите. След това всеки от подсъдимите бе разпитан относно скривалището, оцеляло под развалините на манастира. В разисквания, разгърнали се след повторния разпит на всички свидетели на защитата и на обвинението, бе установено, че за скривалището, открито от Мишю, знаели освен него само Лоранс и четиримата дворяни. Може да си представи човек как подействува на публиката и на заседателите съобщението на обществения обвинител, че именно скривалището, известно само на подсъдимите и на двете свидетелки, е използувано като тъмница за сенатора.

В съдебната зала въведоха Март. Появяването й предизвика голямо вълнение и в залата, и сред обвиняемите.

Господин Дьо Гранвил стана от мястото си, за да се противопостави на разпита на жена, свидетелствуваща срещу мъжа си. Общественият обвинител възрази, че Март по собствените й признания се явява съучастница в престъплението и затова от нея не се иска да полага клетва, нито да свидетелствува, а да бъде изслушана само в интерес на истината.

— Впрочем достатъчно ще бъде просто да се прочетат показанията, дадени от нея пред председателя на съвета на съдебните заседатели — забеляза председателят и заповяда на секретаря да прочете съставения сутринта протокол.

— Потвърждавате ли своите показания? — запита председателят.

Мишю погледна жена си и Март, разбрала грешката си, припадна. Може да се каже без преувеличение, че сцената потресе подсъдимите и техните защитници като гръм от ясно небе.

— Аз никога не съм писал на жена си от затвора и не познавам нито един от затворническите служители — заяви Мишю.

Борден му показа късчето от писмото и на подсъдимия бе достатъчно да го погледне, за да извика:

— Моят почерк е подправен!

— На вас нищо друго и не ви остава, освен да отричате — забеляза общественият обвинител.

Тогава въведоха сенатора с всички церемонии, предвидени при среща с високопоставени лица. Влизането му в залата бе съпроводено с цялата условност на театрална сцена.

Мален, когото съдиите без всякаква жалост към предишните собственици на прекрасното имение наричаха граф Дьо Гондрьовил, по предложение на председателя много внимателно и дълго се вгледа в подсъдимите. Той призна, че дрехите на похитителите му били точно като дрехите на дворяните, но добави, че в минутата, когато го нападнали, бил твърде объркан и затова не се решава да твърди с положителност, че обвиняемите са неговите похитители.

— И нещо повече — каза той, — уверен съм, че тези млади хора нямат никаква вина. Ръцете, които ми превързаха очите в гората, бяха груби. Ето защо — продължи Мален, като погледна Мишю, — по-скоро съм готов да допусна, че моят бивш управител е свършил тази работа; но аз моля господа заседателите да претеглят щателно моите показания. Подозренията ми далеч не са обосновани и аз не мога да претендирам за сигурност. Двама мъже ме грабнаха и ме поставиха на коня зад човека, който ми завърза очите, и неговите коси бяха червеникави, както косите на обвиняемия Мишю. Колкото и да се стори странно още едно мое наблюдение, аз съм длъжен да го кажа, тъй като то е благоприятно за обвиняемия, когото моля да не се обижда. Бивайки привързан към гърба на непознатия, аз естествено не можех въпреки бързината на язденето да не почувствувам неговата миризма. А миризмата на оня е различна от миризмата на Мишю. Що се отнася до жената, която три пъти ми донесе храна, уверен съм, че бе жената на Мишю, Март. Първият път аз я познах по пръстена, подарен й от госпожица Дьо Сен Син — тя не се беше сетила да го снеме. Моля съда и господа съдебните заседатели да вземат под внимание противоречивостта на тия обстоятелства, които сам аз не мога да си изясня.

Показанията на Мален бяха единодушно посрещнати с одобрителен шепот. Борден помоли съда за разрешение да зададе на този ценен свидетел няколко въпроса.

— И така, господин сенаторът смята, че неговото похищение е извършено с цел, различна от тази, която общественият обвинител приписва на подсъдимите?

