Оноре дьо Балзак
Една тъмна афера ^[0] (22)

Двадесет и първа глава
Щабът на императора

Жалбата на господата Дьо Симьоз, Д’Отсер и Мишю бе първото дело, което предстоеше да разгледа касационният съд. Тържествата по случай учредяването му за щастие забавяха неговото решение.

Към края на септември, след три заседания, когато бяха изслушани речите на защитника и на главния прокурор Мерлен, който се яви по това дело доброволно, обжалването бе отхвърлено. В Париж тогава току-що бе учреден имперският съд; господин Дьо Гранвил бе назначен за заместник главен прокурор, а тъй като департаментът Об влизаше в юрисдикцията на този съд, господин Дьо Гранвил можа в лоното на своето министерство да направи постъпки в полза на осъдените; той умори с молбите си своя покровител Комбасерес. На другия ден след решението на касационния съд Борден и господин Дьо Шаржбьоф пристигнаха в замъка на господин Дьо Гранвил в квартала Маре, където той вкусваше насладите на медения месец, тъй като междувременно се бе оженил.

Въпреки всички промени, настъпили в живота на бившия адвокат, той бе дълбоко огорчен от отказа на касационния съд и господин Дьо Шаржбьоф разбра, че младият заместник главен прокурор постарому бе верен на интересите на своите вчерашни довереници. Някои адвокати, така да се каже, майстори в своята професия, се отнасят към процесите, които водят, буквално като към възлюбени. Но такива случаи са редки, не се осланяйте на тях! Останал в кабинета насаме със своите бивши клиенти, господин Дьо Гранвил каза на маркиза:

— Аз не дочаках вашето посещение, даже вече изчерпих целия си кредит. Не се опитвайте да спасите Мишю, иначе не ще издействувате помилване за господата Дьо Симьоз. Нужна е жертва.

— Боже мой! — извика Борден, като показа на младия прокурор трите прошения за помилване. — Как мога да изоставя молбата на вчерашния ваш довереник? Да хвърлим тази хартия в огъня, значи, да му отрежем главата.

И той му подаде листа с подписа на Мишю; господин Дьо Гранвил взе листа и го погледна.

— Ние не можем да го унищожим; но знайте едно — поискате ли всичко, не ще получите нищо.

— Имаме ли време да поприказваме с Мишю? — запита Борден.

— Да. Разпореждането за екзекуциите се дава от главната прокуратура и ние можем да ви предоставим няколко дни отсрочка. Убиват хора — добави той с горчивина, — но се придържат строго към всички формалности, особено в Париж.

Господин Дьо Шаржбьоф вече се бе допитал до върховния съдия и получените от него разяснения придаваха още по-голяма тежест на мрачните думи на господин Дьо Гранвил.

— Мишю не е виновен, зная това, убеден съм в това — продължи прокурорът, — но какво може да стори един срещу всички? И не забравяйте, че моята роля днес е да мълча. Мое задължение е да издигна ешафода, за да обезглавят на него бившия ми довереник.

Господин Дьо Шаржбьоф твърде добре познаваше Лоранс и бе уверен, че за нищо на света не би се съгласила да спаси братовчедите си за сметка на Мишю. Ето защо маркизът направи един последен опит — поиска среща с министъра на външните работи, за да разбере дали не е възможно да се направи нещо с помощта на висшите дипломатически кръгове. Взе със себе си Борден, който познаваше министъра и някога му беше правил услуги.

Двамата старци намериха Талейран, потънал в размисъл пред горящата камина; опънал нозе и облакътил се на масата, той поддържаше с ръка главата си; на пода лежеше вестник. Министърът току-що бе прочел решението на касационния съд.

— Моля, седнете, господин маркиз — каза министърът, — а вие, Борден — добави той, като му показа място на масата пред себе си — пишете:

Господарю,

Ние, долуподписаните четирима дворяни, осъдени, ала не виновни, току-що научихме, че нашата присъда е потвърдена от касационния съд на Ваше Величество, Сега само Вие, Ваше Императорско Величество, можете да ни помилвате. Ние молим за Вашето Августейшо милосърдие само за да получим възможност да пожертвуваме своя живот, като се сражаваме под знамената на Ваше Величество и заявявайки това, имаме честта да уверим Ваше Величество в нашето най-дълбоко уважение…

— Само принцовете могат да бъдат така великодушни! — каза маркиз Дьо Шаржбьоф, вземайки от ръцете на Борден драгоценната черновка на молбата, която четиримата осъдени трябваше да подпишат; маркизът се надяваше да получи и писмена поддръжка от някои високопоставени лица.