— Разбира се! — отвърна сенаторът. — Но аз не зная нищо за тази цел, тъй като през моето двайсетдневно пленничество с никого не съм се срещал.

— Допускате ли вие — запита тогава общественият обвинител — във вашия замък да е имало някои документи, грамоти или ценни книжа, които да представляват интерес за господата Дьо Симьоз?

— Не допускам — отвърна Мален. — Ако дори би било така, не мисля, че господата биха се решили да ги обсебят по насилствен начин. Достатъчно би било да ме помолят, и аз бих им ги отстъпил.

— А не изгори ли господин сенаторът някакви книжа в своя парк? — неочаквано запита господин Дьо Гранвил.

Сенаторът погледна Гревен. Разменил с нотариуса многозначителни погледи, които не убегнаха на Борден, Мален отвърна, че не бил изгорил никакви книжа. Когато общественият обвинител запита сенатора за засадата в парка, жертва на която едва не бе станал, и не се ли лъже относно насоченото към него оръжие, Мален отвърна, че Мишю в това време стоял нащрек до едно дърво. Този отговор, съвпадащ с показанията на Гревен, направи силно впечатление. Младите дворяни изслушаха с безразличие показанията на своя враг, който ги обиждаше с великодушието си. Лоранс страдаше ужасно и от време на време маркиз Дьо Шаржбьоф трябваше да я улавя за ръка.

Накрая граф Дьо Гондрьовил се оттегли, като се поклони на четиримата млади хора, но те не отвърнаха на поздрава му. Тази дреболия възмути заседателите.

— Те са загубени — прошепна Борден.

— Уви! И всичко от гордост — отвърна маркиз Дьо Шаржбьоф.

— Сега нашата задача е много по-лесна, господа — каза общественият обвинител, като стана от мястото си и погледна към съдебните заседатели.

По негово мнение две торби гипс били употребени, за да се укрепи желязната скоба на катинара, затварящ болта на вратата на подземието; този болт бе подробно описан в протокола, съставен сутринта от Пигу. За обвинителя не беше трудно да докаже, че само подсъдимите са знаели за съществуването на подземието. Той изобличи несъстоятелните версии на защитата и в светлината на новите, неочаквано получени доказателства разби на прах всички нейни доводи.

В 1806 година беше още твърде жив споменът за Върховното същество^[1] от 1793 година, за да се позовават на Божието правосъдие, ето защо общественият обвинител избави съдебните заседатели от намеци за Божия пръст. Накрая заяви, че съдебните власти неотстъпно ще търсят неизвестните съучастници, които освободиха сенатора, и седна на мястото си, очаквайки с доверие присъдата.

Съдебните заседатели разбираха, че зад всичко това се крие някаква тайна; но бяха убедени, че тази тайна я създаваха самите подсъдими, които премълчаваха нещо по силата на лични и във висша степен важни съображения.

Господин Дьо Гранвил, комуто стана ясно, че тук има някаква машинация, стана от мястото си; но той изглеждаше потиснат не толкова от новите показания, колкото защото виждаше, че у съдебните заседатели се бе създало определено убеждение. Адвокатът дори надмина своята реч, произнесена вчера вечерта. Тази втора пледоария бе по-логична и по-стегната от първата. Но той чувствуваше, че неговата жар се натъква на студенината и неприязънта на съдебните заседатели: говореше нахалост и го съзнаваше. Положение страшно, вледеняващо! Опита се да обърне вниманието на съда върху освобождаването на сенатора, извършено като по чудо и, разбира се, без участието на когото и да било от подсъдимите или на Март, което потвърждава неговите първоначални предположения.

Няма никакво съмнение, че вчера подсъдимите можеха да разчитат на оправдаване и ако, както предполага обвинението, зависеше от тях да държат под ключ или да пуснат сенатора, те щяха да го освободят само след присъдата. Той се постара да докаже, че единствено някакви скрити врагове можеха да им нанесат този удар.