— Животът на вашите родственици, господин маркиз, зависи от случайностите на войната — каза министърът, — постарайте се да връчите молбата в деня след някоя победа и те ще бъдат спасени.

Той взе перото и собственоръчно написа поверително писмо на императора, а и няколко реда за маршал Дюрок, после позвъни, нареди на секретаря си да подготви дипломатически паспорт и спокойно запита стария юрист:

— Какво е вашето откровено мнение по делото?

— Нима не знаете, ваша светлост, кой ни обърка така?

— Подозирам, но аз имам причини да настоявам за сигурност — отвърна принцът. — Върнете се в Троа, доведете ми графиня Дьо Сен Син утре тук, по това време, но тайно. Идете при мадам Дьо Талейран, аз ще я предупредя за вашето посещение. Ние ще поставим госпожица Дьо Сен Син така, че да вижда човека, стоящ пред мене; ако тя познае в него непознатия, дошъл при нея в дните на заговора на господата Дьо Полиняк и Дьо Ривиер, каквото и да кажа аз, каквото и да отговори той, ни един жест, ни една дума! Във всеки случай мислете само за спасението на господата Дьо Симьоз и гледайте да се отървете от този проклет управител.

— Но той е най-достойният човек, ваша светлост! — възкликна Борден.

— Какъв ентусиазъм! И то у вас, Борден! Тогава този човек е нещо… Нашият монарх е невероятно самолюбие, господин маркиз — каза той, променяйки разговора. — Той ще ме уволни, ако започна да се противопоставям на безумните му прищевки. Това е велик пълководец, който знае да променя законите на времето и пространството; но той не може да променя хората, а иска да ги прекрои за своите нужди. Сега не забравяйте, че помилването на вашите родственици може да издействува едно-единствено лице… госпожица Дьо Сен Син.

Маркизът отпътува сам за Троа и предаде на Лоранс разговора си с принца. Лоранс получи от имперския прокурор разрешение да посети Мишю и маркизът я съпроводи до вратата на затвора, дето остана да я дочака. Тя излезе цялата обляна в сълзи.

— Нещастникът се опита да коленичи пред мен, умолявайки ме повече да не мисля за него, и забрави, че има вериги на нозете си. О! Маркизе, аз ще се застъпя за него! Да, сега съм готова да целуна ботуша на техния император! И ако претърпя неуспех, чрез моите грижи паметта на този човек ще живее вечно в нашето семейство. Подайте молбата му за помилване, за да печелим време: искам да имам портрета му. Да тръгваме!

На следващия ден, когато по договорения знак разбра, че Лоранс бе заела предназначеното й място, министърът позвъни и нареди на появилия се камериер да въведе господин Корантен.

— Драги, вие се оказахте сръчен човек и аз искам да ви използувам.

— Ваша светлост…

— Слушайте. Служейки на Фуше, вие ще имате пари, но никога почести, нито завидно положение в обществото; ако обаче служите на мен, както току-що сторихте в Берлин, ще имате и едното, и другото…

— Вие сте безкрайно щедър, ваша светлост…

— Показахте гениални способности в неотдавнашното ви начинание в Гондрьовил.

— Какво имате предвид, ваша светлост? — запита Корантен без особена студенина и особено удивление.

— Господине — отвърна сухо министърът, — вие няма да постигнете нищо, вие се боите…

— От какво, ваша светлост?

— От смъртта — отсече министърът със своя хубав, дълбок глас. — Сбогом, драги.

— Това е той — каза маркиз Дьо Шаржбьоф, като влезе. — Но ние едва не убихме графинята, тя се чувствува много зле.

— Само той е способен на такава низост — отвърна министърът. — Страхувам се, маркизе, че не ще успеем — продължи той. — Тръгнете уж за Страсбург, аз ще ви изпратя празни паспортни бланки. Вземете със себе си хора, които да приличат на вас като двойници, неусетно променете направлението и особено каляската. Оставете в Страсбург двойниците си, а сами се отправете за Прусия през Швейцария и Бавария. Никакви приказки и умната! Срещу вас е полицията, а вие не знаете какво значи полиция!