Странно нещо! Господин Дьо Гранвил породи съмнения в душата на обществения обвинител и съдиите, а съдебните заседатели го слушаха само по задължение. Дори публиката, обикновено благоразположена към подсъдимите, бе убедена в тяхната виновност. В залата на съда мислите на тълпата тегнат над съдии и заседатели и обратно. Убеждавайки се в настроението на умовете, което всякога е лесно да се осъзнае или почувствува, защитникът завърши речта си с някаква трескава възторженост, извикана по силата на дълбокото убеждение.

— От името на подсъдимите аз предварително ви прощавам фаталното заблуждение, което вече не може да бъде разсеяно — извика той. — Всички ние сме играчка в ръцете на неведоми и коварни сили. Март Мишю стана жертва на гнусно вероломство и обществото ще се убеди в това, но ще бъде вече късно.

Борден се въоръжи с показанията на сенатора и поиска оправдание за подсъдимите.

Председателят обобщи разискванията с толкова по-голямо безпристрастие, тъй като съдебните заседатели и без това вече бяха явно убедени. Той дори наклони везните в полза на обвиняемите, подчертавайки показанията на сенатора. Това благожелателство съвсем не можеше да разколебае успеха на обвинението. В единайсет часа вечерта на основание на отговорите, дадени от съдебните заседатели на поставените им въпроси, съдът осъди Мишю на смърт, господата Дьо Симьоз на двайсет и четири години, а двамата Д’Отсер на десет години каторжна работа. Готар бе оправдан. Всички присъствуващи останаха в залата, за да видят как ще се държат петимата осъдени в тези съдбоносни минути, когато, явявайки се в съда свободни, ще узнаят своите присъди. Четиримата млади хора погледнаха Лоранс, която обърна към тях сухия си пламтящ поглед на мъченица.

— Тя би плакала, ако ни бяха оправдали — каза на брат си по-младият Симьоз.

Никога още осъдени не са посрещали несправедлива присъда с такова спокойствие и достойнство като тези пет жертви на чудовищна интрига.

— Нашият защитник ви прости! — продума по-старият Симьоз, обръщайки се към съдиите.

Госпожа Д’Отсер заболя и три месеца лежа в замъка на Шаржбьоф. Старецът Д’Отсер мирно се върна в Сен Син, но се топеше от мъка, която старците, за разлика от младите, никога не могат да надвият; той често се замисляше и това убеждаваше свещеника, че нещастният баща не намира сили да се примири с фаталната присъда. Не стана нужда да съдят хубавата Март: тя умря в затвора двайсет дни след осъждането на мъжа й, предоставяйки сина си на Лоранс, в чиито ръце издъхна.

Скоро след обявяване на присъдите станаха събития от изключителна важност; те задушиха спомена за процеса и за него повече не се говореше.

Обществото е подобно на океан: след буря то отново притихва, връща се към бреговете си, изтривайки следите от злощастието с непрестанните движения на всепоглъщащите си интереси.

Без своя висок дух и убеденост в невинността на братовчедите си Лоранс не би устояла; но тя отново показа цялото величие на своя характер, тя порази господин Дьо Гранвил и Борден с външната невъзмутимост, която голямото нещастие придава на благородните натури. Бдеше над госпожа Д’Отсер, грижеше се за нея и прекарваше всеки ден-два часа в затвора. А веднъж каза, че ще се омъжи за един от братовчедите си, когато тръгнат на каторга.

— На каторга! — изненада се Борден. — Но госпожице, сега трябва да помислим как да изпросим от императора помилване.

— Помилване? От някакъв си Бонапарт? — с негодувание извика Лоранс.

Старият прокурор бе така смаян от думите на Лоранс, че очилата му изскочиха от носа; той ги улови, преди да паднат, и погледна младата девойка, която в този миг му се стори зряла жена; разбра характера й в цялата му дълбочина и като хвана маркиз Дьо Шаржбьоф под ръка, каза:

— Господин маркиз, да отидем час по-скоро в Париж и да ги спасим без нея.