Госпожица Дьо Сен Син предложи на Робер Льофевр добра сума, за да дойде в Троа и да направи портрет на Мишю, а господин Дьо Гранвил обеща на художника, ползуващ се тогава с голямо име, че ще му бъдат предоставени най-добри условия за работа.

Господин Дьо Шаржбьоф се отправи на път в своя стар кабриолет заедно с Лоранс и един лакей, който говореше немски. Някъде към Нанси те настигнаха Готар и госпожица Гуже, тръгнали по-рано от тях в разкошна каляска; маркизът се прехвърли в каляската и им отстъпи своя кабриолет. Министърът се оказа прав. В Страсбург главният полицейски комисар отказа да им даде виза, заявявайки, че забраната била изрична. В това време маркизът и Лоранс излизаха от Франция през Безансон с дипломатически паспорти. Лоранс прекоси Швейцария в първите дни на октомври, без да обърне и най-малко внимание на тази възхитителна страна. Тя седеше в ъгъла на каляската, потънала в онова дълбоко вцепенение, което обхваща осъдения, узнал часа на своя край. Цялата природа изглежда тогава забулена в някаква топла мъгла и най-обикновените неща придобиват фантастични очертания. „Ако не успея, те ще умрат“ — тази мисъл отново и отново се стоварваше върху съзнанието й, както някога секирата на палача се стоварваше върху обречения. Тя се чувствуваше все по-съкрушена и все повече губеше сили в очакване на страшната, бързоотминаваща и решаваща минута, когато ще се окаже лице срещу лице с човека, от когото зависеше съдбата на четиримата млади хора. Лоранс бе решила да не се противи на това отпадане, за да не губи напразно оскъдните си сили. Маркизът не можеше да разбере подобни душевни сметки, на които са способни само силните личности и които се проявяват най-различно, при което в минути на напрегнато очакване някои възвишени личности изпитват даже учудваща веселост; ето защо маркизът се опасяваше, че не ще отведе Лоранс жива на срещата, наистина от изключително значение само за тях, но все пак излизаща от обикновените рамки на личния живот. Да се унижи пред човека, когото презираше и ненавиждаше, означаваше за Лоранс смърт на всички нейни благородни чувства.

— След това — каза тя — Лоранс, която оцелее, не ще прилича вече на оная, която ще погине.

Но едва влезли в Прусия, пътниците не можеха да не забележат огромното движение от хора и обози. Започваше Йенската кампания. Лоранс и маркизът видяха блестящи полкове от френската армия, които се строяваха и маршируваха като на парад в Тюйлери. Благодарение на разгъналата се пред нея картина на военен блясък и величие, която може да се опише само с думи и образи от Библията, човекът, който въодушевяваше това множество, изведнъж придоби гигантски размери в съзнанието на Лоранс. Скоро до нейните уши достигнаха възторжени думи за победа. Императорските войски току-що бяха спечелили две големи сражения. Пруският принц бе убит в навечерието на деня, когато двамата пътници пристигнаха в Заалфелд, дето се надяваха да догонят Наполеон, който се движеше с мълниеносна бързина. И тъй, на тринадесети октомври (число, предричащо нещастие) госпожица Дьо Сен Син се озова до една река сред войските на великата армия; не виждаше друго освен хаос, продължаваше напред, препращана от село на село, от дивизия на дивизия и ужасена от мисълта, че е сама със стареца сред море от сто и петдесет хиляди войници, изправени срещу други сто и петдесет хиляди. Уморена от тази безкрайна река, протичаща отвъд оградата под калния път, който минаваше по един хълм, Лоранс запита едного от войниците за името на реката.

— Заал — отвърна войникът и показа пруската армия, разположена на крупни съединения по другия бряг.

Здрачаваше се; Лоранс виждаше да припламват огньове и да проблясват оръжия. Старият маркиз, усетил рицарско безстрашие, караше сам двата отлични коня, купени преди тръгване, седнал на капрата, редом с новия си слуга. Старецът добре знаеше, че не ще намери ни кочияш, ни коне на бойното поле. Внезапно смелата каляска, извикала учудване сред войниците, бе спряна от жандарм от армейската жандармерия, който връхлетя върху маркиза, като извика:

— Кой сте вие? Къде отивате? Какво търсите?

— Императора — каза маркиз Дьо Шаржбьоф. — Пося важно министерско донесение за маршал Дюрок.

— Е добре, но вие не можете да останете тук — каза жандармът.

Но госпожица Дьо Сен Син и маркизът, така или иначе, трябваше да останат, тъй като съвсем се беше стъмнило.

— Къде сме? — запита госпожица Дьо Сен Син двамата задали се срещу нея офицери, чиито мундири бяха скрити под сукнени сюртуци.

— Вие сте пред авангарда на френската армия, госпожо — отвърна единият от тях. — Но в никакъв случай не бива да останете тук, защото, ако неприятелят се раздвижи и започне артилерийска престрелка, ще се озовете между два огъня.

— Така ли! — промълви тя равнодушно.

Дочувайки това „така ли“, другият офицер каза:

— Как е попаднала тук тази жена?

— Ние очакваме — отвърна тя — жандарма, който отиде да доложи за нас на господин Дюрок, а господин Дюрок ще ни помогне да поговорим с императора.

— Да поговорите с императора? — запита на свой ред първият офицер. — В навечерието на решителното сражение? Вие се шегувате!

— Наистина вие сте прави — каза тя, — по-добре ще бъде да се обърнем към него утре, след победата той ще бъде по-милостив.

Офицерите се оттеглиха на двайсетина крачки разстояние и се спряха. Тук цял отряд генерали, маршали, офицери в блестящи мундири обкръжиха каляската просто защото се беше изпречила на пътя им.

— Боже мой — промълви маркизът, — боя се дали току-що не разговаряхме със самия император.

— Императорът ли? Ето го! — каза един генерал.

Тогава Лоранс видя на няколко стъпки пред себе си офицера, същия, който беше запитал: „Как е попаднала тук тази жена?“ Офицерът, тоест императорът, беше в своя прочут редингот, надянат върху зелен мундир; възседнал бе бял кон, наметнат с разкошна попона, и с далекогледа си наблюдаваше пруската армия отвъд реката Заал. И тогава Лоранс разбра защо нейната каляска стоеше на пътя и защо свитата на императора почтително я оглеждаше. Сърцето на девойката тревожно заби: часът бе ударил. Тя чу глухия тътен на огромното множество хора, които бързо се прегрупираха на възвишението, и шум от раздвижени оръжия. Батареите сякаш говореха на свой особен език; колите с оръдията кънтяха, искреше медта…

— Маршал Лан да излезе на предна позиция с целия си корпус, маршал Льофевр и гвардията да заемат височината — каза другият офицер, който се оказа началникът на главния щаб Бертие.

Императорът слезе от коня. При първото движение на Наполеон Рустан, неговият знаменит мамелюк, побърза да поеме коня. Лоранс не бе на себе си от смайване, тя съвсем не очакваше такава простота.

— Ще прекарам нощта тук — каза императорът.

В това време великият маршал Дюрок, когото жандармът най-после беше намерил, пристъпи към маркиз Дьо Шаржбьоф и запита защо е дошъл; маркизът отвърна, че от писмото на министъра на външните работи маршалът ще узнае колко важно е за него, маркиза, и за Лоранс да могат да се срещнат с императора.

— Негово величество вероятно ще обядва в бивака си — каза Дюрок, като взе писмото. — Аз ще разбера от писмото за какво се касае и ако е възможно да удовлетворим молбата ви, ще ви уведомя. Старши — обърна се той към жандарма, — придружете каляската и я поставете зад онази колиба.

Господин Дьо Шаржбьоф последва жандарма и спря каляската си зад една неугледна колиба от пръст и дъски, заобиколена от няколко овощни дръвчета и охранявана от конни и пеши поделения.

Може да се каже, че войната се разгръщаше тук в цялото си блестящо великолепие. От хълма се виждаха линиите на двете армии, озарени от луната. След едночасово чакане, по време на което непрекъснато сновяха тук и там адютанти, Дюрок дойде при госпожица Дьо Сен Син и маркиз Дьо Шаржбьоф и ги въведе в колибата с пръстен под като по харманите. Пред празна маса, която, както се виждаше, току-що бе разтребена, близо до печката, дето димяха няколко сурови цепеници, на прост селски стол седеше Наполеон. Изкаляните му ботуши свидетелствуваха за продължителна езда по полята. Беше съблякъл прословутия си редингот и известния на всички зелен мундир с пресичащата го широка червена лента на ордена на Почетния легион, която още повече изпъкваше благодарение на белите кашмирени панталони, и бялата жилетка особено подчертаваше бледното му и грозно лице. Ръката на императора лежеше на картата, разгърната на коленете му. Бертие стоеше прав в блестящата си униформа на помощник главнокомандуващ на Империята. Камериерът Констан предложи на императора поднос с кафе.

— Какво желаете? — запита Наполеон с престорена грубост, пронизвайки с погледа си Лоранс като с лъч. — Не се ли страхувате вече да разговаряте с мен пред сражение? За какво става дума?

— Господарю — захвана тя, като впери в него не по-малко напрегнат поглед.

— Е какво? — пресече я той, подразнен от нейния поглед.

— Нима не ви е ясно? Аз съм графиня Дьо Сен Син и ви моля за милост — каза тя, като падна на колене и му протегна молбата, написана от Талейран и с добавки от императрицата, Комбасерес и Мален.

Императорът любезно вдигна просителката и като хвърли към нея лукав поглед, каза:

— Ще поумнеете ли най-после? Разбирате ли каква трябва да стане Френската империя?

— Ах, в тази минута аз разбирам само императора — каза тя, победена от добродушието, с което този човек, белязан от съдбата, бе произнесъл думите, предсказващи помилване.

— Невинни ли са? — запита императорът:

— Всички са невинни — отвърна възторжено Лоранс.

— Всички? Не, управителят е опасен човек, искал е да убие моя сенатор, без да ви пита…

— О, господарю! — каза тя. — Ако вие имахте безкрайно предан приятел, бихте ли се отрекли от него? Нима вие…

— Вие сте жена — каза той леко насмешливо.

— А вие сте железен човек — отвърна тя с пламенна твърдост, която му хареса.

— Този човек бе осъден от съд, действуващ в нашата страна — продължи той.

— Но той не е виновен!

— Дете! — промълви императорът.

И като хвана госпожица Дьо Сен Син под ръка, излезе и тръгна с нея към хълма.

— Ето — продължи той с това свое красноречие, което преобразяваше страхливците в герои, — ето триста хиляди души, те също са невинни. Е добре, утре трийсет хиляди от тях ще умрат за родината! Сред прусаците може би има велик механик, философ, гений — и него ще покосят. Накрая може би и на мен ще бъде съдено да стана свидетел на смъртта на най-добрия си приятел. Ще роптая ли пред Бога? Не. Ще мълча. Знайте, госпожице, че трябва да се умира в името на законите на родината, тъй както тук умират в името на нейната слава — добави императорът, като поведе Лоранс назад към колибата.

— Тръгнете си, върнете се във Франция — обърна се той към маркизата, — моите нареждания ще бъдат изпратени след вас.

Лоранс си помисли, че наказанието на Мишю ще бъде смекчено, и в порив на дълбока признателност коленичи и целуна ръка на императора.

— Вие ли сте господин Дьо Шаржбьоф? — запита тогава Наполеон, вглеждайки се в маркиза.

— Да, господарю.

— Имате ли деца?

— Много.

— А защо не ми изпратите един от вашите внуци? Бих го направил свой паж.

„А, показа се и подпоручикът — помисли си Лоранс. — Иска да му се заплати оказаната милост.“

Маркизът мълчаливо се поклони. За щастие в колибата бързо влезе генерал Рап.

— Господарю, конната гвардия и кавалерията на великия херцог Дьо Берг не ще дойдат тук по-рано от утре следобед.

— Е, какво от това — каза Наполеон, като се обърна към Бертие, — и на нас понякога ни се полагат часове на отдих. Да се възползуваме от тях.

По знак на императора маркизът и Лоранс излязоха и седнаха в каляската; старшията ги изведе на пътя и ги съпроводи до селото, където пренощуваха. На другия ден напуснаха бойното поле под грохота на осемстотин оръдия, които кънтяха в продължение на цели десет часа, и пътем научиха за удивителната победа при Йена. След осем дни влязоха в предградията на Троа. Върховният съдия бе наредил на имперския прокурор при троаския съд първата инстанция да освободи под гаранция четиримата дворяни в очакване на решението на императора, но същевременно прокуратурата издаде нареждане за екзекуцията на Мишю. Двете заповеди бяха получени същата сутрин, когато се завърна Лоранс. В два часа следобед графинята, в пътническо облекло, се отправи към затвора. На Лоранс позволиха да остане при Мишю, докато извършваха тъжната церемония, наричана обличане; добрият абат Гуже, издействувал си разрешение да го съпровожда до ешафода, току-що бе дал на осъдения опрощение на греховете. Мишю съжаляваше дълбоко, че ще умре в неведение за съдбата на своите господари; ето защо при появяването на Лоранс от гърдите му се изтръгна радостен възглас.

— Сега мога да умра — каза той.

— Тях помилваха — отвърна тя, — не зная при какви условия, но, така или иначе, помилваха ги. За тебе направих всичко, което можех, приятелю мой, въпреки нежеланието им. Вече мислех, че съм те спасила, но императорът ме измами с императорската си любезност.

— Писано било — каза Мишю — да убият вярното куче на същото място, дето бяха убити старите му господари.

Последният час изтече бързо. Преди да тръгне, Мишю не се осмели да поиска друга милост, освен разрешение да целуне ръката на госпожица Дьо Сен Син, но тя му подаде и бузите си, които благородната жертва докосна благоговейно. Мишю отказа да се качи в колата.

— Невинните трябва да вървят пеша — каза той.

Не поиска абат Гуже да го държи под ръка и вървя достойно и решително сам до ешафода. В минутата, когато поставяше на дръвника главата си, помоли палача да придърпа от врата редингота му и каза:

— Костюмът ми остава за вас, постарайте се да не го повредите.

Четиримата дворяни едва успяха да се видят с госпожица Дьо Сен Син: ординарецът на дивизионния командир донесе грамота за удостояването им с чин подпоручици и съобщение за назначаване в един и същи полк със заповед незабавно да се присъединят към резервите на техния корпус, разквартируван в Байон.

След раздиращата душите раздяла, защото всички предчувствуваха печалното бъдеще, госпожица Дьо Сен Син се завърна в опустелия замък.

Двамата близнаци загинаха пред очите на императора при Сомо-Сиера, пазейки се един друг, и двамата вече командири на ескадрони. Последните им думи бяха:

— Лоранс! Да умрем, но да не отстъпваме!

По-възрастният Д’Отсер, произведен в чин полковник, бе убит при превземането на редута под Москва, където брат му зае неговото място.

Адриан, получил чин бригаден генерал след сражението при Дрезден, където бе тежко ранен, се върна на лечение в Сен Син. Желаейки да спаси последния от четиримата дворяни, които бе видяла само миг край себе си, графинята, тогава тридесет и две годишна, се омъжи за него. Но тя можа да му предложи само едно ранено сърце и той го прие; хората, които обичат, не се съмняват в нищо или се съмняват във всичко.

Реставрацията Лоранс посрещна без особен възторг; Бурбоните се връщаха твърде късно за нея. Но тя нямаше основание да се оплаква: мъжът и, възведен в пер на Франция, получи титлата маркиз Дьо Сен Син, а в 1816 година — чин генерал-лейтенант и като отплата за важни услуги, оказани от него в това време, бе удостоен със синята лента на ордена Свети Дух.

Синът на Мишю, за когото Лоранс се грижеше като за собствено дете, в 1817 година бе приет в корпорацията на адвокатите. След двегодишна практика той бе назначен за извънщатен съдия в Алансонския съд, а оттук в 1827 година преведен на длъжност кралски прокурор в съда на град Арси. Лоранс, която бе взела върху себе грижата за състоянието на Мишю, връчи на сина му в деня на неговото пълнолетие документи за дванайсет хиляди ливри рента; по-късно тя го ожени за богатата госпожица Жирел от Троа. Маркиз Дьо Сен Син умря в 1829 година в ръцете на Лоранс и на своите родители, обкръжен от децата си, които го обожаваха. По това време никой още не бе проникнал в тайната по отвличането на сенатора. Луи XVIII бе готов да поправи злините, причинени от тези събития; но в разговори с графиня Дьо Сен Син винаги избягваше да се докосне до причините за отвличането на Мален и маркизата започна да го смята за съучастник в това тъмно дело.